ЛЪЧ
Гледам, гледам онзи лъч там отсреща в планината, блеснал като огнен меч, светло-чист от небесата. И под неговия зар пламват в пламък дървесата, в синкаво сияещ чар и във пурпурна позлата. Ах, защо ли този лъч ме вълнува и навежда в странни мисли отдалеч, в светла някаква надежда? Кюстендил, събота, 31.10.1959 г. МОИТЕ БОГАТСТВА
Моите богатства – нощем ги записвам! Като стар скъперник – броя и прелиствам!... Моите богатства... от идеи вечни, от трептящи мисли, блянове сърдечни!... Моите богатства ... от души човешки!... Мойта бедност страшна... грехове и грешки... Мойта жажда, жажда за живот устремна, моят път изминат, кат река подземна... Моята разлъка, моя химн прекъснат, мойта скрита мъка, моя живот пръснат – в една росна капка в фокус се събират, в една дума сладка образ си намират! Сливен, януари – февруари 1996 г. МОЯТА МОЛИТВА БЛАГОДАРЯ ТИ, БОЖЕ, че ме има! Считам, че Ти Си първата и основна причина за живота ми, че Ти Си морето, от което произлизат и в което се вливат всички потоци, ручейчета и реки на живота. ЦЕНЯ живота като най-висше благо и отдавам хвала и благодарност на Онзи, Който единствен може да то създаде, поддържа, съхрани и развие. НАИСТИНА, като част от цялото, моят живот е нищожно малък и всичко в света и Вселената би могло да си върви и без него. Но истина е и това, че за този живот Ти си платил цена по-голяма от звездите и така си му придал стойност с вечно значение. Това е отношение и то ме задължава, така както е задължило и Теб. Как мога да го пренебрегна, щом Ти държиш на него? Отхвърлянето му от моя страна би било загуба, съизмерима само с вечните перспективи, които Си заложил в него, като Си ме озарил със светлината на Твоята благодат. БЛАГОДАРЯ ТИ, БОЖЕ, че Те има! Това е най-голямата истина, до която съм достигал или бих могъл да се добера. Без нея всичките ми придобивки, стремежи, постижения и преживявания биха загубили смисъл и биха се превърнали в знак, нанесен върху пясъка край брега на морето. Ти свързваш, сплотяваш, осмисляш и одухотворяваш света, който ми предлага неизброимите си тайни и неизчерпаеми блага. Когато мисля за ТЕБ, аз живея!... БЛАГОДАРЯ ТИ, БОЖЕ, че Си Бог на точността, реда и закона, защото в това е истината и красотата. В това е и основата на правдата и справедливостта Ти. Благодаря Ти, че Си безпристрастен, че имаш една мярка и за големия и за малкия, мярка, която прилагаш и към Себе Си, и която е Твой атрибут, Твой съществен белег и характер. Ти не можеш да изкривиш или заобиколиш правото, защото би трябвало да се отречеш от Себе Си. И ако има някакво изключение, където правдата Ти не постига някого, не тържествува, то е едно единствено – когато трябва да възтържествува любовта Ти! Но и тогава правдата Ти и Твоята законност са удовлетворени от авоарите на неизмеримата ти благодат. Дори и тогава Ти милваш в правда и съдиш в милост! НА МИЛЧО
Прощавай, друже! Ето ме и мен с букет невехнещ да те почета, в часа избързал, час преогорчен днес този стих е моите цветя! Отиде си, но повече остана! По-чист блести след тление духът… И тази светлина от теб събрана в сърцата наши следва своя път. Ти съгради дома си на „СКАЛАТА”, веч бурята не ще го разруши! Поклонник бе на истината свята и твоето богатство бе… души! Почивай в мир, достойно пътя свършил – животът ти е с дело увенчан! Сълзите ни Бог скоро ще обърше, очите ти ще гледат лик желан! И песента ти пак, освободена, ще проехти, догдето вечност трай. И радостта ти, щедро споделена ще бъде твоя… твоя до безкрай! НА ПЪТ
Аз исках да се спра, кат птица сред морето на някоя скала да свия дом желан, но стигнех ли я тя потъваше и ето – пред мене бе вода – безмерен океан. И аз летях отново с взор вперен сред вълните дали не ще намеря очаквания бряг? И не веднъж и дваж се спусках над скалите, но беше то мираж и аз отлитах пак. Тъй свикнах да летя и в полет да живея със поглед все напред в морето устремен, предвкусвах радостта – така на път към нея и моето „сега” бе в утрешния ден. А ако някой ден все пак тоз бряг открия сред морски ширини, спокоен и блажен, ще мога ли тогаз душа в душа да скрия и полетът безкрай да свърши и за мен? Знам вече не, не бих… И него ще отмина. Аз дом си съградих във звездни висини за път съм устроен, на път ще си ще си загина той, моят бряг е в мен, със мене той лети. Кюстендил, неопределено време 1984 – 1990 г. НЕ СЪДЕТЕ!..
