В Е Ч Н А Т А Ж А Ж Д А
ТЕМА №4
,,Ако някой е жаден, нека дойде при Мене и да пие…”
Йоан 7:37 ст.
,,Жива вода”
,,…Исус в отговор й каза: Ако би знаела Божия ДАР и КОЙ е Онзи, Който ти казва: Дай ми да пия, ти сама би поискала от Него и Той би ти дал ЖИВА ВОДА…Всеки, който пие от тази вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за ВЕЧЕН ЖИВОТ”
Йоан 4:10, 13, 14 ст.
Ще намерите целия този разказ в Библията. Но още по-добре е ако го намерите в живота си – там, където още не е записан и където още очаква вашето участие, за да стане срещата ви с живата вода ваше най-велико преживяване и факт с пълна достоверност. Това може и никога да не се случи, но ще е най-голямата ви загуба. Не бихте могли повече да ощетите себе си по никакъв начин! Помислете за онази самарянка. Тя улови момента и вижте как се промени живота й! Иначе би идвала да налива вода всеки ден и да се чуди защо все е жадна…Би се старала да ,,живее” и би се чудила защо животът все й убягва и не я удовлетворява…Би сменяла мъж след мъж и би се чудила защо все няма мъж. Би недоумявала защо уж все вярва и се моли, а молитвите й и вярата й все не достигат до Бога! Защо все гради живота си върху добри надежди, а те рухват и не оставят нищо зад себе си; защо подареното й време бързо изтича, а тя все още не е живяла истинския живот!...
Любезни читателю, такава ще бъде и твоята участ, ако си отидеш от кладенеца без живата вода!
Ако не потърсиш Онзи, Който пръв те е потърсил;
Ако не влееш своята малка ,,жажда” във великата жажда за истински живот;
Ако не погледнеш отвъд кратката земна интрига и не съзреш ,,града”, който Бог е приготвил за ония, които Го любят…;
Ако не поискаш със сърдечен копнеж и неутолимо желание да разбереш: Как мога да имам вечен живот? Ако се разминеш с Божия ДАР ти просто нямаш бъдеще. Не упреквай никого и не се сърди на никого за своя избор и неговите последици!
Но ако си като самарянката, която с простосърдечие и спонтанен изблик на почувствана нужда каза: ,,Дай ми от тази вода” – ти ще тръгнеш по един път, който задоволява, извисява и спасява. По него съм тръгнал и аз и още в началото на това четиво, те поздравявам за твоя избор!
С вълнение се радвам, че ще продължим заедно в търсене, опознаване и придобиване на Божия ДАР!
Зовът на Вечното
Като млад проповедник бях изпратен да работя в един малък град, където имаше малка група вярващи – адвентисти. Току що се бяхме венчали със съпругата ми започнахме да работим заедно както на Божията нива, така и за изграждането на собственото си семейство. Бяха атеистични времена. Проповядването на каквато и да е религия, защитаването на библейски истини и работата с хора в тази насока не се считаше за работа. Не само това, но то имаше лошата репутация за заблуждаване на обществото и вражеска буржоазна пропаганда. Най-лесният начин на властите да се освободят от такъв нежелан и неблагонадежден деятел беше да откажат да му дадат жителство в населеното място. Предлогът обикновено беше, че не е необходим за производството. Но дали защото бях софийски жител и ако ме изгонеха трябваше да ме върнат в София, или по други причини, семейството ми и аз се закрепихме задълго там. Не бяхме обезпокоявани по въпроса с жителството. Там се родиха и две от децата ни.
Квартирата ни беше точно срещу сградата на милицията. През прозорците можехме да се гледаме едни други от голямо разстояние. Много от моите колеги търпяха гонения, интернираха някои, други не допускаха до назначеното им работно място. Аз нямах проблеми с жителството, въпреки че бях имал преди това на други места. Подържах връзка с евангелски и православни вярващи. От време на време бях викан в градския съвет, за да получа устно нареждане да престанем да се събираме, тъй като групата ни не е официално регистрирана като църква. Имахме и голям район за обслужване в Родопите, където често ходехме със съпругата ми докато нямахме деца и посещавахме отделни хора и семейства.
Така изминаха няколко години. Един ден имахме погребение. На предварителното събиране в дома на покойника присъстваха вярващи членове на нашето общество и външни лица. След обичайното слово някой ме попита дали нямам някоя книга, в която да са изложени основанията и принципите на вярата ни. От това, с което разполагах тогава, ми се видя подходяща книгата ,,Другата страна на смъртта”. Дадох я. На следващия ден бях извикан при началника на милицията. На бюрото му стоеше моята книга ,,Другата страна на смъртта”, а зад бюрото ме гледаше един не много гостоприемен началник.
- Познаваш ли тази книга?
- Познавам я, препоръчвам ви я и вие да се запознаете с нея.
- Да, тя ще остане тук при нас да я проучваме… От колко време сте тук?
- От осем години.
- Осем години! Хм…много бе! Ние мислим, че си някакъв чертожник. Гледаме те, че носиш папки, платна, дружиш с художници…
Тук той беше прав. Аз бях кандидатствал няколко пъти за обучение в някои висши учебни заведения, между които и Художествената Академия. Не бях допуснат обаче дори и до приемните изпити поради идеологични причини. Баща ми беше духовно лице – пастор в Църквата на Адвентистите от Седмия ден, достатъчна причина синът му да бъде обявен за неблагонадежден от гледна точка идеалите и политиката на съвременния строй. Представителят на властта в града продължи:
- Повече жителство тук няма да ти се даде. Ние сме се впрегнали, работим, строим хубав живот тук на земята, а вие разколебавате хората… Предлагате им ,,опиум”, както е казал Ленин.
След като минаха неизбежните мъмрения, опровержения и потвърждения на единствено правилната идеология – тази на диалектическия материализъм и Марксизма, той взе книгата и със замислен вид каза:
- Вечен живот! Е-е-е, хубаво е то, хубаво, ама няма! Толкова много хубаво няма!
Стана ми ясно, че ако ,,би имало” такъв живот, той едва ли би стигнал до мен най-първо. Началникът обаче не би пропуснал да е между първите. След няколко дни трябваше да напуснем града, в който най-голямото ни провинение бе това, че си позволихме да говорим за „вечен живот”.
От тогава изминаха много години. Не знам от коя ,,страна” на смъртта е този човек. Знам обаче едно – че всички ще трябва да минем ,,от другата страна на смъртта” и най-важното, за което си заслужава да се мисли и говори е КАК да го направим? Дали като пътници към един по-добър живот, или като спътници на един обречен на унищожение свят.
