ИЗОСТАВЕНОТО КУЧЕ

Живееше си то спокойно
без да познава скръбта
и зиме и в лятото знойно
не знаеше и радостта.

Но някой си мина от тамо,
погали го нежно с ръка
и каза му две думи само –
за първи път топлота!

Как плаче, как плаче горкото,
когато пак мине от там
човекът, открил му доброто,
забързан, замислен и сам…

Забързан, забравил за него…
Що стори, човешка ръка!
С таз нежност ти сякаш прокле го,
въведе го в свят на тъга!

Все пак ще прежали кутрето
един ден таз ласка добра,
но никога, не и сърцето,
познало веднъж любовта!

София, април - май 1990 г.

                     ИМА ВРЕМЕ…

ИМА ВРЕМЕ за всичко – е казал мъдрецът –
да се ражда, изгражда, расте…
Има време, когато пояжда молецът,
има време, когато се мре!

Има време за детство, невръстни копнежи,
за палави луди игри,
има време за пориви чисти и свежи…
за ласки и думи добри.

Има време за растене – време разделно
между юнност и зрели мечти,
има време за харчене сили безцелно,
има време, кога се пести…

Има време за грешки във дни безразсъдни,
за сеитба на плевели зли…
Има време за поврат към истини бъдни
и за изповед с думи добри!

ДНЕС е време за среща със времето златно!
„УТРЕ”, може да няма дори!...
Към желания бряг, през море необятно,
зов в сърцата „СЕГА” да гори!

                                              Сливен, 1974 – 1979 – 1998 г.

                КРАЙ МОРЕТО
               Среднощен сонет

Надвиснала навъсена скала,
над морски бряг със мрачен взор се взира.
Не капва капка в жадна й снага,
полъхва я на залез сал зефира…

А долу, там е шир, безкрай вода!
Тя плиска се, играе в бреговете.
Под палещия зной и в самота
цъфти на нея нежно бяло цвете.

И вехне то за капчица вода!
В играта на вълните все се взира,
линее, трепне слабата снага –
в гръдта скалиста с жадна смърт умира.

И тихо щом вълна подир вълна
със пръски се разбиват в бреговете
въздъхват там и мрачната скала,
и мъничкото нежно бяло цвете…

                                         Февруари 1962 г.

КЪМ БОГА

Догде съм млад венец от думи искам да ти свия,
букет от мили сладостни слова,
преди да грабне немощ мойте сили
и сложи глух над мен печат скръбта.

Догдето тръпне още в блян сърце ми
и пари жад у мен за красота,
букет чудесен искам да ти свия
от трепета на моята душа.

Догдето още чакам лъч на радост
и имам още първа свобода –
букет чаровен, ето ти поднасям  
от пламъка  на моята душа.

Вземи го! Още малко аз ще пея -
последен дар от първа красота
и с него ме помни, когато нея
не ще я има вече на света!

София, 02.09.1961 г.

          
                   КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Прости, читателю, в два свята аз живях
и две души в едно сърце събрах;
в един олтар с два огъня горях,
в една борба и свой и враг аз бях.

Но моя ли е „моята” борба?
Не съм ли сам частица от света
във ролята на жертва и палач,
воюващ от зори дори до здрач?

Наверно нещо в теб ще резонира
с туй откровение, със тази лира…
Не го потискай, дай му пълна власт
сам себе си открий и свойто „аз”.

Един девиз велик теб нека води,
кога в потаен път душата броди,
когато болка, смут и скръб не спират:
„Тоз който търси, винаги намира!”

Прости, читателю, в два свята аз живях,
но път един в сърцето си избрах
в един олтар един огън гори,
душата ми с една любов твори.

И ако още нещо в мен трепти,
но липсва, може би го имаш ти.
Дай свойта дан пред вечния олтар
по-ярко ще пламти той с твоя дар!

Два свята, друже мой, сме аз и ти
и няма знак за пълна идентичност
в едно сърце да ни сближи освен,
единствената съвършена ЛИЧНОСТ.

Сливен, 30.12.2008 г.
Поморие, 1966 – 1968 г.

               ИЗЦЕЛЕНИЕ

Пречупен стрък – не ще се вдигне той!
Премазал го е с тежка стъпка някой,
прегазил го е нечий тежък крак
и няма да се вдигне пак, да цъфне!...