Не съдете прибързано и строго, макар причините и да са много, макар вина вината да настига и възмущение и гняв да се надигат… За ръката на Господа, помнете и за душата своя зорко бдете, че казал е Той също и „любете”! И „не съдете”! Да, не съдете, бързайки пред Бога да нанесете с гняв присъда строга, нали и вие всеки ден грешите и как тогаз на съд ще се явите във обвинение със сочещ пръст, прибавяйки към кръста нечий, кръст?!... Да, не съдете! – То не ви прилича, но ако все пак съдба ви привлича и злото искате да пометете, Не чакайте – от себе си почнете! Съдете дело, чувство и подбуда, търсете от духовен сън пробуда! Към ближния търпимост проявете и себе си пазете от заблуда, но не съдете! Сливен, 21 юни 1997 г. НЕ СЪМ ЗАБРАВЕН Когато галя нежните цветя със поглед и ръка и вдишвам сладък дъх на пролетта във тих вечерен час, аз шепна си: Как хубав е света! И знам: не съм забравен аз! Кога процепи славей с бисер глас нощта и нейде му отвръща ехо, под бледосиня лунна светлина трептят заспали хижи надалеко и с тихи стъпки броди пролетта, по пътища незрими слиза леко, и шумоли в листата на салкъма, аз слушам я превърнат в слух и веч аз знам: Не съм забравен! Когато слушам кръшен детски смях на първа радост, ощ непомрачена – тъй чиста и тъй просто споделена със всеки, без преструвка и без страх, в душа ми рухва всяка мъка в прах и жизнерадост светла ме облъхва, че съм получил поздрав от живота. И аз отнасям скътан този смях във дълбините тайни на душата, и него чувам в тежък, мъчен час и знам: Не съм забравен аз! Кога подавам крепка си ръка на треперяща, немощна десница и виждам как е млада старостта във топла, благодарствена сълзица; как много знай и много има тя, макар да чезнат морно първи сили… Обхваща ме неземна радост свята и сякаш слизат ниско небесата, и ангели незрими гледат в нас! И сякаш дава ни небето власт над радостите светли на живота, че знам: Не съм забравен аз! Когато шепна вечните слова за любовта безсмъртна от Голгота на някоя погубена душа и гледам как се новоражда тя, облъхната и сгряна от живота, награда ми е в нея радостта… Възражда крепка вяра моя дух, и някой сякаш гали моя слух с най-сладкия псалом на любовта! Душа ми плам небесен отразява, затрогнато сърцето ми тупти блажено в свойта сладостна забрава то бие и шепти: Не съм забравен аз! Януари 1963 г. Обработка по-късно ОЖИВЯЛОТО ЦВЕТЕ
Отдавна, отдавна било преди две хиляди години. Едно цвете цъфтяло в земя далечна, в далечен Египет. Един ден го взела ръка на човек със сърце наскърбено и сложила го тя в ръка на покойник с сърце веч студено. И положен бил той във нов дом, скрит във гробница за вековете, но под мрачния свод-небосклон пазел свойто съкровище-цвете! След двадесет века отворил някой мрачния дом на смъртта и от бездната пак проговорил оня чуден закон – любовта! Оживяло заспалото цвете щом видяло простор, светлина и по-дивни били цветовете след безмерната нощ на смъртта! ……………………………….. Ако Бог оживи едно цвете спало дълги години в пръстта, няма ли да възкреси сърцето било дълго във плен на греха? ОЩЕ ДНЕС нека туй чудо стане! Да възкръсна и аз със Христа! И със Него и тук, и в небето да възпявам без край любовта! |
МИНАЛО