Драги мои читатели, не ми казвайте, че животът не ви вълнува! Не ми казвайте, че сте се наживяли, че сте уморени и вече няма какво да ви трогне и възпламени. Животът не се уморява и не дотегва. Умората, досадата идват от неумението, от несполуката да живеем истински, от липсата на ДУХ в живота ни. А ,,дух в живота” това значи нещо трайно, стойностно и вечно. Нещо, което да озарява и осмисля дните ни; нещо което е красиво, чисто, велико, сладостно, ощастливяващо и свято. Душата, лишена от това нещо е пуста, уморена, празна…като огнище без огън, студена…
Бог е положил вечността в сърцето ни, но не и вън от волята ни. Там тя е въпрос на свободен избор и на съзнателни усилия. Можем да се сприятелим с нея, да я обичаме, да я внесем в ежедневието си, в работата си, във връзките и отношенията си. Можем да я имаме в себе си. Можем да се дистанцираме от нея, да я държим настрана, да я гледаме от далеч с подозрение и неверие. И да бъдем все по-неудовлетворени и празни вътрешно; все по-завладяни от шеметния ритъм на нашето ,,бездуховно” време, все по-податливи на тревогата, несигурността и стреса. Можем да бъдем все по-изпълнени със суетата на живота, все по-преходни и бързащи към края си; все по-,,мъртви” от ден на ден и все по-далеч от вечността.Този наш собствен избор един ден става необратим.
Как да измерваме живота си?
,,Животът ни не се измерва с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни.”
Когато съпругата на известният, груб и устат комик Джордж Гарлин, живял в началото на 70-те и 80-те години починала, той написал една невероятно изразителна статия – толкова актуална и днес, колкото и тогава.
,,Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на Луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Време на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете копчето „изтрий”.
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас винаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте ,,обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделяйте време да се обичате, намерете време да си говорите и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се измерва с броя вдишвания, които правим,
а с моментите, които спират дъха ни.”
Мили приятели, притискани от динамиката на живота не винаги сме в състояние да доловим великата ЖАЖДА НА ДУШАТА. Но тя съществува във всяко човешко сърце в потенциален вид. Опитваме се да я задоволим с различни източници – рекламирани или не. Но времето ни на този свят изтича. Напредва непрестанно и свършва. А после? Напускаме сцената, любимите близки, приятните дейности, желаните роли, приятелства и връзки. С утолена жажда ли? Не ми казвайте ,,Да”, защото няма да го приема. Отиваме си с жаждата за ОЩЕ ЖИВОТ, за по-добър живот, за живот, който не свършва! И този живот, така желан и непостигнат от нас, така приятен и привличащ е така естествен, така близък и сроден с душата ни, както птицата е свързана с крилете си и желанието да лети. Този е истинският наш живот, който никога не е истински наш! Защо? Тайна. Защото има смърт? Но има и живот! О, ако само бихме могли да се свържем с живота така, че смъртта да е безсилна! Тогава бихме били при извора и нашата жажда не би останала неутолена или прекъсната. Тогава думата ,,вечност” не би звучала абстрактно, а животът би бил Истински ВЕЧЕН ЖИВОТ!
ЖАЖДАТА ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ не е просто едно романтично опиянение от красотата на живота и проектирането му във времето до безкрай. Тя е един скрит в душата живот, който откликва на повика ,,отвън” и следва неговото ръководство, така както скрития в семето живот се пробужда и следва своята заложена програма. Под влиянието на топлина, светлина и влага, той се появява и изобразява във видимия свят. Всички сме създадени за вечен живот. Имаме го заложен в програмата на битието си. Търсим го по инстинкт, желаем го по природа, но сме го загубили като наше право и привилегия. Не можем да го постигнем по никой от познатите ни начини, но ни е останала ЖАЖДАТА за него. И тази жажда не е условна. Не е диктувана просто от любопитство или страх, от недоимък или излишък. Тя е жажда на нашето ,,АЗ”, което е във всички измерения. При Исус идва един млад, образован, задоволен и влиятелен човек и пита: ,,Учителю благи, какво добро да сторя, за да наследя ВЕЧЕН ЖИВОТ?” (Мат.19:16 ст.)
Вечният живот е продължение на временния. Той го увенчава и осмисля. Представете си, че животът на земята е невероятно хубав…Няма болести, мизерия, смърт. Няма войни, престъпления, тероризъм. Няма и остаряване. Човек се ражда, израства до една хубава, завършена младост и си остава така за цял живот. Остава си млад, здрав, хубав, умен, способен и горящ от желание да живее, да твори, да се любува и радва на красивото, да обича и да бъде обичан. Но времето му е определено в рамките на един нормален или дори дълголетен живот. Когато това време от 70, 80, 100 или 120 години изтече, той умира. Умира такъв, какъвто си е – млад, здрав, в разцвета на силите си, но ,,изживял” определеното му време. Мислите ли, че ще му е лесно да каже: ,,Е, поживях си, стига толкова, не ми се живее вече” ? Съмнявам се. Онзи, който е вкусил от сладостта на живота, която постоянно расте и предлага все нови и нови неподозирани открития, завоевания и сладости… който е започнал нещо величествено като творческо начинание в областта на наука, изкуство, общество или семейство и бит…ще го остави с безразличие и готовност? Не се съмнявам, че няма да може да го направи. Той ще е така жизнено свързан с живота, който живее, че ще иска още и още време защото живее, а ЖИВОТЪТ ИСКА ЖИВОТ! Колкото повече би живял, толкова мисълта за смъртта би ставала по-ужасна и жаждата за живот по-страстна, по-силна и по-всеобхватна…С нищо не бихте задоволили тази личност, свързала се с други личности по безсмъртен начин, освен с БЕЗСМЪРТИЕ!
Тя би останала доволна и щастлива само при един ВЕЧЕН ЖИВОТ; би имала само една жажда, удовлетворяваща всичките й потребности – ВЕЧЕН ЖИВОТ! Би могла да приеме за свой, истински живот само един ВЕЧЕН ЖИВОТ!
И тази прекрасна ЖАЖДА, която имаме като дар от Бога, ние така често разменяме срещу глътка развалена вода от този нездрав свят! Разменяме я срещу моментни наслади, а лишаваме душата си от истинското питие – живата вода!
Струва ли си?