Да гледа слънцето, да се любува
и в него да се влюбват, здрав, изправен.
Наведен ще е той и ще тъгува,
затуй че е пречупен и неравен!...

Но няма и да падне, да загине,
и таз съдба без жал ще го отмине;
не ще му подари место пръстта
в дола да си почине…

А ще го храни, да расте сакат,
измъчван с двойна мъка, с двойна жад –
отречената в младост красота,
молитвата нечута за смъртта.
…………………………………………………
.......................................................................
1960 г.

Пречупена бе моята душа,
но стана! – Днес празнувам изцеление
и в пламенна молитва към Христа,
поднасям Му хваление…

Неземна радост! Нова свобода!
Любувам се и радвам, че живея;
това, което стори Бог да мен
разказвам вред и пея.

Елате всички морни при Христа!
Той има изцеление
за всяка болест, всяка тегота…
Хвалете Го в спасение!

18.12.1975 г.

   КОГАТО БОГ МИНАВА...       

Когато Бог минава, не страни!
Не винаги Той лесно се познава,
но ти горчиви чувства не храни,
накрая винаги добро Той дава!

Не знаеш как днес ще те посети,
дали като живителна роса,
или като известия добри,
или под плащ на просещ в нищета.

Когато Бог минава ти стани,
това е чест Творецът що ти дава,
Той праща сянка да те осени,
в която крие по-голяма слава.

Дори под плаща на скръбта предрешен
да дойде, пак не Го отхвърляй ти!
Нима дъждът в калта не е чудесен,
от нея плод и радост не твори?!

Когато Бог минава, не тъжи!
Не винаги Той идва да смущава,
но винаги, в смущение дори
утеха и любов Го придружават!

Кюстендил, август 1990 г.


КРЪСТОПЪТ

Във час на скръб и самота жестока
терзаеше душата ми съмнение.
Вървях ли аз по истинския път?
Защо духът ми беше във смущение?

И с поглед пуст вървях тъй угнетен
и аз бях сам. И аз бях поразен!
И в моето велико отчуждение
самотен кръст се взираше във мен.

И там сред пясъците сухи, мълком,
във скромно мълчаливо тържество
погребах сам копнежът на сърце си,
и плаках там в сразено мъжество.

Но щом го взех на треперящо рамо
избликна сила в немощната гръд
и нечий глас дочух зад мене само:
Върви! Това е правилния път!

Завършено в с. Сборище,
02.08.1962 г.

                       КЪМ МОРЕТО

Море, море, дълбоко си, обширно…
Вълнуваш се, вълнуваш и сърцето
очаква дълго то край теб безмирно
от питания тайнствени обзето.

Но нямаш ти ответ, ти си гатанка,
повтаряна от вечните вълни,
а аз край теб съм мимолетна сянка,
замислена в отлитащите дни.

Кажи ми що у теб е неспокойно
и що у мен? Едно ли ни сближи?
И колко дълго в битие нестройно
таз дружба би могла да продължи?

Аз знам, ти няма да ми кажеш нищо.
Все тъй ще се надигаш, ще шумиш…
Ту ще прииждаш гордо, силно, пищно,
ту ще притайваш дъх и ще слухтиш…

Ням събеседник, муза за поета,
душата му за песни, що строиш,
за изповед велика, тайна, света
ти нямо си, ти слушаш и мълчиш.

Ще гледам в теб, но другаде ще мисля,
друг образ ще ожида моя дух,
ще слушам как край мене стенеш, плискаш…,
но глас не твой ще слуша моя слух.

Ти орган си, а някой с тебе свири,
мен родствен дух, но много по-голям
и нещо в мен от Него, Него дири…
Поклонник аз съм Негов, а ти – храм!

Поморие, 1966 – 1968 г.

  КЪМ СЪБРАТА ПОЕТ

Поезията, батко, е крила, 
но много ниско ти летиш със нея.
Щом искаш само „земни небеса”, 
където плът живее…

Поезията, братко, е борба, 
но не борба със злия, а със злото 
и по-добре надвива тя врага 
със правдата, с доброто.

Поезията, брат, е светлина, 
но не оназ, що свети без да сгрява.
Тя идва от дълбоко, от сърцето 
и има вечна слава.

Поетът е певец на любовта, 
било във радост или пък във мъка, 
слуга на истината, призован 
огъня й да стъка!

                                         София, май 1963 г.