Минало, приело някога и мен в своя ход немирен, в своя бързащ ден ти разтвори книга, пълна с чудеса и разкри пред мене нови небеса. Минало, във тебе първом се родих, в твойте дипли раснах, учих и градих! Радостен и разпнат в теб горчилка пих, в вечното захласнат със любов творих! Минало велико, в бяг неуловим, слабо и велико... като исполин! С висини и бездни, със възторг и страх, със победи звездни и покруса в... прах! Времето ти мина, но със мен си пак, ликът ти белязва всичко с своя знак – в миналото аз съм, миналото – в мен, тъй както в зората – идващият ден! Ако те загубя – бих се изличил! Ако те разлюбя – себе си убил! Пълни са с поука твойте слаби дни, а пък върховете ти са ... висини! Не, без теб не мога, в мене остани! - Моят път към Бога... и до старини! Сливен, февруари 1996 г. МОЯТА ЖАЖДА
Възлюбих нявга красотата и все по нея аз копнях – море, небе и планината със тях живеех и творях. Природата бе храм за мене, устроен да ме вдъхновява, и таз омая бе голяма… Но в най-пленителния час и в моя съвършен захлас почувствах – нещо липсва, няма… То беше жажда още по-голяма, кат нея друга в битието няма – От где съм? И защо съм на света? Небесен ли съм, или на пръстта? Защо се свързвам и защо съм сам? Да взема ли съм тук или да дам? В доброто ли е моето призвание, или в гневът и злото, в отчаяние? В двуличието мое, кой съм аз? И в двуезичието – моя глас?... В един ден дните си събрах и всяка радост в него влях – и мъдростта житейска, вечна и весел и безгрижен смях. И рекох на духа си „Стига!” Изследвах и живот и книга, опитах праведност и грях гневих се много и копнях и мимолетната наслада сравних със вечната награда… Взе нещо в мен да се надига – почувствах – нещо пак не стига!... Пак закопнях по вечна красота – тя само би разкрила любовта и би дарила истинско блаженство… Да съчетая младост с мъдростта, да впрегна сила – в впряг със доброта, да свържа истина и съвършенство! Да пия чашата на радостта… Но не във грях, примесена с лъжа, с безумната човешка аморалност – инстинкт, нагон, брутална сексуалност, а в висшата светиня на душата, където любовта е чиста, свята и по която ден и нощ тъжа! И даде Бог и мен това блаженство – да вкуся любовта със съвършенство, но щастието щом във мен преля и беше то голямо кат река, когато таз река навън потече почувствах нужда странна, нова вече – море, в което пълно да се влея, сърце, сърце, в което да излея и в благодарност да замре душата… Където моята мечта позната кат скитник вред била тук по земята да найде дом и вечно да живее!... Във този блян душата ми се врече и в него с клетва верна се обрече – да стигна личността на Божеството! Не само като връх в борбата с злото, а източникът бликащ на доброто! Да утоля неутолима жажда, която цял живот във мен подклажда дарът на щедър и велик Дарител! Аз знам, че Той е Господ и Спасител! И името, с което се нарича, душата ми и знае, и обича! Сливен, 14 юли 1997 г. НАРОДЪТ НА ОЧАКВАНЕТО
Роден във очакване, той надежда велика предава от век на век на чужд и свой разказва Господната слава. Не спират го бури и враг, той с вяра живей в чистота, с запален светилник и флаг и с поздрава: МАРАН АТА! Кат кораб сред буря народ, потеглил към бряг неизвестен, отрекъл безумен живот и вречен в завет нов и честен; ревнител на истина свята, пазител на вечен морал, тъй нужен и чужд на земята, прегърнал велик идеал. Той жертва на този олтар блага, младост, слънчеви дни… Полага най-скъпия дар и с кръст подир КРЪСТА върви често сам, неразбран, чужденец и по-често очакван с желание, но най-вече на