След всичко казано до тук, естественият въпрос на вашия здрав разум ще бъде: ,,Струва ли си? Струва ли си да се захващам с недоказуеми теории, възгледи, учения и вярвания? Аз съм реалист. Търся само сигурното.” Добре, но най-реалното нещо в живота е злото, а най-сигурното – смъртта. Ако това струва повече за вас…останете си с него…Но ако нещо ви подсказва, че има и нещо повече, и че ако има жажда, има и това, което я утолява. Тогава, последвайте жаждата и намерете извора! Няма да сте първите. Има и други, които са били доведени до него и са го намерили.
Ще ви разкажа две истински случки, които ми бяха разказани лично от преживялите ги.
Първата случка се развива в началото на 20-ти век (първата четвърт на столетието). На улица Врабча в София живее богато семейство евреи. Къщата е голяма и има нужда от една домашна помощничка. Наето е едно момиче от околните села. Един празничен ден, вероятно около Великден, семейството е някъде извън дома. Момичето е само в голямата къща, върши някаква работа и е обзето от странни депресивни мисли: ,,Какво ще стане от мен в живота?” Депресията й се усилвала от това, което виждала през кухненския прозорец – немското училище. Там на двора се провеждат някакви празнични приготовления. Хубаво облечени деца, подготвят някаква сценка и са в приповдигнато настроение… ,,Ето това са щастливците на утрешния ден! От тях ще стане нещо и те ще живеят добре. А от мен какво ще стане? Аз нямам бъдеще! Няма за какво да живея!” Сълзи пълнят очите й, защото жаждата за живот може да се появи у всеки…
Тогава става нещо необикновено. На прага на отворената към хола врата се появява величествена светла фигура. Тя изглежда обгърната от някаква неземна сила и излъчва благородство и благосклонност. Тайнствената личност стои така известно време и след това проговаря. Да, проговаря, но как? Не с думи, а с мисли…мисли, които по-точно от думите проникват в съзнанието й, внасят информация и предизвикват отговори.Посланието има приблизително следния вид: ,,Ти тъгуваш, защото мислиш, че нямаш бъдеще, а тези деца там са по-щастливи от теб? Да видим дали е така. Какво ще стане от тях? Ще пораснат, ще се изучат… И после? После ще заемат своето място в живота, ще станат нещо – учители, музиканти, лекари и юристи…ще създадат деца, после ще остареят и ще умрат. Това е, което могат да постигнат. Повече там няма.
А сега да видим какво можеш да станеш ти. Ти, която се запозна с Църквата и Божията воля отразена в Библията. Ето какво можеш ти: Чрез свойствения си свръхчовешки метод, вестителят от небето разтваря пред момичето съкровищата на Библията и му показва идващата слава, срещата на всички, които смъртта е разделила, златния град, спасените от страдания и грях, безсмъртието и славата на един живот, в неспирно развитие, несравнима красота и неизразимо щастие… Когато способността й да възприема изпълнена до предела си, странният посетител отправя към нея жизнено важния въпрос: ,,Е, кой е по-щастливият?”
Смаяното момиче не дава отговора, той просто прелива от препълненото й, възхитено сърце: О, Аз! Разбира се, че Аз! Аз, Аз, Аз…” По-късно тя споделя: ,,Аз запазих моята радост оттогава и никога повече не се върнах в долината на моето отчаяние!”
Във втората случка, събитията се развиват в град Сливен около 1926 – 1928 г. Млад човек, офицер от запаса, е главен счетоводител в новооснованата електрическа кооперация. Ерген, вече не първа младост, той е добре известен в градския елит, социалния живот и увеселенията. Както сам разказва, без някакво странично обяснение, вътре в себе си започва да чува настойчив глас: ,,Купи си Библия! Купи си Библия! Купи си Библия!” Това се повтаря много дни, докато един ден отива в църковната книжарница и си купува една Синодална Библия. Отваря я, но тя не му говори много, защото не всичко разбира. Един ден вижда афиши, разлепени из града, които канят гражданите в читалище ,,Зора” на религиозните беседи, изнасяни от гостуващ лектор. Лекторът е Стефан Константинов, а тематиката – библейските пророчества! Сяда на първия ред и изслушва цялата поредица от беседи. Това води до обрат в разбиранията, мирогледа и навиците му. Не след дълго приема водно кръщение в Църквата на Адвентистите от Седмия ден. Напуска добре платената си длъжност като главен счетоводител и става проповедник на настоящата истина – пастор в ЦАСД.
Мога да гарантирам за достоверността на горните две истории, защото участниците в тях са ми добре познати. Това са моите родители: Анастасия Накова Павлова (тогава) и Диньо Пеев Харбов. Не веднъж съм слушал от устата им тези, а и още много други факти.
В духа на тези размисли, бих искал да ви разкажа още една история, участникът в която не мие познат лично, но е познат на историята – Чарлс Фини.
Студент по право, той стоял в кантората си в едно село на щата Ню Йорк. Било рано сутрин и той бил сам. Изучавал право в продължение на четири години, а сега му се струвало, че бил прекарал живота си себелюбиво. Фактически възможностите, които се разкривали пред него го потискали. Внезапно, като че ли някакъв глас заговорил в сърцето му:
- Фини, какво ще правиш когато завършиш курса в университета?
- Ще облека тогата и ще започна да практикувам право, разбира се.
- А после?
- Ще спечеля пари, ще се издигна в службата, ще забогатея!
- А после?
- Ще си построя хубава къща, ще имам семейство, ще бъда почитан от всеки.
- А после?
- Ами, накрая ще остарея и ще се пенсионирам.
- А после?
- После…хората умират…ще умра и аз!
- А ПОСЛЕ?
Тук той вече нямал отговор. Но той съществувал другаде и от там дошъл в съзнанието му. Спомнил си думите записани в Евреи 9:27 ст.: ,,ОПРЕДЕЛЕНО Е ЗА ЧОВЕЦИТЕ ВЕДНЪЖ ДА УМРАТ,А ПОСЛЕ НАСТАВА СЪД!”
Младият юрист скочил на крака и в нова светлина разбрал целта на истинския живот. Той се видял на подсъдимата скамейка пред Бога. ВЕЧНОСТТА стояла пред него като обвинение. Фини не станал адвокат, а проповедник. Той посветил живота си на Бога и на проповядването. Повече от половин век работил и довел хиляди до вярата в Бога, което е началото на вечния живот.
Елате, вие, които сте жадни!...
Темата за ВЕЧНОСТТА се родее с темата за Бога. Тя така се прелива в нея, че няма да е чудно ако накрая се окажат синоними. Един предначален Божествен инстинкт поражда у нас ВЕЧНАТА ЖАЖДА – жаждата за Бога.
В Псалом 42:1,2 ст. цар Давид възкликва: ,,Както еленът пъхти за водните потоци, така душата ми жадува за Тебе , Боже…”
Този копнеж е белегът за нашето родство, с един по-висш живот, носталгия по един изгубен Рай…Признаването и изповядването на жаждата обаче е личен въпрос. Дарителят на ЖИВАТА ВОДА казва: ,,Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие…”
Драги читателю, приятелю, братко и сестро, жадуваш ли за един живот в свобода? И един свят без грях, без смърт и без загуби? Жадуваш ли за един свят, чиито основен и най-голям закон ще бъде любовта? Тогава приеми поканата за вечността и я положи там, където е мястото й – в сърцето си.
,,Стойността на ВЕЧНИЯ ЖИВОТ е неоценима и ще ни струва всичко, което имаме.”
Любовта и вечността не могат една без друга. Човек трябва да има своята голяма, съвършена любов, за да почувства силата на категорията ,,ВЕЧНОСТ”. Вечността от своя страна придобива стойност, съдържание и смисъл в любовта – най-висшата форма на мислене, най силната изява на духа, най-сладостната ценност на съзнанието.
Затова ,,О, вие, които сте жадни, елате при водите…”
(Исая 55:1,2 ст.)
,,Който е жаден, нека дойде…и който иска, нека вземе даром ВОДАТА НА ЖИВОТА.”
(Откровение 22:17 ст.)
Един златотърсач, който отделил много време и усилия да се сдобие със скъпоценния метал, се завръщал щастлив у дома. Пътувал с кораб и вече си мислел за хубавите дни, които го очакват у дома, когато внезапно, пробит от подводни скали, корабът започнал на потъва. Спуснатите спасителни лодки били скоро препълнени. Имало само едно място, където можел да се приюти, но без багажа! Трябвало да остави своите две тежки чанти със злато. Това било ужасяваща мисъл. Целият му труд! Цялото му богатство, спечелено на такава цена! Не можел да ги жертва, не можел да се раздели с тях!..А корабът потъвал…Човекът стискал здраво чантите със златото и все чакал някак и с тях да се спаси. Но докато се суетял, корабът се наклонил и стремително потънал, увличайки със себе си нещастния богаташ и неговото съкровище, за което той здраво се държал.
Любезни читателю, един много по-голям кораб с много повече пътници и много повече съкровища ще потъне скоро. И ти си на него – това е нашият свят, в който живеем. С какво е заето вниманието ти? А какво държиш в ръцете си?
Побързай! Хвани се за вечния живот!
,, Подвизавай се в доброто войнстване на вярата; хвани се за вечния живот, на който си бил призван, като си направил добрата изповед пред мнозина свидетели.”
(1Тим.6:12 ст.)
Намери ЖИВАТА ВОДА и утоли ВЕЧНАТА ЖАЖДА!
А м и н !
5 Вярата е източник на висша радост. Това е в пълна сила за спасителната вяра, вярата в Бога – Истината. Всяка радост в този свят е нетрайна, уязви-
ма, неустойчива в превратностите на живота и може лесно да се загуби. Радостта, произтичаща от вярата в Бога не е подвластна на промените. Тя надвишава чувствата и преживяванията на този свят и въвежда душата в по-добрия сват на истината, чистотата и безсмъртната слава. Поставя стро-
ежа на живота ни на канара и го осигурява за вечността:
,,И така, всеки, който чуе тези Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара;”
(Матей 7:24)
Мемориал на Паскал
Блез Паскал е преживял тази радост, отразил я е в паметна бележка с ла-
конични изрази и я е носил до сърцето си,зашита в дрехата му през всички дни до деня на смъртта си. Ето краткият, огнен текст:
,,Огън! Бог на Авраам, Бог на Исаак, Бог на Яков, а не Бог на философите и учените. Увереност! Радост! Сълзи на радост!...Вечна радост срещу само един ден, изживян на земята…”
Бихме ли могли и ние да кажем: ,,Вечна радост срещу само един ден на устояване в увереност тук на земята. Срещу само един ден отказ от съмнението в нашия живот?!”
Това би бил денят на най-голямата победа.
Нужна ви е вяра
Един съвременен психиатър твърди, че 90% от случаите, които тои има, не са за него. Това не са болни, а хора, които имат нужда от духовна ориентация, хора без цел и висш стремеж в живота.
Животът без цел, най-често загубва смисъл. Преди последната световна война, в Европа са ставали годишно близо 120 000 самоубийства. Днес те са далеч над десет милиона за целия свят.
Дъщерята на един милионер се самоубила и оставила бележка: ,,Всичко опитах. Да опитам и това!” Друг самоубиец написал: ,,Умирам, защото ня-
ма защо да живея!”
Имате ли смущения в живота си? Бяга ли от вас сънят Ви през нощта, а ми
ра през деня? Страдате ли от страдание, за което няма установена диагно-
за, специализирана лечебна институция и квалифициран лечител? Ставате ли странни сами на себе си и чужди сами на себе си? Боли ли ви без да имате болно място, тежи ли ви, без да носите видим товар и измъчва ли ви загуба, която не се измерва с човешки мерки и която не може да определите? Запявате ли песен, която не можете да довършите и започвате ли работа, която оставяте несвършена?
,,Свършвате” ли нещата преди да му е дошло времето и мястото? Плаче-
те ли със сухи очи и смеете ли се през сълзи със заключена уста без никой да го разбира? Когато сте ,,заедно” с някого чувствате ли се самотни? И в прегръдките на самотата, как си представяте щастието? Би ли могъл някой да бъде вашият лекар?
Никой? Не, НЯКОЙ!!! Великият Лекар!
Известният виенски лекар Карл Юнг, веднъж е казал:
,,Съвременния човек, заменяйки вярата си в Бога с материално осигуряване, с общо благосъстояние и хуманизъм, разбира и чувства, че е попаднал в безизходица.”
А на един загрижен и обезпокоен свой пациент казва: ,,Вие боледувате от недостиг на вяра в Бога и бъдещия живот!
– Но докторе – възкликнал изненадания пациент – и Вие ли мислите, че християнското учение е правилно?
Докторът отговорил:
- Това нека да Ви каже Библията! Аз съм лекар, а не свещеник. Единстве-
ното нещо, което бих могъл да Ви кажа, е че ще оздравеете ако обновите вярата си. Ако не направите това, вие сте изгубен!”
Близо две хиляди години преди Юнг, Исус беше казал:
,,Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си, и научете се от Мене; защото Съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой на душите си. Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.”
(Матей 11:28-30)
,,А Исус в отговор им каза: ИМАЙТЕ ВЯРА В БОГА !”