път пришелец, завладян от едно обещание. А загадката древна стои… Търси още човек свойто звание: Накъде? Откъде сме дошли? И кое е най-верното знание? Чака още светът със вълнение, вперил поглед, наострил уши светла вяра и вечно съмнение пак горят в неспокойни души. Да, загадката древна стои, дръзко в Космоса литна човек в надпревара със дните строи, в ужас тръпне пак атомен век. Към прогрес или гибел вървим? Кой е пътят към трайно спасение? Планетата ли да взривим?... Или е пък към НОВО РОЖДЕНИЕ? Потъмняват блестящи звезди отминават човешки съдби, а ЕДНИЧКИЯТ пак е Един сред промените непроменим! Той и днес пак върви по вълните, мир твори и спокойствие там, Него искат пак бурни тълпите, Него чака пак Божия храм. Ах, несбъднато ти обещание! Как могъща е твоята власт! Ах, надежда, блажено желание, колко близък е веч твоя час! Всеки ден ти се сбъдваш чрез вяра с плам небесен в душите гориш, всеки миг туй сърце ми повтаря, че спасение в него твориш. Още ли си далеч, друже мой, без надежда, без Бог в този свят? Още ли като мътен порой твойте дни преброени текат? Още ли чакаш свойта звезда да изгрее щастливо над теб? Или тъжно пред твойта врата вече вее се траурен креп? Откликни, заочаквай и ти! С тоз народ слей живот с упование като камък жив, жив се вгради във духовното Божие здание! Заочаквай, със вяра живей, обикни и последвай Христа и в очакване песен запей: Господ иде! МАРАН АТА! Речица, 12.04.1997 г., НОСТАЛГИЧНА ПРИВЕЧЕР
Кога денят замира, гасне веч и за покой душата закопнява, ръката ти държала сърп и меч, да отмалее в ласка пожелава… Но СКЪП и мил отново са далеч, пак нощ беззвездна мълком се задава и тих копнеж за тиха, блага реч неволно във душата скръб навява, тъга неясна пак те разлюлява кат тръстика прохладен бриз отвред, и мъката по-силно натежава, и капеща превръща се в сонет… О, не кори съдбата с ядна реч, че ти отнема в късен час забрава! Тя някога по-сладки отдалеч да стори ласка и любов успява! Кюстендил, 1990 г. ОБРАЗЪТ НА ИСУС
Христе, Твоят образ във мене въздиша, в сърце ми запали Ти плам! Поисках с ръка и с реч да го опиша – останах безмълвен и ням. Не искаш Ти струна, трептяща с тон ясен и звук чист – същински кристал. Не може да носи ликът Ти прекрасен листът ми тъй хубав и бял! В сърцето си скътах ликът Ти любим, на плът съм Те в мен начертал! И вредом с Тебе ходя из дни и години, че мен само искаш Ти … цял! Неизвестно начало. Обработено на 25.11.1997 г., Сливен ОСМОМАРТЕНСКО
Един ден на тебе във цяла година! Букет или цвете от райска градина, поздрав, думи нежни, внимание кратко и трапеза пищна, споделена сладко. Дали ще измерят твоето значение, Твоя ръст и подвиг, твойто вдъхновение? Векове не слизаш от живата сцена, не можеш от никой да си заменена. Никой не дублира във твоята роля, докрай не прозира във твоята воля. В скромност си велика – носиш свойте рани в величие - скромна – раждаш великани! Няма олтар земен с по-ярко горение, ни образ по-сложен във превъплощение: ту песен любовна, ту пък мъченица, ту майка грижовна с невръстни дечица, ту творческа сила, стълб във обществото, на дома царица – гений на доброто! Не, не можем МАЙКО, дъще и съпруго, да те почетем и поздравим със друго, освен да ти върнем част от добрината, грижата ти вечна, любовта ти свята, като ги признаем и се преклониме пред лика ти сяен, пред твоето име! Сливен, 24 февруари, 1996 г. |