Марк 11:
,,Ако някой е жаден, нека дойде при Мене и да пие…”
Йоан 7:37 ст.
,,Жива вода”
,,…Исус в отговор й каза: Ако би знаела Божия ДАР и КОЙ е Онзи, Който ти казва: Дай ми да пия, ти сама би поискала от Него и Той би ти дал ЖИВА ВОДА…Всеки, който пие от тази вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за ВЕЧЕН ЖИВОТ”
Йоан 4:10, 13, 14 ст.
Ще намерите целия този разказ в Библията. Но още по-добре е ако го намерите в живота си – там, където още не е записан и където още очаква вашето участие, за да стане срещата ви с живата вода ваше най-велико преживяване и факт с пълна достоверност. Това може и никога да не се случи, но ще е най-голямата ви загуба. Не бихте могли повече да ощетите себе си по никакъв начин! Помислете за онази самарянка. Тя улови момента и вижте как се промени живота й! Иначе би идвала да налива вода всеки ден и да се чуди защо все е жадна…Би се старала да ,,живее” и би се чудила защо животът все й убягва и не я удовлетворява…Би сменяла мъж след мъж и би се чудила защо все няма мъж. Би недоумявала защо уж все вярва и се моли, а молитвите й и вярата й все не достигат до Бога! Защо все гради живота си върху добри надежди, а те рухват и не оставят нищо зад себе си; защо подареното й време бързо изтича, а тя все още не е живяла истинския живот!...
Любезни читателю, такава ще бъде и твоята участ, ако си отидеш от кладенеца без живата вода!
Ако не потърсиш Онзи, Който пръв те е потърсил;
Ако не влееш своята малка ,,жажда” във великата жажда за истински живот;
Ако не погледнеш отвъд кратката земна интрига и не съзреш ,,града”, който Бог е приготвил за ония, които Го любят…;
Ако не поискаш със сърдечен копнеж и неутолимо желание да разбереш: Как мога да имам вечен живот? Ако се разминеш с Божия ДАР ти просто нямаш бъдеще. Не упреквай никого и не се сърди на никого за своя избор и неговите последици!
Но ако си като самарянката, която с простосърдечие и спонтанен изблик на почувствана нужда каза: ,,Дай ми от тази вода” – ти ще тръгнеш по един път, който задоволява, извисява и спасява. По него съм тръгнал и аз и още в началото на това четиво, те поздравявам за твоя избор!
С вълнение се радвам, че ще продължим заедно в търсене, опознаване и придобиване на Божия ДАР!
Зовът на Вечното
Като млад проповедник бях изпратен да работя в един малък град, където имаше малка група вярващи – адвентисти. Току що се бяхме венчали със съпругата ми започнахме да работим заедно както на Божията нива, така и за изграждането на собственото си семейство. Бяха атеистични времена. Проповядването на каквато и да е религия, защитаването на библейски истини и работата с хора в тази насока не се считаше за работа. Не само това, но то имаше лошата репутация за заблуждаване на обществото и вражеска буржоазна пропаганда. Най-лесният начин на властите да се освободят от такъв нежелан и неблагонадежден деятел беше да откажат да му дадат жителство в населеното място. Предлогът обикновено беше, че не е необходим за производството. Но дали защото бях софийски жител и ако ме изгонеха трябваше да ме върнат в София, или по други причини, семейството ми и аз се закрепихме задълго там. Не бяхме обезпокоявани по въпроса с жителството. Там се родиха и две от децата ни.
Квартирата ни беше точно срещу сградата на милицията. През прозорците можехме да се гледаме едни други от голямо разстояние. Много от моите колеги търпяха гонения, интернираха някои, други не допускаха до назначеното им работно място. Аз нямах проблеми с жителството, въпреки че бях имал преди това на други места. Подържах връзка с евангелски и православни вярващи. От време на време бях викан в градския съвет, за да получа устно нареждане да престанем да се събираме, тъй като групата ни не е официално регистрирана като църква. Имахме и голям район за обслужване в Родопите, където често ходехме със съпругата ми докато нямахме деца и посещавахме отделни хора и семейства.
Така изминаха няколко години. Един ден имахме погребение. На предварителното събиране в дома на покойника присъстваха вярващи членове на нашето общество и външни лица. След обичайното слово някой ме попита дали нямам някоя книга, в която да са изложени основанията и принципите на вярата ни. От това, с което разполагах тогава, ми се видя подходяща книгата ,,Другата страна на смъртта”. Дадох я. На следващия ден бях извикан при началника на милицията. На бюрото му стоеше моята книга ,,Другата страна на смъртта”, а зад бюрото ме гледаше един не много гостоприемен началник.
- Познаваш ли тази книга?
- Познавам я, препоръчвам ви я и вие да се запознаете с нея.
- Да, тя ще остане тук при нас да я проучваме… От колко време сте тук?
- От осем години.
- Осем години! Хм…много бе! Ние мислим, че си някакъв чертожник. Гледаме те, че носиш папки, платна, дружиш с художници…
Тук той беше прав. Аз бях кандидатствал няколко пъти за обучение в някои висши учебни заведения, между които и Художествената Академия. Не бях допуснат обаче дори и до приемните изпити поради идеологични причини. Баща ми беше духовно лице – пастор в Църквата на Адвентистите от Седмия ден, достатъчна причина синът му да бъде обявен за неблагонадежден от гледна точка идеалите и политиката на съвременния строй. Представителят на властта в града продължи:
- Повече жителство тук няма да ти се даде. Ние сме се впрегнали, работим, строим хубав живот тук на земята, а вие разколебавате хората… Предлагате им ,,опиум”, както е казал Ленин.
След като минаха неизбежните мъмрения, опровержения и потвърждения на единствено правилната идеология – тази на диалектическия материализъм и Марксизма, той взе книгата и със замислен вид каза:
- Вечен живот! Е-е-е, хубаво е то, хубаво, ама няма! Толкова много хубаво няма!
Стана ми ясно, че ако ,,би имало” такъв живот, той едва ли би стигнал до мен най-първо. Началникът обаче не би пропуснал да е между първите. След няколко дни трябваше да напуснем града, в който най-голямото ни провинение бе това, че си позволихме да говорим за „вечен живот”.
От тогава изминаха много години. Не знам от коя ,,страна” на смъртта е този човек. Знам обаче едно – че всички ще трябва да минем ,,от другата страна на смъртта” и най-важното, за което си заслужава да се мисли и говори е КАК да го направим? Дали като пътници към един по-добър живот, или като спътници на един обречен на унищожение свят.
Драги мои читатели, не ми казвайте, че животът не ви вълнува! Не ми казвайте, че сте се наживяли, че сте уморени и вече няма какво да ви трогне и възпламени. Животът не се уморява и не дотегва. Умората, досадата идват от неумението, от несполуката да живеем истински, от липсата на ДУХ в живота ни. А ,,дух в живота” това значи нещо трайно, стойностно и вечно. Нещо, което да озарява и осмисля дните ни; нещо което е красиво, чисто, велико, сладостно, ощастливяващо и свято. Душата, лишена от това нещо е пуста, уморена, празна…като огнище без огън, студена…
Бог е положил вечността в сърцето ни, но не и вън от волята ни. Там тя е въпрос на свободен избор и на съзнателни усилия. Можем да се сприятелим с нея, да я обичаме, да я внесем в ежедневието си, в работата си, във връзките и отношенията си. Можем да я имаме в себе си. Можем да се дистанцираме от нея, да я държим настрана, да я гледаме от далеч с подозрение и неверие. И да бъдем все по-неудовлетворени и празни вътрешно; все по-завладяни от шеметния ритъм на нашето ,,бездуховно” време, все по-податливи на тревогата, несигурността и стреса. Можем да бъдем все по-изпълнени със суетата на живота, все по-преходни и бързащи към края си; все по-,,мъртви” от ден на ден и все по-далеч от вечността.Този наш собствен избор един ден става необратим.
Как да измерваме живота си?
,,Животът ни не се измерва с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни.”
Когато съпругата на известният, груб и устат комик Джордж Гарлин, живял в началото на 70-те и 80-те години починала, той написал една невероятно изразителна статия – толкова актуална и днес, колкото и тогава.
,,Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на Луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Време на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете копчето „изтрий”.
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас винаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте ,,обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделяйте време да се обичате, намерете време да си говорите и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се измерва с броя вдишвания, които правим,
а с моментите, които спират дъха ни.”
Мили приятели, притискани от динамиката на живота не винаги сме в състояние да доловим великата ЖАЖДА НА ДУШАТА. Но тя съществува във всяко човешко сърце в потенциален вид. Опитваме се да я задоволим с различни източници – рекламирани или не. Но времето ни на този свят изтича. Напредва непрестанно и свършва. А после? Напускаме сцената, любимите близки, приятните дейности, желаните роли, приятелства и връзки. С утолена жажда ли? Не ми казвайте ,,Да”, защото няма да го приема. Отиваме си с жаждата за ОЩЕ ЖИВОТ, за по-добър живот, за живот, който не свършва! И този живот, така желан и непостигнат от нас, така приятен и привличащ е така естествен, така близък и сроден с душата ни, както птицата е свързана с крилете си и желанието да лети. Този е истинският наш живот, който никога не е истински наш! Защо? Тайна. Защото има смърт? Но има и живот! О, ако само бихме могли да се свържем с живота така, че смъртта да е безсилна! Тогава бихме били при извора и нашата жажда не би останала неутолена или прекъсната. Тогава думата ,,вечност” не би звучала абстрактно, а животът би бил Истински ВЕЧЕН ЖИВОТ!
ЖАЖДАТА ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ не е просто едно романтично опиянение от красотата на живота и проектирането му във времето до безкрай. Тя е един скрит в душата живот, който откликва на повика ,,отвън” и следва неговото ръководство, така както скрития в семето живот се пробужда и следва своята заложена програма. Под влиянието на топлина, светлина и влага, той се появява и изобразява във видимия свят. Всички сме създадени за вечен живот. Имаме го заложен в програмата на битието си. Търсим го по инстинкт, желаем го по природа, но сме го загубили като наше право и привилегия. Не можем да го постигнем по никой от познатите ни начини, но ни е останала ЖАЖДАТА за него. И тази жажда не е условна. Не е диктувана просто от любопитство или страх, от недоимък или излишък. Тя е жажда на нашето ,,АЗ”, което е във всички измерения. При Исус идва един млад, образован, задоволен и влиятелен човек и пита: ,,Учителю благи, какво добро да сторя, за да наследя ВЕЧЕН ЖИВОТ?” (Мат.19:16 ст.)
Вечният живот е продължение на временния. Той го увенчава и осмисля. Представете си, че животът на земята е невероятно хубав…Няма болести, мизерия, смърт. Няма войни, престъпления, тероризъм. Няма и остаряване. Човек се ражда, израства до една хубава, завършена младост и си остава така за цял живот. Остава си млад, здрав, хубав, умен, способен и горящ от желание да живее, да твори, да се любува и радва на красивото, да обича и да бъде обичан. Но времето му е определено в рамките на един нормален или дори дълголетен живот. Когато това време от 70, 80, 100 или 120 години изтече, той умира. Умира такъв, какъвто си е – млад, здрав, в разцвета на силите си, но ,,изживял” определеното му време. Мислите ли, че ще му е лесно да каже: ,,Е, поживях си, стига толкова, не ми се живее вече” ? Съмнявам се. Онзи, който е вкусил от сладостта на живота, която постоянно расте и предлага все нови и нови неподозирани открития, завоевания и сладости… който е започнал нещо величествено като творческо начинание в областта на наука, изкуство, общество или семейство и бит…ще го остави с безразличие и готовност? Не се съмнявам, че няма да може да го направи. Той ще е така жизнено свързан с живота, който живее, че ще иска още и още време защото живее, а ЖИВОТЪТ ИСКА ЖИВОТ! Колкото повече би живял, толкова мисълта за смъртта би ставала по-ужасна и жаждата за живот по-страстна, по-силна и по-всеобхватна…С нищо не бихте задоволили тази личност, свързала се с други личности по безсмъртен начин, освен с БЕЗСМЪРТИЕ!
Тя би останала доволна и щастлива само при един ВЕЧЕН ЖИВОТ; би имала само една жажда, удовлетворяваща всичките й потребности – ВЕЧЕН ЖИВОТ! Би могла да приеме за свой, истински живот само един ВЕЧЕН ЖИВОТ!
И тази прекрасна ЖАЖДА, която имаме като дар от Бога, ние така често разменяме срещу глътка развалена вода от този нездрав свят! Разменяме я срещу моментни наслади, а лишаваме душата си от истинското питие – живата вода!
Струва ли си?
След всичко казано до тук, естественият въпрос на вашия здрав разум ще бъде: ,,Струва ли си? Струва ли си да се захващам с недоказуеми теории, възгледи, учения и вярвания? Аз съм реалист. Търся само сигурното.” Добре, но най-реалното нещо в живота е злото, а най-сигурното – смъртта. Ако това струва повече за вас…останете си с него…Но ако нещо ви подсказва, че има и нещо повече, и че ако има жажда, има и това, което я утолява. Тогава, последвайте жаждата и намерете извора! Няма да сте първите. Има и други, които са били доведени до него и са го намерили.
Ще ви разкажа две истински случки, които ми бяха разказани лично от преживялите ги.
Първата случка се развива в началото на 20-ти век (първата четвърт на столетието). На улица Врабча в София живее богато семейство евреи. Къщата е голяма и има нужда от една домашна помощничка. Наето е едно момиче от околните села. Един празничен ден, вероятно около Великден, семейството е някъде извън дома. Момичето е само в голямата къща, върши някаква работа и е обзето от странни депресивни мисли: ,,Какво ще стане от мен в живота?” Депресията й се усилвала от това, което виждала през кухненския прозорец – немското училище. Там на двора се провеждат някакви празнични приготовления. Хубаво облечени деца, подготвят някаква сценка и са в приповдигнато настроение… ,,Ето това са щастливците на утрешния ден! От тях ще стане нещо и те ще живеят добре. А от мен какво ще стане? Аз нямам бъдеще! Няма за какво да живея!” Сълзи пълнят очите й, защото жаждата за живот може да се появи у всеки…
Тогава става нещо необикновено. На прага на отворената към хола врата се появява величествена светла фигура. Тя изглежда обгърната от някаква неземна сила и излъчва благородство и благосклонност. Тайнствената личност стои така известно време и след това проговаря. Да, проговаря, но как? Не с думи, а с мисли…мисли, които по-точно от думите проникват в съзнанието й, внасят информация и предизвикват отговори.Посланието има приблизително следния вид: ,,Ти тъгуваш, защото мислиш, че нямаш бъдеще, а тези деца там са по-щастливи от теб? Да видим дали е така. Какво ще стане от тях? Ще пораснат, ще се изучат… И после? После ще заемат своето място в живота, ще станат нещо – учители, музиканти, лекари и юристи…ще създадат деца, после ще остареят и ще умрат. Това е, което могат да постигнат. Повече там няма.
А сега да видим какво можеш да станеш ти. Ти, която се запозна с Църквата и Божията воля отразена в Библията. Ето какво можеш ти: Чрез свойствения си свръхчовешки метод, вестителят от небето разтваря пред момичето съкровищата на Библията и му показва идващата слава, срещата на всички, които смъртта е разделила, златния град, спасените от страдания и грях, безсмъртието и славата на един живот, в неспирно развитие, несравнима красота и неизразимо щастие… Когато способността й да възприема изпълнена до предела си, странният посетител отправя към нея жизнено важния въпрос: ,,Е, кой е по-щастливият?”
Смаяното момиче не дава отговора, той просто прелива от препълненото й, възхитено сърце: О, Аз! Разбира се, че Аз! Аз, Аз, Аз…” По-късно тя споделя: ,,Аз запазих моята радост оттогава и никога повече не се върнах в долината на моето отчаяние!”
Във втората случка, събитията се развиват в град Сливен около 1926 – 1928 г. Млад човек, офицер от запаса, е главен счетоводител в новооснованата електрическа кооперация. Ерген, вече не първа младост, той е добре известен в градския елит, социалния живот и увеселенията. Както сам разказва, без някакво странично обяснение, вътре в себе си започва да чува настойчив глас: ,,Купи си Библия! Купи си Библия! Купи си Библия!” Това се повтаря много дни, докато един ден отива в църковната книжарница и си купува една Синодална Библия. Отваря я, но тя не му говори много, защото не всичко разбира. Един ден вижда афиши, разлепени из града, които канят гражданите в читалище ,,Зора” на религиозните беседи, изнасяни от гостуващ лектор. Лекторът е Стефан Константинов, а тематиката – библейските пророчества! Сяда на първия ред и изслушва цялата поредица от беседи. Това води до обрат в разбиранията, мирогледа и навиците му. Не след дълго приема водно кръщение в Църквата на Адвентистите от Седмия ден. Напуска добре платената си длъжност като главен счетоводител и става проповедник на настоящата истина – пастор в ЦАСД.
Мога да гарантирам за достоверността на горните две истории, защото участниците в тях са ми добре познати. Това са моите родители: Анастасия Накова Павлова (тогава) и Диньо Пеев Харбов. Не веднъж съм слушал от устата им тези, а и още много други факти.
В духа на тези размисли, бих искал да ви разкажа още една история, участникът в която не мие познат лично, но е познат на историята – Чарлс Фини.
Студент по право, той стоял в кантората си в едно село на щата Ню Йорк. Било рано сутрин и той бил сам. Изучавал право в продължение на четири години, а сега му се струвало, че бил прекарал живота си себелюбиво. Фактически възможностите, които се разкривали пред него го потискали. Внезапно, като че ли някакъв глас заговорил в сърцето му:
- Фини, какво ще правиш когато завършиш курса в университета?
- Ще облека тогата и ще започна да практикувам право, разбира се.
- А после?
- Ще спечеля пари, ще се издигна в службата, ще забогатея!
- А после?
- Ще си построя хубава къща, ще имам семейство, ще бъда почитан от всеки.
- А после?
- Ами, накрая ще остарея и ще се пенсионирам.
- А после?
- После…хората умират…ще умра и аз!
- А ПОСЛЕ?
Тук той вече нямал отговор. Но той съществувал другаде и от там дошъл в съзнанието му. Спомнил си думите записани в Евреи 9:27 ст.: ,,ОПРЕДЕЛЕНО Е ЗА ЧОВЕЦИТЕ ВЕДНЪЖ ДА УМРАТ,А ПОСЛЕ НАСТАВА СЪД!”
Младият юрист скочил на крака и в нова светлина разбрал целта на истинския живот. Той се видял на подсъдимата скамейка пред Бога. ВЕЧНОСТТА стояла пред него като обвинение. Фини не станал адвокат, а проповедник. Той посветил живота си на Бога и на проповядването. Повече от половин век работил и довел хиляди до вярата в Бога, което е началото на вечния живот.
Елате, вие, които сте жадни!...
Темата за ВЕЧНОСТТА се родее с темата за Бога. Тя така се прелива в нея, че няма да е чудно ако накрая се окажат синоними. Един предначален Божествен инстинкт поражда у нас ВЕЧНАТА ЖАЖДА – жаждата за Бога.
В Псалом 42:1,2 ст. цар Давид възкликва: ,,Както еленът пъхти за водните потоци, така душата ми жадува за Тебе , Боже…”
Този копнеж е белегът за нашето родство, с един по-висш живот, носталгия по един изгубен Рай…Признаването и изповядването на жаждата обаче е личен въпрос. Дарителят на ЖИВАТА ВОДА казва: ,,Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие…”
Драги читателю, приятелю, братко и сестро, жадуваш ли за един живот в свобода? И един свят без грях, без смърт и без загуби? Жадуваш ли за един свят, чиито основен и най-голям закон ще бъде любовта? Тогава приеми поканата за вечността и я положи там, където е мястото й – в сърцето си.
,,Стойността на ВЕЧНИЯ ЖИВОТ е неоценима и ще ни струва всичко, което имаме.”
Любовта и вечността не могат една без друга. Човек трябва да има своята голяма, съвършена любов, за да почувства силата на категорията ,,ВЕЧНОСТ”. Вечността от своя страна придобива стойност, съдържание и смисъл в любовта – най-висшата форма на мислене, най силната изява на духа, най-сладостната ценност на съзнанието.
Затова ,,О, вие, които сте жадни, елате при водите…”
(Исая 55:1,2 ст.)
,,Който е жаден, нека дойде…и който иска, нека вземе даром ВОДАТА НА ЖИВОТА.”
(Откровение 22:17 ст.)
Един златотърсач, който отделил много време и усилия да се сдобие със скъпоценния метал, се завръщал щастлив у дома. Пътувал с кораб и вече си мислел за хубавите дни, които го очакват у дома, когато внезапно, пробит от подводни скали, корабът започнал на потъва. Спуснатите спасителни лодки били скоро препълнени. Имало само едно място, където можел да се приюти, но без багажа! Трябвало да остави своите две тежки чанти със злато. Това било ужасяваща мисъл. Целият му труд! Цялото му богатство, спечелено на такава цена! Не можел да ги жертва, не можел да се раздели с тях!..А корабът потъвал…Човекът стискал здраво чантите със златото и все чакал някак и с тях да се спаси. Но докато се суетял, корабът се наклонил и стремително потънал, увличайки със себе си нещастния богаташ и неговото съкровище, за което той здраво се държал.
Любезни читателю, един много по-голям кораб с много повече пътници и много повече съкровища ще потъне скоро. И ти си на него – това е нашият свят, в който живеем. С какво е заето вниманието ти? А какво държиш в ръцете си?
Побързай! Хвани се за вечния живот!
,, Подвизавай се в доброто войнстване на вярата; хвани се за вечния живот, на който си бил призван, като си направил добрата изповед пред мнозина свидетели.”
(1Тим.6:12 ст.)
Намери ЖИВАТА ВОДА и утоли ВЕЧНАТА ЖАЖДА!
А м и н !
5 Вярата е източник на висша радост. Това е в пълна сила за спасителната вяра, вярата в Бога – Истината. Всяка радост в този свят е нетрайна, уязви-
ма, неустойчива в превратностите на живота и може лесно да се загуби. Радостта, произтичаща от вярата в Бога не е подвластна на промените. Тя надвишава чувствата и преживяванията на този свят и въвежда душата в по-добрия сват на истината, чистотата и безсмъртната слава. Поставя стро-
ежа на живота ни на канара и го осигурява за вечността:
,,И така, всеки, който чуе тези Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара;”
(Матей 7:24)
Мемориал на Паскал
Блез Паскал е преживял тази радост, отразил я е в паметна бележка с ла-
конични изрази и я е носил до сърцето си,зашита в дрехата му през всички дни до деня на смъртта си. Ето краткият, огнен текст:
,,Огън! Бог на Авраам, Бог на Исаак, Бог на Яков, а не Бог на философите и учените. Увереност! Радост! Сълзи на радост!...Вечна радост срещу само един ден, изживян на земята…”
Бихме ли могли и ние да кажем: ,,Вечна радост срещу само един ден на устояване в увереност тук на земята. Срещу само един ден отказ от съмнението в нашия живот?!”
Това би бил денят на най-голямата победа.
Нужна ви е вяра
Един съвременен психиатър твърди, че 90% от случаите, които тои има, не са за него. Това не са болни, а хора, които имат нужда от духовна ориентация, хора без цел и висш стремеж в живота.
Животът без цел, най-често загубва смисъл. Преди последната световна война, в Европа са ставали годишно близо 120 000 самоубийства. Днес те са далеч над десет милиона за целия свят.
Дъщерята на един милионер се самоубила и оставила бележка: ,,Всичко опитах. Да опитам и това!” Друг самоубиец написал: ,,Умирам, защото ня-
ма защо да живея!”
Имате ли смущения в живота си? Бяга ли от вас сънят Ви през нощта, а ми
ра през деня? Страдате ли от страдание, за което няма установена диагно-
за, специализирана лечебна институция и квалифициран лечител? Ставате ли странни сами на себе си и чужди сами на себе си? Боли ли ви без да имате болно място, тежи ли ви, без да носите видим товар и измъчва ли ви загуба, която не се измерва с човешки мерки и която не може да определите? Запявате ли песен, която не можете да довършите и започвате ли работа, която оставяте несвършена?
,,Свършвате” ли нещата преди да му е дошло времето и мястото? Плаче-
те ли със сухи очи и смеете ли се през сълзи със заключена уста без никой да го разбира? Когато сте ,,заедно” с някого чувствате ли се самотни? И в прегръдките на самотата, как си представяте щастието? Би ли могъл някой да бъде вашият лекар?
Никой? Не, НЯКОЙ!!! Великият Лекар!
Известният виенски лекар Карл Юнг, веднъж е казал:
,,Съвременния човек, заменяйки вярата си в Бога с материално осигуряване, с общо благосъстояние и хуманизъм, разбира и чувства, че е попаднал в безизходица.”
А на един загрижен и обезпокоен свой пациент казва: ,,Вие боледувате от недостиг на вяра в Бога и бъдещия живот!
– Но докторе – възкликнал изненадания пациент – и Вие ли мислите, че християнското учение е правилно?
Докторът отговорил:
- Това нека да Ви каже Библията! Аз съм лекар, а не свещеник. Единстве-
ното нещо, което бих могъл да Ви кажа, е че ще оздравеете ако обновите вярата си. Ако не направите това, вие сте изгубен!”
Близо две хиляди години преди Юнг, Исус беше казал:
,,Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си, и научете се от Мене; защото Съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой на душите си. Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.”
(Матей 11:28-30)
,,А Исус в отговор им каза: ИМАЙТЕ ВЯРА В БОГА !”
Марк 11: