М О Я Т А Ц Ъ Р К В А
Тема 17
Спирам се на това заглавие, защото то способства за постигането на две мои главни цели:
1. Да определя ЦЪРКВАТА, за която Христос е казал: „Моята църква” и
2. Да очертая параметрите на ЦЪРКВАТА, която аз днес мога да нарека „моя” църква.
Христос наистина си е послужил с този израз преди 2000 години:
„Симон Петър в отговор рече: „Ти Си Христос, Син на живия Бог. Исус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата. Пък и аз ти казвам, че ти си П е т ъ р . На тази канара /п е т р у с / Аз ще съградя МОЯТА ЦЪРКВА и портите на ада няма да й надделеят. Мат. 16:16-18.
Доколкото ми е известни, християнските църковни формации надхвърлят вече 2000. Но дори и само две да бяха, пак щяхме да питаме: А защо са две? Не е ли Христос ЕДИН и не беше ли най-съкровената Му молитва: „Да бъдат е д н о , както сме Ние с Теб, Отче”? . . .
Две, двеста или две хиляди . . . не са ЕДНО. Обаче, някъде измежду тези 2000 се намира и Неговата е д и н и ц а . Това е така, защото Той каза, че тя ще пребъде и не ще е победена от силите на тъмнината. Откъде да започнем в търсенето на водещия критерий, белег, знак, или признак, по който можем да я открием? Не се ли съдържа той в самите Негови думи и не трябва ли да започнем от там? Най-логично би било . . . И така, Исус пита учениците Си, какво се говори за Него и за какъв Го считат. Учениците изброяват разни мнения с имена на починали вече пророци. Той обаче, иска и тяхното лично мнение. Тогава Петър, чието име означава „камък” или „канара”, дава своя забележителен отговор: „Ти Си Христос, /Месия, Помазаника/, Синът на живия Бог!” Отговорът на Христос, в следващите два стиха, бележи основата на която Той „съгражда” Своята църква и й предвещава устойчивост и победа.
В това почти кодирано пророчество е заложено Божието Триединство. Бог Отец е онзи, Който открива от небето. Бог Син е Тоз, Който е открит и основава църквата. А Бог-Свети Дух е Който прави това откровение да бъде прието, било от апостол Петър, или от теб и мен . Така ЦЪРКВАТА придобива облик на един монолитен градеж, съставен от много градивни единици, много „живи камъни” в лицето на отделни вярващи, като Петър, като теб и мен, като всички други членове на църквата. Ние всички се съграждаме като „духовен дом” на една, положена от Бога основа.
Не може да бъде част от църквата онзи , който не стои на тази основна истина: „Ти Си Христос, Син на живия Бог”, т.е. няма това неръкотворно „кредо”. Добре би било, всеки, който се счита за християнин, да се запита: Аз имам ли това „кредо”? Как приемам Божия Син – в пакет с много други предания и поверия ли? Или по силата на традицията, общоприетия ред и практика? Дали не от солидарност към обществото, в което членувам? Да не би пък като „застраховка” в случай че се окаже вярно?. . .
Или, както е единствено правилно , защото Бог ми е открил това? Открил го е на ума ми, открил го е на сърцето ми, открил го е на цялата ми личност и аз съм го приел с цялата си личност? Знам го от личен опит и лично убеждение!
Онзи, който носи в сърцето си откровението: „Ти Си Христос, Син на живия Бог”, не може да не бъде съпричастен и да не се чувства част от всеки до него, който има същото убеждение и опитност. Една свещ пръска светлина. Друга свещ до нея се прибавя и увеличава светлината. Много свещи умножават светлината много пъти. Исус каза:”Вие сте светлината на света.” Светлината е една. Защо тогава днес я виждаме разделена 2000 пъти? Защо да търсим Христос или части от Него на 2000 места? Не можем да не търсим, защото Той каза: „Моята Църква ще устои!. . .” Но к о я е Неговата ЦЪРКВА?
МОЯТА ЦЪРКВА . . .
Само Той може да се обърне така към нея. И само Той може да я посочи. Той, Който я основа и Той Който се всели в нея, така че тя започна да живее Неговия живот, да излъчва Неговата личност.
Деяния 4:13 „. . .и познаха ги, че са били с Исуса.
Какви бяха те? По природа като всички нас, но във връзката помежду си – нещо ново, невиждано и непознато на света. До скоро „Мъртви в грехове и престъпления” като всички, те не знаеха колко са ценни, колко нужни са един на друг и колко се обичат.
Той беше всред тях и върху тях действаше Неговата градираща сила:
Лука 22:24-27 „Стана още и препирня помежду им кой от тях се счита за по-голям. А Той им рече: Царете на народите господаруват над тях и тия, които ги владеят се наричат благодетели. Но вие недейте така; а по-големият между вас,нека бъде како по-малък и който началства като онзи, който слугува. Защото, кой е по-голям, този който седи на трапезата ли или онзи, който слугува ? Не е ли този, който седи на трапезата ? Но Аз съм сред вас, като Онзи, Който слугува.”
Йоан 13:12-17 - „Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас.” /ст.15/.
Примерът на Христос е обратен на световната практика.Той е предизвикателство срещу духа на този свят и неговия „княз”. Христос е свързан с поданиците на това ново царство по нов начин, непознат в този свят. Моделът на тази нова връзка не е „началник – подчинен или господар и слуга, нито пък една п-добра система на управление, една демокрация . . . Той е
о р г а н и з ъ м - жив организъм, неделимо свързан в една цел,един живот и един смисъл -
с л у ж е н е . Той е единството между едно тяло и една глава. Прав е Христос да го нарече „МОЯТА ЦЪРКВА”. И да е имало нещо подобно до тогава, и да има нещо сходно след това, то е опит за търсене или опит за подражаване. Но оригиналът е един и всичко друго – негово далечно отражение. Истинският оригинал е шедьовър, който би могъл да бъде демонстриран само от Един – изворът на в е ч н а т а л ю б о в !
В Църквата е въплътена Божията тайнствена премъдрост. Павел говори с възторг за нея:
1 Кор. 2:6-8 : „ Обаче ние поучаваме мъдрост между съвършените, ала не мъдрост от тоя век, нито от владетелите на тоя век, които преминават; но поучаваме Божията тайнствена премъдрост, която е била скрита, която е била предопределена от Бога преди вековете да ни докарва слава. Никой от владетелите на тоя век не я е познал; защото, ако я бяха познали, не биха разпнали Господа на славата.”
„Квасът” на тази божествена премъдрост е поставен в човешкото „тесто” за да го претворява и възвърне към изгубената слава. Църквата, която Христос основава не е просто една нова организация, тя е „царство в царство” – Божието царство сред царствата на този свят. Това „царство” от небесен тип противодейства на духа на този свят и вселява в душата духа, който владее горе.
Изумителна е социалната реформа, която тази Божия „тайна” постига без конфликти, насилия и кръвопролитие:
„И всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо. .. И всеки ден прекарваха единодушно в храма и разчупваха хляб по къщите си и приемаха храна с радост и простосърдечие, като хвалеха Бога и печелеха благоволението на всичките люде.
А Господ всеки ден прибавяше на ЦЪРКВАТА ония, които се спасяваха.”
Деяния 2:44-47
ЧУДОТО НА НЕЙНОТО ЕДИНСТВО
Няма друга сила в този свят - кауза, харизма, идея или религия, която така да свързва хората и да ги обединява, както го прави Божият Дух в Църквата. Няма идеал, който така да преодолява различията между хората – етнически, расови, национални, класови, верски и индивидуални, както го е постигала Божията любов в Христовата Църква.
Същият Симон, или Петър – „канарата” изповядва нейната „тайна” с една обща характеристика от името на всички:
„. . Когото любите, без да сте Го видели, в Когото, като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като получавате следствието на вярата си – с п а с е н и е то н а д у ш и т е с и .
1 Петр. 1:8
ВИСШ ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ, КОСМОПОЛИТИЗЪМ И ВСЕЛЕНСКО БРАТСТВО
„Моето царство не е от този свят”, каза Христос пред Своя земен съдник. Но там, където бъде прието, дори и в този несъвършен свят, то прави чудеса, непостижими за човешките усилия, социална политика и световни революции. В Новия Завет е докладван един впечатляващ случай на такова действие в самата римска империя и при съществуващия тогава робовладелчески строй. Посланието към Филимон е жив разказ за това как приемането на Христос разрешава проблема за съществуващото по онова време р о б с т в о и робовладелчество. Когато е под домашен арест в Рим, самият апостол Павел среща Онисим, избягал роб от дома на заможния християнин Филимон. Чрез общението помежду им, беглецът приема християнската вяра, и бива склонен да се върне на службата от която е дезертирал. По него апостолът изпраща трогателно писмо, в което умолява своя едноверец – християнин, да го приеме радушно и братски. Нещо повече, „като самото ми сърце”. . . и нещо много повече: „. . не като слуга, но повече от слуга – като брат, особено възлюбен на мене, а колко повече на теб, и по плът и в Господа!”
КОГА и КЪДЕ ДРУГАДЕ историята познава такова разрешение на социални или лични конфликти? Такава световна революция и такова освобождение – материално и духовно?!
„Защото всички сте Божии чада чрез вяра в Исус Христос, понеже всички вие, които сте се кръстили в Христа, с Христа сте се облекли. Няма вече юдеин нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; Защото всички вие сте едно в Христа Исуса.” Галатяни 3:26-28.
КОЛКО силно звучи това: Няма вече юдеин нито грък, няма роб нито свободен, няма мъжки пол ни женски, но ВСИЧКИ СТЕ ЕДНО В ХРИСТА! Тази Божия „тайна”, обединяваща цялото човечество, се разкрива сега чрез ц ъ р к в а т а , не само пред този свят но и пред цялата Вселена:
„. . .на небесните началства и власти да стане позната чрез ЦЪРКВАТА многоразличната премъдрост на Бога.” Галат. 3:10
ЦЪРКВАТА! Каква славна сграда от живи камъни! 1 Петр. 2:5
ТЯ е съкровището, за което Бог стана човек.!
ТЯ е шедьовърът на Неговата творческа мощ!
ТЯ е първият и най-добър плод на Неговата л ю б о в !
ТЯ е Неговото представителство в света на греха!
ТЯ е Неговият „прибежищен град”, където да прибягват виновните и да намират закрила и правосъдие!
ТЯ е стълб и крепост на истината на тази бунтовна планета! 1 Тим. 3:16
ТЯ е Неговата върховна скъпоценност и възлюбена невеста, за която пак ще дойде и ще я вземе при Себе Си. Йоан 14:3
ТЯ е църквата, която Той нарече „МОЯТА ЦЪРКВА!”
И ДНЕС,както някога, Бог прибавя всеки ден на църквата такива, които се спасяват.Деян 2:46,47
ДА, ТЯ Е Неговата несравнима и неизменна ЦЪРКВА на всички времена!
НО КЪДЕ и КОЯ е ТЯ д н е с в 21-я век?
ЦЪРКВАТА И АНТИЦЪРКВАТА
Както във физиката има втори основен закон на термодинамиката и явлението ентропия, така и в духовния свят на нематериалните ценности, има закон за неизбежна деградация. Нищо, оставено само на себе си не устоява непроменено, то деградира. Този принцип действа и в историята на църквата, защото църквата не е непогрешимо творение, горе на небето, а бореща се, организирана сила, тук на земята. Тя също е податлива на грешки и промени, на изкушения и измами, на възход и падение. Бог, не само, че не е изключил това, но Сам предварително го е посочил чрез гласа на Своите пророци:
„Аз зная, че подир моето заминаване, ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от сами вас ще се надигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си.” Деян. 20:29, 30.
В контекст с 2 Сол. 2:1-10, тези пророчески слова предсказват един упадък или деградация в самата църква, наречена х р и с т и я н с к а . Божественото прозрение предвижда едно тотално изместване на целта и същността на църквата, узурпирането й от враждебни на Божието намерение сили и превръщането й в АНТИЦЪРКВА. Така се стига до парадокса в Йоан 16:2:
„Ще ви отлъчат от синагогите и когато ви убиват, ще мислят, че принасят служба на Бога.”
Това пророчество намира пълното си изпълнение, когато езическите гонения се заменят с християнски. Те са дори по-лоши, по-фанатични и по-коварни, защото идват отвътре, от самата християнска църква, станала АНТИЦЪРКВА. Историята изобилства с примери на гонение, мъчения и избиване на християни от х р и с т и я н и !
Да обобщим: Изгубила присъствието на Христос, подала се на любов към този свят и обсебена от духа на АНТИХРИСТА, Църквата се превръща в АНТИЦЪРКВА.
КАК СТАВА ТОВА?
Прекият отговор на този въпрос е: Чрез подмяна на о с н о в а т а . В декларацията на апостол Петър: Ти Си Христос, Син на живия Бог”, основата беше Христос – Той е Авторът и Главата на Църквата. В историческата борба на Сатана да покори Църквата и да я превърне в своя църква, това бива постигнато чрез „отнемане” присъствието на Христос от Църквата и заменянето му с друго водещо присъствие – ч о в е ш к о .
Тук трябва да се обърнем към думите на пророк Даниил в Дан. 8:12-14.
Ст. 11 „. . . отне /от Началника на множеството/ ВСЕГДАШНАТА ЖЕРТВА.
Ст. 24 „. .. и ще погубва чудесно, ще успява и върши по волята си и ще поквари силните и светите люде.”
Ст. 25 „Чрез коварството си ще направи да успява и з м а м а т а в ръката му.”
Дан. 7:25 „ Той ще говори думи против Всевишния, ще изтощава светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закони.”
Постепенно, в хода на времето църквата се оглавява и бива представлявана от човешко присъствие. Названията: Малък рог, човек на греха, мерзост на запустението и „цар” /разбирайте от друг тип/, вещ в лукавщини . . . са имена и характеристики на все същата пророческа и персонална сила – силата, която застава между Христос и грешника и изземва от единствения Ходатай между Бога и човеците /1 Тим. 2:5/ правото Му на посредничество. Като си присвоява Неговите самолични функции и правомощия, извършва и з м я н а от най-висш тип в Божието ЦАРСТВО НА БЛАГОДАТТА.
Тук си струва да се спрем и да се задържим по-дълго. Как да си обясним по-нагледно този феномен? Как така ЦЪРКВАТА е позволила да се случи това с нея ?
КАК Христос го е позволил?
Много неща могат да ни учудват в чудото, наречено ЖИВОТ.В него сме и самите ние. Всички сме във ВЕЛИКАТА БОРБА МЕЖДУ Христос и Сатана. Без претенция за изчерпателност, само като насока на мислене, предлагам следното: Нашият вдъхновен и обичан поет Христо Смирненски е написал алегорията „Приказка за стълбата”. Там той картинно представя социалните борби и неравенства в света, като ни изправя пред една стабилна и висока стълба. Там, най-горе са силните на деня, богатите и щастливите. Те се веселят, пируват и блаженстват. Долу, в подножието на стълбата, в низините на обществото, народът тъне в окаянство, мизерия, оскърбления и нищета. Един „син на своята класа”, един млад човек, който е надрастнал себе си, стои в подножието на социалната стълба и се готви да се качи горе за да раздаде правосъдие. Възмутен от неправдите и амбициран да ги прекрати, той тръгва нагоре. Но бива спрян. Стълбата има охрана. Охранителят е сам д я в о л ъ т . Принуден е да сключи с него странно споразумение, според което младежът ще бъде допуснат да продължи нагоре. По силата на това споразумение, пазителят на стълбата отнема едно по едно най-ценните качества на младия човек – с л у х , з р е н и е и самото му с ъ р ц е . Това не изглежда много болезнено, защото той получава веднага в замяна други, които са много по-весело и безгрижно настроени.Така, накрая дава и най-скъпото - СЪРЦЕТО СИ, с което е чувствал болките в света и получава друго сърце, което е чуждо за тях. Прекрачил и последното стъпало, младият човек се оглежда с облекчение и о, чудо! Светът изведнъж се е променил: нахранен, облечен, задоволен и щастлив, той пее нова песен. Доволен и честит от постигнатото, изцяло подмененият вътрешно „защитник” на онеправданите заявява: И аз съм един от тези, които са тук горе. Той сяда на трапезата на преуспяващите и споделя пира им, забравил за какво се е качил горе.
Тази приказка се е реализирала в църковната история много преди Смирненски. Пак Дяволът е главното действащо лице в нея. Тя обяснява, как църквата Христова, предназначена да бъде „крепост и стълб на истината”, пръскаща светлина, се е превърнала в крепост на неправдата и мрака. Христос, още приживе,предупреди Своите последователи, че ще срещнат съпротива от чужди и свои:
„Ето, Аз ви изпращам, като овци между вълци . . „. Мат. 10:16, 17.
„Брат брата ще предаде на смърт и баща – чадо.” Ст. 21
„Ще бъдете мразени от всички, поради Моето име.” Ст. 22
„Вие ще заплачете, а светът ще се радва” Йоан 16:20
Първата вълна на това предсказание дойде в лицето на езическия Рим. Нерон, Деций, Диоклетиян. . . са помощници на „з м е я „, повикани да ликвидират Църквата със сила. Но кръвта на мъчениците се оказа с е м е , пораждащо нови и нови х р и с т и я н и . Тогава сценаристът на истинската приказка смени тактиката. Вместо да държи християните по арените, в катакомбите и в низините на обществото, той ги повика горе на трапезата, на пира на богатите и ги прие да станат „едно” с него.
Това даде по-добър резултат. Сега вече, да си християнин не беше нито обидно, нито опасно. Можеше да се расте, можеше да се задоволяват светски амбиции и пак можеше да се служи на Бога. Храмовете израснаха във високи катедрали, клирът се облече в свещен блясък, самочувствието нарасна неимоверно и църквата започна да упражнява власт, власт, каквато не е имала никога преди. Да, каква власт! Власт да управлява народи, власт да поставя и сваля царе, власт да обявява войни и да провежда кръстоносни походи, власт да прощава и вменява грехове, власт да канонизира светии и да владее над човешките тела и души. Не беше ли това изпълнение думите на Христос за Неговата Църква?
Двама висши духовници разглеждали несметните съкровища на църквата. Единият казал: Нашите основоположници,първоапостолите Петър и Павел, бяха бедни, а ето ние какво имаме! Другият отговорил. Да но нямаме това, което те имаха – не можем да кажем на паралитика: Стани и ходи. Виж Деян. 3:1-8.
Качила се горе, на върха на властта и славата, църквата не спечели, а загуби, не забогатя, а обедня. Като загуби Христос, тя загуби себе си. Лишена от Божието Слово, Библията, под предлог, че това е „свята” книга, която не всеки може да чете и разбира, редовата мирянска маса потъна в необразованост и невежество. Тя изгуби своята идентичност, своя критерий за различаване добро и зло, своята мисия и цел в този свят. Наричат се „християни”, но какви християни са това? Без Христос, без Неговото Слово и без силата на Духа. Отнета им е Библията, отнет им е истинският Ходатай и Спасител и са изпратени по изповедните да търсят прошка от човеци, може би по-грешни и от самите тях! Молят се на светии и почитат свети предмети и места, но не знаят как сами да живеят свято в отношенията помежду си. Критерият на съвестта на средновековният вярващ не надвишава критериите и авторитета на енорийския свещеник. Полетът на мечтите и мислите му не се издига по-високо от престола на папата. Този „таван” се оказва в сила и за молитвите му. Той е закрепостен в своето религиозно „гето”, а там няма светлината на Божието Слово, широтата на просветеното мислене, свободата наД у х а .. . Чудно ли е тогава, че когато му кажат да отлъчи някого, той го отлъчва? Да намрази някого, той го намразва? Да убие някого, той го убива и то с благочестивата мисъл, че „принася служба на Бога”? Чудно ли е че надява желязна ризница и заминава за далечна страна да воюва с друговерци, да ги убива в името на Христос и да освобождава свети места с несвети чувства и средства? Какво друго да прави? Евангелската поръчка: „Идете по целия свят, правете ученици и кръщавайте. . . ” му е предадена по такъв начин и той така я изпълнява. . . Това ли е църквата, която Христос нарече „Моята църква”? Тя нито Го очаква, нито се моли за идването на Божието царство на земята, нито работи за това идване. . .
Историята, като че ли , опроверга думите на Основателя на християнската църква: „ . . .няма да бъде надвита! . . .” Та тя вече не функционира на световната сцена! Вместо нея, там се появява нейният антипод от Откр.17:1-6:
След като докладва тази шокираща картина, Йоан честно изповядва: „Зачудих се твърде много”. И ние трябва да споделим учудването му в най-висша степен. Защото тази паднала жена е точно копие на истинската църква, но с обратен знак. Тя е нейно отрицание, пълен негатив. Тя е АНТИЦЪ РКВАТА!
КАК ще може основателят на истинската църква да изпълни обещанието Си, при тази действителност? Как ще може тя да „устои”? И ще може ли?
Отговорът на този привидно нерешим въпрос се съдържа в една дума, която, Библията ни поднася, написана с неизличими букви и със силата на побеждаващия живот, силата и верността на вечното БОЖИЕ СЛОВО:
„ОСТАТЪКЪТ”
„Ако Господ на силите не бе ни оставил малък остатък, като Содом бихме станали, на Гомор бихме се уприличили. Исая 1:9
„. . .Оставил съм Си обаче, 7000 души, които не са преклонили коляно пред Ваал.” 3 Царе 19:14-18
„ . . . и ще му се поклонят всички, всеки, чието име не е било записано в к н и г а т а н а ж и в о т а .” Откр. 13:4-8
Бог е скрил Своята Църква в този „ о с т а т ъ к „ Той е жив, привидно слаб , незабележим и ненатрапващ се, но н е у н и щ о ж и м . Когато историята прелиства своите страници и пише своите анали, той излиза отново и поема своята роля да вести ИСТИНАТА на Живия Бог и да изявява греховете на отстъпилата църква. Той е там да осъжда отклонението и отстъплението от нейната богоопределена роля.
„Тогава з м е я т се разяри против ж е н а т а , та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса.” Откровение 12:17.
Понеже този текст най-пряко засяга Ц ъ р к в а т а в наши дни, ще го разгледаме по-основно, като преминем през цялата глава 12.
ЦЪРКВАТА В ПРОРОЧЕСКИ СИМВОЛ – ОТКРОВЕНИЕ ГЛАВА 12
Първите пет стиха от глава 12 гласят дословно:
„И голямо знамение се яви на небето – ж е н а , облечена в слънцето, стъпила на Луната, а на главата й корона от 12 звезди.Тя бе непразна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди.
И яви се друго знамение на небето и ето голям ч е р в е н з м е й ,който имаше седем глави и десет рога, а на главите му седем корони.
И опашката му, като завлече третата част от небесните звезди, хвърли ги на земята; и змеят застана пред жената, която щеше да роди, за да изяде чадото й ом роди.
И тя роди м ъ ж к о д е т е , Което има да управлява всичките народи с желязна тояга; и нейното чадо бе грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол.”
В Библейската символика, това е най-съвършеният начин да се представи ЦЪРКВАТА, чрез образа на една чиста, лъчезарна и обречена на Христос жена:
„. . .защото ревнувам за вас с божествена ревност, понеже ви сгодих за един мъж, да ви представя, като чиста девица на Христа.” 2 Кор. 11:2.
„ Нека се радваме и се веселим и нека отдадем Нему слава; защото дойде сватбата на Агнето и Неговата ж е н а се е приготвила.” Откр. 19:7,8
„Тогава дойде един от седемте ангела, които бяха натоварени със седемте последни язви и държаха седемте чаши и ми проговори, казвайки: Ела, ще ти покажа невестата, ж е н а т а на Агнето.” Откровение 21:9.
„И Духът и невестата казват : Ела. И който чуе, нека рече: Ела. И който е жаден, нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота. Откр. 22:17.
Следователно, в образа на ж е н а т а от Откр. Глава 12 ни е представен символичен пророчески образ на Христовата Църква в нейната двузаветна конфигурация. Белезите, с които е представена отговарят напълно на нейния исторически и библейски статус. Нека проследим това:
Стих 1. Облечена със Слънцето, стъпила на Луната, а на главата й - венец, корона от 12 звезди.
Който чете Библията не само отчасти и по избор, а като едно цяло – Божието Слово, той знае, че Бог е Един и в Стария и в Новия завет и че води Църквата Си през различните времена към една и съща цел – спасение от греха и вечен живот без грях. В поставянето и постигането на тази цел, Новият и Старият Завети са в отношение както слънцето спрямо луната. В Новият Завет блести Слънцето на Правдата със силата на пълен ден. В Старият завет този блясък се проявява като авангардно, предизвестяващо сияние, отразено в обреди и символи. Но Църквата е една. Като цялостен образ на всички времена, тя е стъпила на луната /старият завет/ и е облечена в слънцето /новия завет/. Нейният символичен пророчески образ е завършен с корона от 12 звезди, символ на 12-те апостоли, нейният тържествен венец.
Тази уникална ж е н а е църквата, която Сам Христос нарече: „МОЯТА ЦЪРКВА”.
Според стихове 2-5, ж е н а т а носи в утробата си м ъ ж к о д е т е . Тя изпитва болки и полага усилия да роди детето. Когато Го ражда, То е обявено с мисията „ да управлява всички народи. . .” То не остава тук, на земята, а е занесено „при Бога и Неговия престол.”
Тълкуванието на тези думи е само едно: Мъжкото Дете е Христос. Той се ражда в лоното на очакващия Го народ – ц ъ р к в а т а . След като изпълнява земната Си мисия, Той се възнася при Своя Отец на небеса.
Но ж е н а т а остава тук на земята и в историята. Както се вижда от стих 3, тя има враг в лицето на голям червен змей, който очаква раждането на детето, за да го „изяде”или погуби. Не е трудно да открием в това врага на Христос –Сатана и прякото му въплъщение в Ирод велики, който под егидата на езическата римска империя, направи всичко по силите си за да убие детето Исус, още при раждането Му.
Несполучил в усилията си „да изяде мъжкото дете”, змеят насочва гнева и омразата си към ж е н а т а /Църквата/. Тя е тук, в неговата територия и спрямо нея той очаква повече успех.
ЖЕНАТА В ПУСТИНЯТА
Тъй като проследяваме съдбата на Църквата, ще трябва да я последваме в „пустинята„ където тя се укрива от змея в продължение на един особено определен по пророчески начин период от „1260 дни”.
Стих 6 докладва: „ И жената побягна в пустинята . . .”
Стихове 7-12 говорят за една небесна война между армиите на МИХАИЛ /Христос/ и „змея” „Сатана”. Армията на „змея” е разбита и свалена от небето на земята. Кога са станали тези събития?
Такъв сблъсък е имало още в предисторически времена, когато проблемът за греха е бил решаван сред ангелите. Но окончателният сблъсък е станал след победата на Христос на кръста. Чак тогава небето е признало правото Му да бъде представител на човешката раса, като Изкупител, Човешки Син и БОГ. Змеят и ангелите му не са били съгласни с това решение. Те са оспорвали победата на Христос, царството и властта Му. Защитавали са своята позиция на представители на Земята и са привеждали своите неизменни аргументи: Грехът на човешкия род, падението и неспособността му да отговори пълноценно на Христовата жертва.
Тези аргументи, обаче, не са устояли пред небесния трибунал, предвид развръзката на Голгота. Двата враждебни лагери са били непримирими и не са стигнали до съгласие. Тогава на небето е избухнала в о й н а , която е решила спора фактически. Змеят и ангелите му са загубили войната и заедно с това и позициите си на временно и условно представителство на планетата, наречена ЗЕМЯ. Сега, земята за тях е само все още окупирана територия, която рано или по-късно ще трябва да напуснат.
Стихове 6 и 13-16 описват продължението на небесната война – сега между з м е я и
ж е н а т а . Този път, борбата изглежда неравна. Цялата си ярост, облечена във властта и средствата на този свят, з м е я т насочва към ж е н а т а, т.е. ЦЪРКВАТА. Невъоръжена и невоюваща със средствата на насилието, Христовата църква търси спасение чрез бягство в пустинята. От ст. 6 научаваме, че Провидението й е определило един период на изгнание или нелегалност, в който тя ще бъде „хранена” и опазена. Този период е назован като „1260 дни.”
Стих 14 потвърждава казаното до тук, като споменава, че бягството на жената е осъществено с помощта на дадените й „крила на голям орел”. Срокът на изгнанието е вече споменатият, но тук е даден като „време, времена и половин време”
ПРОРОЧЕСКИТЕ МАЩАБИ
Когато картографите правят карта на една страна, континент или целия свят, те не си служат с действителните размери на разстоянията, а с техните умалени символи, като запазват само съотношенията между тях. Също така, и библейското пророчество си има мащаб, чрез който представя времето. Той е един и се отнася за всички пророчества, в които се съдържа пророческо време. Според този мащаб, един д е н е равен на една г о д и н а . Един ден от даденото в Библията пророчество отговаря на една идеална календарна година от 360 дни.
Основание за такова мащабиране намираме в Числа 14:34 и Езекил 4:6.
Отново нека поясним, че пророческата година има чисти 360 дни, а пророческият месец – чисти 30 дни. Разликата между действителното историческо време е малко повече от пет дни, но такъв е мащабът.
Като приложим този мащаб за дадения период, получаваме: 1260 дни= 1260 действителни години, или: „Време”=една година; „Времена” =2 години; „половин време”= половин година. Сумирани, общо дават Три и половина години. Три и половина години по 360 дни са равни на 1260 пророчески дни, или отнесени към историята - толкова действителни години.
Логичният въпрос сега е: Кога започва и кога свършва този период? Отговорът намираме пак в Библията и в историята. Но преди да прибегнем до историята, ще потърсим още нещо в пророчеството. Този период трябва да е свързан с голяма криза за Църквата и с апогей, разцвет и триумф на АНТИЦЪРКВАТА .
КЪДЕ се говори за такова нещо? Нека сега отидем в книгата на пророк Даниил. Там има откровение, което поразително приляга на нашето търсене, ето го: Даниил 7:25. Дадени ни са четири характеристики на една странна пророческа личност:
1. Той ще говори думи против Всевишния.
2. Ще изтощава светиите на Всевишния.
3. Ще положи усилия да „промени времена и закони”
4. Те /светиите на Всевишния/ ще бъдат предадени в ръката му за „време, времена и половин време”, т.е. 31/2 години или 1260 „дни”.
Тук гонителят на „светиите” или Божията истинска Църква е представен като „малкият рог”, който се появява по.късно, но е по-забележителен от другите рогове, по-жизнен, по-интелигентен и очевидно с по-големи власт и влияние от тях. Неговият „мандат” е 1260 дни-години /близо 13 века/, което го идентифицира с големия червен змей от Откровение гл. 12.
В търсене на историческите превъплъщения на „големия червен змей” и на историческия контекст, който характеризира неговото присъствие, попадаме на още един текст, който не е за пренебрегване:
Откровение 11:1,2 „И даде ми се тръстика, като тояга и някой каза: Стани та измери Божия храм и олтара и ония, които се кланят в него; но двора, който е извън храма остави и недей го измерва, защото той е даден на народите /езичниците/, които ще тъпчат светия град 42 месеци.
Не бих включил този текст към настоящето разглеждане, ако не бяха последните думи: „четиридесет и два месеца”. Та това е същият пророчески период от 1260 дни-години! Четиридесет и два месеца по 30 дни са точно 1260 дни! Сега вече, с по-друг интерес трябва да се погледне на събитията тук, които са свързани с въпросния период. Те ще хвърлят светлина върху борбата между „детето” и „змея”, продължила като борба между Църквата и змея и неговото изобретение – АНТИЦЪРКВАТА.
Да проследим събитията внимателно. На Йоан е дадено някакво измервателно средство и му се казва да „измери. . .” какво? Божия храм! И още? Олтара. И още? „Ония, които се кланят в него”.
Добре, но к ъ д е е този БОЖИ ХРАМ? Ако става дума за храма в Ерусалим, той вече не съществува в края на първия век. Разрушен и опожарен в 70-та година от Тит, той вече не съществува по времето, когато Йоан е на Патмос. А ако става дума за някой друг Божий храм, той трябва да е х р и с т и я н с к и . Но християнски храмове още дълго време няма да се появят. Римската империя е езическа, а християните са из катакомбите. Трябва да изминат повече от два века за да дойде Константин, да покръсти езичеството и да почнат да се появяват християнски храмове. Тогава? Какво да разбираме под заповедта „Измери храма” и „измери поклонниците”? Отгоре на всичко, говори се и за „двор”, който не бива да се измерва, защото е предоставен да се тъпче от народите. Ама че бъркотия! Бъркотиите обаче на са при Бога, а при нас. Тогава?. . . Връщаме се отново на заповедта:”Измери храма”. Да, храма, х р а м а , ХРАМА!. . .а КЪДЕ е той и КОЙ е той! Прекарвайки уморено поглед през цялата 11-та глава, вниманието ни се спира на последният стих, стих 19:
„ И отвори се Божият храм, който е на небето и видя се в храма ковчега на Божия з а в е т .”
Аха, ето това е находка! На небето имало Х р а м ! И в него имало к о в ч е г . А от това следва, че вътре е едничкото възможно нещо – БОЖИЯТ ЗАКОН! Същият Божи з а к о н , за който казват, че е бил прикован на кръста! И сигурно там има олтар и поклонници, които остават, когато земните храмове се разрушават или пък оскверняват и потъпкват. Сега цялата истина блясва в ослепителната си слава и привидната бъркотия става ред, хармония и съвършенство! Дори и „Д в о р ъ т „ заема мястото си в това емблематично видение. Той тук на тази земя. Той е самата наша ЗЕМЯ!
Сега да докажем това, което по-скоро интуитивно предусещаме. За целта, ще трябва да изходим от земното с в е т и л и щ е , което е само копие и макет на истинското горе в небето.
В Изход 25:8,9 намираме следното:
„И да ми направят с в е т и л и щ е за да обитавам сред тях.”
По всичко, което ти показвам – образа на с к и н и я т а и образа на всичките й принадлежности – така да я направите.”
А стих 40 добавя: „Внимавай да ги направиш по о б р а з е ц а им, който ти бе показан на планината.”
МОЙСЕЙ не измисля центъра на старозаветната религиозна система – СВЕТИЛИЩЕТО. Той просто го копира от това, което му е показано на планината Синай. Тази „сянкова” религиозна система и службите в нея са изчерпателно изложени, обяснени и детаилно разработени в много теологични трудове, достъпни за всеки, който се интересува. Тук няма да повтаряме това. Ще извлечем само есенцията от ролята на земното светилище и неговия прототип и оригинал, горе на небето. А тя е :
СВЕТИЛИЩЕТО е Божият команден център в провеждане ВЕЛИКАТА БОРБА и СПАСИТЕЛНИЯ ПЛАН. То е Божието м и н и с т е р с т в о и главен щаб, в който постъпва всяка информация, идваща тук от земята и откъдето излиза всяко решение или заповед, засягащи борбата между д о б р о т о и з л о т о .
Всяка една душа, всяка отделна личност, която избере да вярва в Живия Бог и да Му служи, е представена тук.Тя е лично регистрирана и водена като поданик на Божието Царство и наследник на Неговата слава.
Най-интересното за нас тук обаче, е нареждането, дадено в гл. 11:2:
„Но двора, който е извън храма, остави и недей го измерва, защото той е даден на народите /езичниците/, които ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца.
Първо, да си изясним, кое е „ д в о р ъ т „ Светилището в древността, се състояло от две главни части: С к и н и я /шатър/ и д в о р . Скинията е била сглобяем и подвижен шатър, а заграденото място около нея –дворът. Това е бил „храмът”, пригоден за условията на пътуващия Израил. Когато същият пристига в обетованата земя, скинията бива заменена от масивния Соломонов храм.
„Дворът” е бил мястото, където се извършва „мръсната” работа на богослуженията – коленето на жертвите, изгарянето на нечистотиите и тлъстината им. В скинията /шатъра/ се внасяло само малко количество кръв със символично значение, пресни хлябове и благоуханен тамян. Скинията е била осветявана отвътре от постоянния огън на светилник със седем горелки.
Това, което следва като извод и има голямо значение за разглеждания текст е, че „д в о р ъ т” на небесния оригинал, наречен още СВЕТИЛИЩЕ или „Божий храм на небето”, не е на небето, а тук на земята. В плана на космическото „светилище” на целия Всемир той е нашата планета Земя. Тук бе принесена истинската жертва на Божието омилостивение, Божият А г н е ц , „Който взима греховете на света”. Йоан 1:29.
Обикновено, храмът и дворът са във функционално равностойно положение по отношение на свещенодействието – те са части на едно и също свещенослужене. Но когато гласът от небето казва : „Не измервай двора”, той има предвид някакво обстоятелство, което поставя Църквата, Божият народ на земята в необичайно и неравностойно положение. И то, за един отделен период – 42 месеци. Това са същите 1260 дни-години, през които „светиите на Всевишния ще бъдат угнетявани” и преследвани. Тук същото е казано с израза: Те /народите/ ще тъпчат светия град 42 месеци”.
„Светият град” е друг израз за Църквата на Христос. Представена е като тъпкана, незачитана, гонена и преследвана. Това е състоянието на църквата, когато тя е в „пустинята” т.е. в немилост и нелегалност, не фигурира като официално и видимо представителство на Живия Бог и Неговото царство. Но не само това. Самото отсъствие не е още потъпкване и богохулство. Голямото зло е в това, че някой е заел нейното законно място, което все още се води „свято място” и Божие представителство, подържа го , подържа го външно като свято място, но го скверни вътрешно, като внася в него г р е х а и духа на а н т и х р и с т а . В същото време, приема поклонение и иска почитта,послушанието и славата, дължими на Бога. Това е мерзостта, която вече нарекохме АНТИЦЪРКВА. На това потъпкано свято място Божият глас не се чува, защото там отсъства Божието Слово, най-сигурният свидетел за Божието присъствие и единствен критерий за ИСТИНА, ПРАВДА и Божествено ръководство.
Става напълно разбираемо, защо там няма нужда от измерване. То се обезсмисля, защото
„мяр ката” не намира съдържание към което да се приложи, нещо здраво, за което да се залови. Грешката в главното условие прави погрешни всички резултати. Дванадесет и половина века средновековен мрак нямат измеренията, по които Божият х р а м приема п о к л о н и ц и т е . 1260 години , „д в о р ъ т „ т. е. нашата земя, няма легални отношения с Божия храм на небето и не се измерва.
Тук вече е време да уточним началото и края на този голям период от 1260 години.
Преминаването на Църквата в антицърква е един размит в историята процес, за който апостол Павел казва, че давал признаци на живот още в негово време /2Сол. 2:7/, но тази тайнствена метаморфоза е била възпирана тогава от някого. От съображения за сигурност апостолът не назовава имена, но днес, в развилата се вече история става ясно, че езическият Рим на цезарите не е позволявал да се прояви християнския, на папите. Като видима граница на тези две форми управление от Рим, тълкувателите сочат 538 г. сл. Хр. Защо 538 г.?
Църковната история докладва, че след официалното приемане на християнството от римската империя , в началото на 4 век, в църквата се появяват вътрешни разделения и борби – възниква а р и а н с т в о т о /по името на александрийския презвитер Арий/ и църковният спор за отношението между Бог Син и Бог Отец. В 325 г. е свикан Никейският църковен събор, на който учението на Арий е осъдено и обявено като ерес. Но то има много последователи и е подържано от три силни варварски племена: херули, вандали и остготи. При тази историческа конюнктура, църквата остава разделена и до голяма степен подчинена на светските власти. В 533 г. византийският император Юстиниян започва война срещу арианските племена и за няколко години успява да ги разбие и покори. Тогава той издава своя исторически декрет, с който обявява епископа в Рим /папата/ за глава на целия християнски свят. Това става в 538 г. сл. Хр. и бележи началото на папското върховенство.
Като изброим от тази година познатите ни вече 1260 дни-години, достигаме до 1798 г. Тук друго събитие бележи края на времето, когато „ д в о р ъ т „ или Божието представителство на земята, ще бъде тъпкано от несвети нозе. То става непосредствено след френската революция и е пряко свързано с името на тогавашния главнокомандващ френската армия и бъдещ император – Наполеон Бонапарт. На 15 Февруари1798 г. папа Пий шести е свален от папския престол и отведен в плен от френските воиски. С това се слага край на папското господство в Европа и периодът 1260 години приключва.
МОЯТА ЦЪРКВА ДНЕС
Какво става след изтичането на пророкуваното отстъпление в продължение на 1260-те години, ни се казва в последния стих на глава 12.
Откровение 12:17 „Змеят се разяри против жената и отиде да воюва с „останалите” от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса.”
Тези редове ние извеждат в най-новото време, от края на 18 век до наши дни, когато има вече над 2000 християнски общества и църкви. Те може много да си приличат или да се различават, но ние имаме вече белега , по който да разпознаем измежду всички тях „потомството на жената”, т.е. и с т и н с к а т а ц ъ р к в а . Учудвате ли се, че този характерен и решаващ белег са „Божиите заповеди” и „свидетелството за Исус”? Учудвате ли се, че някой може да ги пази? Учудвайте се, но се съобразявайте с това.
Сега, намерете 10-те Божии заповеди във вашата Библия. Те се срещат в пълен вид на две места: Изход 20:1-17 и Второзаконие 5:6-21, така както са излезли от Божиите уста и както все още стоят в Неговото Слово. Прочетете ги една по една, ред по ред, дума по дума. Вникнете в смисъла и съдържанието им, в дълбочината и в широтата на Исусовите думи.
ПАЗИТЕ ЛИ Божиите заповеди?
ПАЗИ ЛИ ги вашата църква?
МОЖЕТЕ ЛИ да кажете: Това е Исусовата църква? Можете ли да кажете: Това е МОЯТА ЦЪРКВА? Това не е риторичен въпрос, а въпрос на ЛЮБОВ към Бога:
„Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди”
Йоан 14:15
МОЯТА ЦЪРКВА – МОЯТА ЛЮБОВ
„Коя е тя, която поглежда като зората, красива ката луната, чиста като слънцето, страшна като воиска със знамена. Песен на Песните 6:10
„Мъже, любете жените си, както и Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея. . . за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка. . . но да бъде свята и непорочна.” Ефесяни 5:25-27
„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате Л ю б о в помежду си.” Йоан 13:34, 35.
„Заявявам тържествено пред своите братя и сестри, че Христовата Църква, макар да е слаба и с недостатъци е единственият предмет на земята, на който Бог отдава върховното Си внимание. Докато поканва целия свят да дойде при Него и да се спаси,Той заръчва на Своите ангели да дават божествена помощ на всяка ДУША, която идва при Него с покаяние и съкрушение, а чрез Духа Си присъства лично сред Своята Църква.”
Е. Г. Уайт
ЦЪРКВАТА е рожба на ЛЮБОВТА .Не Църквата е създала любовта, а любовта е създала Църквата.В този безмирен свят,никъде няма мир за любовта. Като ранена птица, тя търси убежище, където да се подслони. В детство я похищават неопитността и егоизма , в младост – страстта, а в зряла възраст – материализмът и алчността. В старост и немощ пък – огорчението, разочарованието, самотата. . . КЪ ДЕ да отиде
л ю б о в т а ? КЪДЕ ще бъде у дома си и КОГА - с е б е с и ?
„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя! . . Матей 11:28
ЦЪРКВАТА е мястото, където идваме при Него. Забравяме своето „АЗ”,оставяме своите заслуги и предимства, отказваме се от своите претенции и амбиции, достоинства и различия, пожертваме своите възгледи и чувства, за да намерим ЛЮБОВТА. И я намираме, не само като своя потребност, а като потребност на ближния. Намираме я, когато я даваме.
ЦЪРКВАТА е Божият град,където ЛЮБОВТА може да бъде у дома си. Тя е не само светилище, но и училище – училище за любов. Там сверяваме себе си с образеца и се коригираме. Там израстваме и надрастваме себе си, издигаме се от себичната любов в божествената.
Там умираме, за да живеем!
Там живеем за да обичаме!
Там обичаме „както Той ни възлюби”!
СЕДЕМТЕ ТАЙНИ НА ЛЮБОВТА
1. Любовта е от Бога
Любовта трябва да бъде най-вече към Бога, защото тя е от Него.Никой не би заобичал Бога, Когото не вижда, ако Бог, Който вижда не му даде от любовта Си. Защо Бог иска да Го обичаме? А защо е поискал да ни има ? Любовта към Бога не може да се доказва, тя може само да се отказва. Не ми говорете за любов, ако не вярвате в Бога. Вие не познавате себе си . . .Как можете да познаете л ю б о в т а ?
„Възлюбени, да любим един другиго, защото любовта е от Бога и всеки, който люби, роден е от Бога и познава Бога.”
1 Йоаново 4:7
„Който не люби не е познал Бога, защото Бог е любов.” Ст. 8
2.Любовта е избор
Любовта не е природен закон или физическа потребност, макар и да ползва тези посредници.Любовта не е интерес, макар и често да съжителства с него. В живота често ставаме врагове и се изправяме пред големия избор, или да премахнем врага или да премахнем враждата. На сърцето ни изглежда по-близко да премахнем врага. Но КОЙ не е потенциален в р а г ? Ако премахнем другите, оставаме сами. Но понеже враждата е в нас, то и на самите себе си ставаме врагове, би трябвало да премахнем и себе си.. Да, но животът свършва – лош избор!
Любовта е и з б о р с голям риск. Но тя приема риска, защото вярва в обекта на своя избор. А вярва в другия, защото вярва в себе си. Наивно? Фантастично и опасно?
ЛЮБОВТА не чака да й построят пътя.Тя ходи по вълните!
3. Любовта е динамична.
Някога слънцето е „обикаляло” около земята. Дошло е време за друго решение – земята е тръгнала около слънцето. Любовта към Бога е решение, което рефлектира върху ближния. Даниил „реши в сърцето си” и Бог зачете неговото решение. Решението е определеност, воля, действие. Авраам взе своето решение да пожертва сина си и Бог му го зачете, като го предотврати преди изпълнението му.
Любовта променя света, завладява умове и пленява сърца, прелива мисъл в мисъл, чувство в чувство и личност в личност.
Любовта премахва граници и събаря крепости. Тя е птица, която лети над барикадите и нейното небе е с в о б о д а т а .
ЛЮБОВТА ПРОМЕНЯ МЕН, А АЗ ПРОМЕНЯМ СВЕТА!
4. Любовта е д о в е р я в а н е
Любовта се доверява на онзи, когото обича, приема неговата воля за своя и се вслушва в неговите желания. Ако първата ни любов е към Бога, това ще важи първо към Него. Ако някой иска да бъде зачитан пред и повече от Бога, той е лишен от любовта и ще лишава и другите от нея. Такъв човек не е познал нито Бога нито себе си . Как ще обича някого? И как може да му се има доверие?
Доверието към Бога не е сляпо и произволно. То произтича от знанието за Него и характера Му. Затова Исус е казал първо да научим другите, като им покажем светлината, а после да изискваме да пазят това, което ни е заповядал. Доверието ни в Бога улеснява доверието един към друг. Доверието е инвестиция в другия. Даваш му от себе си, а той го приема в себе си. Твоето е в него и той е в твоето. Нищо не е само за себе си и само в себе си. Самотата е мъчителна, защото отсъства това преливане на душите. Висшата с а м о т а е отделението от Бога. Висшата радост е чувството за възстановяване връзката с БОЖЕСТВОТО. Бог да живее в теб и ти да живееш в Него. Няма съмнение, няма угризения, няма недоверие:
„Пред Твоето присъствие имам пълнота от радост, отдясно на Теб – всякога веселие.” Псалм 16:11
Доверието носи МИР, пълен МИР:
”Ще опазиш в съвършен мир непоколебимия ум, защото на Тебе уповава.”
Исая 26:3
„Винаги турям Господа пред себе си. Понеже Той е отдясно ми, аз
няма да се поклатя.” Псалм 16:8.
Служенето на благовестието носи блаженство, защото създава д о в е р и е :
„Така, като имахме гореща любов към вас, беше ни драго да ви предадем не само Божието благовестие, но и своите ДУШИ . . .” 1 Сол. 2:8.
Л ю б о в т а е ДОВЕРЯВАНЕ.
5.Любовта е у с т о я в а н е
„ А вие сте ония, които устояхте с Мен в Моите изпитни. Затова, както
Моят Отец завещава царство на Мен, и Аз завещавам на вас.”
Лука 22:28,29
„С вяра Мойсей напусна Египет, без да се бои от царския гняв;
защото издържа, като един, който вижда Невидимия.” `
Евреи 11:27
„Който устои до край, ще бъде спасен.”
Матей 24:13
„Любовта никога не отпада” 1 Коринтяни 13:8
„Моята Църква ще устои”, каза Христос. Тя е в е р н а /Откр. 17:14./ Верна на Него, на себе си и на своето призвание. Любовта е устояване. Устояването е верност. Призвани, избрани и В е р н и съставляват Църквата. Любовта и верността са а б с о л ю т и. Те са двете страни на една и съща монета.
Измяната има хиляди лица; верността - само едно. И то е: УСТОЯВАНЕ!
В Исая 4:1 ни се говори за седем жени. Нито една от тях не е Неговата, защото те носят „своите собствени дрехи” и ядат „своя собствен хляб”. Тук става дума за църкви, но не за Неговата. Тя е само е д н а . Облечена е в Христовата правда и се храни с „хляба на живота”.Само тя ще устои:
„Не всеки, който ми казва: Господи, Господи, ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми. . . . И заваля дъждът, придойдоха реките и духнаха ветровете и устремиха се върху тая къща;
И тя падна и нейното падане бе г о л я м о ! Мат. 7:21-27
НЕГОВАТА Църква стои, защото под нея стои ТОЙ – КАНАРАТА.
Ако си съграден на нея и ТИ ЩЕ УСТОИШ!
6.Любовта е ОЧАКВАНЕ
„Чакай Господа! Дерзай и нека се укрепи сърцето ти. Да, чакай Господа!
„Ако и да се бави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее”
Авакум 2:3
Любов, която не чака, любов, която не търси, любов, която не страда,
Л ю б о в л и е ?
„Яков работи за Рахил седем години”. . . но поради любовта към нея,те му се видяха като няколко дни.” Битие 29:20
Чакаше ли Яков, чакаше ли? Това не бе чакане, нито усилие, нито умора или отегчение. То бе мисъл за Рахил, трепет за Рахил, будност за Рахил, чувство за присъствието на Рахил, близост, неподвластна на разстоянията или обстоятелствата. Тя бе „ в него” всеки ден и всяка нощ. Той не мислеше за времето, за него то бе спряло да тече, само за него! Времето никога не спира и чакането продължаваше. . . но то ставаше неусетно.
ЛЮБОВТА Е НАЙ-ДОБРОТО ОЧАКВАНЕ!
Но къде е тя, може би питаш и ти, приятелю, както и аз. Не че ни липсва съвсем, но като че ли и не ни стига съвсем! . .
· Свива ли се сърцето ти, когато времето преминава през него, като пропуснато щастие или като мълния на съдбата? Чакаш ли още, или нямаш повече какво да чакаш?
· В огнището, където е горял огъня, остават сажди и пепел. В сърцето , където е горяла любов, остава спомен, но и той е любов. Не дръж спомена в тъмницата на миналото. Пренеси го в свободата на бъдещето и му дай шанса да те озари отново. Да се върне по-чист и по-истински, по-велик и вечен.Живей с очакване. Вложи очакваното, което нямаш, в малкото, което имаш и то ще порасне до себе си. Не лишавай сърцето си от любов!
Любовта е ОЧАКВАНЕ!
ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА е родена, живее и работи под знака на очакването; Тя воюва под знака на очакването; страда и побеждава под знака на очакването; обича, привлича и печели под знака на очакването:
„А според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда.” 2 Петр. 3:13
„Защото, нашето гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа.” Филипяни 3:20
„. . .Христос ще се яви втори път, без да има работа с грях, за спасението
на ония, които Го о ч а к в а т .” Евреи 9:28
ДВЕ ОЧАКВАНИЯ
Няма човек, който да не очаква…Щом сме във времето, ние сме подложени на промени
и о ч а к в а м е . Но КАКВО? Има две възможни очаквания: СПАСЕНИЕ или ГИБЕЛ:
„Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали ИСТИНАТА, не остава вече ж е р т в а за г р е х о в е , но едно страшно ОЧАКВАНЕ НА СЪД и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците.” Евреи 10:26, 27. Или:
„ И в оня ден ще рекат: Ето, Този е нашият Бог! Чакахме Го и
ТОЙ ЩЕ НИ СПАСИ, ще се възрадваме и развеселим в СПАСЕНИЕТО МУ.”
Исая 25:9
От страниците на Свещеното Писание се отправя зов:
„. . .ако и да се б а в и , ч а к а й г о !”
Авакум 2:3
Който живее с това очакване, той и в смъртта си остава с него и ще го постигне:
„Аз се подвизах в доброто воинстване; пътя свърших, вярата опазих; от сега нататък се пази за мен венеца, който Господ, Праведния Съдия ще ми въздаде в
О н з и д е н ; и не само на мен, но и на всички, които Го о ч а к в а т !
Да, всички, които с любов Го очакват!
Любовта е ОЧАКВАНЕ.
7. Любовта е СВИДЕТЕЛСТВО.
Две неща не може любовта: Да съществува сама и да не се изявява. Тя е творческа сила, която търси о б е к т и повод за изява. Ако няма такъв, тя го създава.
Любовта твори и всяко нейно творение е с в и д е т е л с т в о !
Бог е творил, защото е ЛЮБОВ, а на нас е поверил да свидетелстваме за любовта Му.
ЦЪРКВАТА не може без свидетелството. Ако спре да свидетелства, тя не е Негова.
Но има свидетелство и лъжесвидетелство. Истинският свидетел трябва да стои върху истината.Само тогава е Негов свидетел. Ако напусне истината, той става лъжесвидетел.
„Аз за това се родих, да свидетелствам за ИСТИНАТА.” Йоан 18:37
„. .. и ще бъдете с в и д е т е л и за М е н , както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария и до края на земята.” Деяния 1:8
„/Змеят/ . . . отиде да воюва против останалите от потомството на жената, които пазят Божиите заповеди и държат „с в и д е т е л с т в о т о з а И с у с а .”
Откровение 12:17
Църквата от апостолски тип, Църквата на Исус имаше едно първо, последно и най-главно свидетелство. Да го чуем:
„И чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име,
дадено между човеците,чрез което да се спасим.”
Деяния 4:12
Сигурно знаете и други имена. Сигурно се обръщате и към други имена, сигурно свидетелствате и приемате свидетелство от някое друго име. . . Но вашето СПАСЕНИЕ не е сигурно, ако не е в това име. Обратното е по-сигурно.
Петър каза: „Ти Си Христос, Син на Живия Бог”. После каза: „Не Го познавам”. После каза: „Да, Господи, ти знаеш, че Те обичам”. Кое е вярното? Коя е истината?
ТАМ, КЪДЕТО Е ЛЮБОВТА,ТАМ Е ИСТИНАТА!
НАУЧИЛ ЛИ СИ ТОВА ОТ НЯКОГО?
НАУЧИЛ ЛИ ГО Е НЯКОЙ ОТ ТЕБ?
Спирам се на това заглавие, защото то способства за постигането на две мои главни цели:
1. Да определя ЦЪРКВАТА, за която Христос е казал: „Моята църква” и
2. Да очертая параметрите на ЦЪРКВАТА, която аз днес мога да нарека „моя” църква.
Христос наистина си е послужил с този израз преди 2000 години:
„Симон Петър в отговор рече: „Ти Си Христос, Син на живия Бог. Исус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата. Пък и аз ти казвам, че ти си П е т ъ р . На тази канара /п е т р у с / Аз ще съградя МОЯТА ЦЪРКВА и портите на ада няма да й надделеят. Мат. 16:16-18.
Доколкото ми е известни, християнските църковни формации надхвърлят вече 2000. Но дори и само две да бяха, пак щяхме да питаме: А защо са две? Не е ли Христос ЕДИН и не беше ли най-съкровената Му молитва: „Да бъдат е д н о , както сме Ние с Теб, Отче”? . . .
Две, двеста или две хиляди . . . не са ЕДНО. Обаче, някъде измежду тези 2000 се намира и Неговата е д и н и ц а . Това е така, защото Той каза, че тя ще пребъде и не ще е победена от силите на тъмнината. Откъде да започнем в търсенето на водещия критерий, белег, знак, или признак, по който можем да я открием? Не се ли съдържа той в самите Негови думи и не трябва ли да започнем от там? Най-логично би било . . . И така, Исус пита учениците Си, какво се говори за Него и за какъв Го считат. Учениците изброяват разни мнения с имена на починали вече пророци. Той обаче, иска и тяхното лично мнение. Тогава Петър, чието име означава „камък” или „канара”, дава своя забележителен отговор: „Ти Си Христос, /Месия, Помазаника/, Синът на живия Бог!” Отговорът на Христос, в следващите два стиха, бележи основата на която Той „съгражда” Своята църква и й предвещава устойчивост и победа.
В това почти кодирано пророчество е заложено Божието Триединство. Бог Отец е онзи, Който открива от небето. Бог Син е Тоз, Който е открит и основава църквата. А Бог-Свети Дух е Който прави това откровение да бъде прието, било от апостол Петър, или от теб и мен . Така ЦЪРКВАТА придобива облик на един монолитен градеж, съставен от много градивни единици, много „живи камъни” в лицето на отделни вярващи, като Петър, като теб и мен, като всички други членове на църквата. Ние всички се съграждаме като „духовен дом” на една, положена от Бога основа.
Не може да бъде част от църквата онзи , който не стои на тази основна истина: „Ти Си Христос, Син на живия Бог”, т.е. няма това неръкотворно „кредо”. Добре би било, всеки, който се счита за християнин, да се запита: Аз имам ли това „кредо”? Как приемам Божия Син – в пакет с много други предания и поверия ли? Или по силата на традицията, общоприетия ред и практика? Дали не от солидарност към обществото, в което членувам? Да не би пък като „застраховка” в случай че се окаже вярно?. . .
Или, както е единствено правилно , защото Бог ми е открил това? Открил го е на ума ми, открил го е на сърцето ми, открил го е на цялата ми личност и аз съм го приел с цялата си личност? Знам го от личен опит и лично убеждение!
Онзи, който носи в сърцето си откровението: „Ти Си Христос, Син на живия Бог”, не може да не бъде съпричастен и да не се чувства част от всеки до него, който има същото убеждение и опитност. Една свещ пръска светлина. Друга свещ до нея се прибавя и увеличава светлината. Много свещи умножават светлината много пъти. Исус каза:”Вие сте светлината на света.” Светлината е една. Защо тогава днес я виждаме разделена 2000 пъти? Защо да търсим Христос или части от Него на 2000 места? Не можем да не търсим, защото Той каза: „Моята Църква ще устои!. . .” Но к о я е Неговата ЦЪРКВА?
МОЯТА ЦЪРКВА . . .
Само Той може да се обърне така към нея. И само Той може да я посочи. Той, Който я основа и Той Който се всели в нея, така че тя започна да живее Неговия живот, да излъчва Неговата личност.
Деяния 4:13 „. . .и познаха ги, че са били с Исуса.
Какви бяха те? По природа като всички нас, но във връзката помежду си – нещо ново, невиждано и непознато на света. До скоро „Мъртви в грехове и престъпления” като всички, те не знаеха колко са ценни, колко нужни са един на друг и колко се обичат.
Той беше всред тях и върху тях действаше Неговата градираща сила:
Лука 22:24-27 „Стана още и препирня помежду им кой от тях се счита за по-голям. А Той им рече: Царете на народите господаруват над тях и тия, които ги владеят се наричат благодетели. Но вие недейте така; а по-големият между вас,нека бъде како по-малък и който началства като онзи, който слугува. Защото, кой е по-голям, този който седи на трапезата ли или онзи, който слугува ? Не е ли този, който седи на трапезата ? Но Аз съм сред вас, като Онзи, Който слугува.”
Йоан 13:12-17 - „Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас.” /ст.15/.
Примерът на Христос е обратен на световната практика.Той е предизвикателство срещу духа на този свят и неговия „княз”. Христос е свързан с поданиците на това ново царство по нов начин, непознат в този свят. Моделът на тази нова връзка не е „началник – подчинен или господар и слуга, нито пък една п-добра система на управление, една демокрация . . . Той е
о р г а н и з ъ м - жив организъм, неделимо свързан в една цел,един живот и един смисъл -
с л у ж е н е . Той е единството между едно тяло и една глава. Прав е Христос да го нарече „МОЯТА ЦЪРКВА”. И да е имало нещо подобно до тогава, и да има нещо сходно след това, то е опит за търсене или опит за подражаване. Но оригиналът е един и всичко друго – негово далечно отражение. Истинският оригинал е шедьовър, който би могъл да бъде демонстриран само от Един – изворът на в е ч н а т а л ю б о в !
В Църквата е въплътена Божията тайнствена премъдрост. Павел говори с възторг за нея:
1 Кор. 2:6-8 : „ Обаче ние поучаваме мъдрост между съвършените, ала не мъдрост от тоя век, нито от владетелите на тоя век, които преминават; но поучаваме Божията тайнствена премъдрост, която е била скрита, която е била предопределена от Бога преди вековете да ни докарва слава. Никой от владетелите на тоя век не я е познал; защото, ако я бяха познали, не биха разпнали Господа на славата.”
„Квасът” на тази божествена премъдрост е поставен в човешкото „тесто” за да го претворява и възвърне към изгубената слава. Църквата, която Христос основава не е просто една нова организация, тя е „царство в царство” – Божието царство сред царствата на този свят. Това „царство” от небесен тип противодейства на духа на този свят и вселява в душата духа, който владее горе.
Изумителна е социалната реформа, която тази Божия „тайна” постига без конфликти, насилия и кръвопролитие:
„И всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо. .. И всеки ден прекарваха единодушно в храма и разчупваха хляб по къщите си и приемаха храна с радост и простосърдечие, като хвалеха Бога и печелеха благоволението на всичките люде.
А Господ всеки ден прибавяше на ЦЪРКВАТА ония, които се спасяваха.”
Деяния 2:44-47
ЧУДОТО НА НЕЙНОТО ЕДИНСТВО
Няма друга сила в този свят - кауза, харизма, идея или религия, която така да свързва хората и да ги обединява, както го прави Божият Дух в Църквата. Няма идеал, който така да преодолява различията между хората – етнически, расови, национални, класови, верски и индивидуални, както го е постигала Божията любов в Христовата Църква.
Същият Симон, или Петър – „канарата” изповядва нейната „тайна” с една обща характеристика от името на всички:
„. . Когото любите, без да сте Го видели, в Когото, като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като получавате следствието на вярата си – с п а с е н и е то н а д у ш и т е с и .
1 Петр. 1:8
ВИСШ ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ, КОСМОПОЛИТИЗЪМ И ВСЕЛЕНСКО БРАТСТВО
„Моето царство не е от този свят”, каза Христос пред Своя земен съдник. Но там, където бъде прието, дори и в този несъвършен свят, то прави чудеса, непостижими за човешките усилия, социална политика и световни революции. В Новия Завет е докладван един впечатляващ случай на такова действие в самата римска империя и при съществуващия тогава робовладелчески строй. Посланието към Филимон е жив разказ за това как приемането на Христос разрешава проблема за съществуващото по онова време р о б с т в о и робовладелчество. Когато е под домашен арест в Рим, самият апостол Павел среща Онисим, избягал роб от дома на заможния християнин Филимон. Чрез общението помежду им, беглецът приема християнската вяра, и бива склонен да се върне на службата от която е дезертирал. По него апостолът изпраща трогателно писмо, в което умолява своя едноверец – християнин, да го приеме радушно и братски. Нещо повече, „като самото ми сърце”. . . и нещо много повече: „. . не като слуга, но повече от слуга – като брат, особено възлюбен на мене, а колко повече на теб, и по плът и в Господа!”
КОГА и КЪДЕ ДРУГАДЕ историята познава такова разрешение на социални или лични конфликти? Такава световна революция и такова освобождение – материално и духовно?!
„Защото всички сте Божии чада чрез вяра в Исус Христос, понеже всички вие, които сте се кръстили в Христа, с Христа сте се облекли. Няма вече юдеин нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; Защото всички вие сте едно в Христа Исуса.” Галатяни 3:26-28.
КОЛКО силно звучи това: Няма вече юдеин нито грък, няма роб нито свободен, няма мъжки пол ни женски, но ВСИЧКИ СТЕ ЕДНО В ХРИСТА! Тази Божия „тайна”, обединяваща цялото човечество, се разкрива сега чрез ц ъ р к в а т а , не само пред този свят но и пред цялата Вселена:
„. . .на небесните началства и власти да стане позната чрез ЦЪРКВАТА многоразличната премъдрост на Бога.” Галат. 3:10
ЦЪРКВАТА! Каква славна сграда от живи камъни! 1 Петр. 2:5
ТЯ е съкровището, за което Бог стана човек.!
ТЯ е шедьовърът на Неговата творческа мощ!
ТЯ е първият и най-добър плод на Неговата л ю б о в !
ТЯ е Неговото представителство в света на греха!
ТЯ е Неговият „прибежищен град”, където да прибягват виновните и да намират закрила и правосъдие!
ТЯ е стълб и крепост на истината на тази бунтовна планета! 1 Тим. 3:16
ТЯ е Неговата върховна скъпоценност и възлюбена невеста, за която пак ще дойде и ще я вземе при Себе Си. Йоан 14:3
ТЯ е църквата, която Той нарече „МОЯТА ЦЪРКВА!”
И ДНЕС,както някога, Бог прибавя всеки ден на църквата такива, които се спасяват.Деян 2:46,47
ДА, ТЯ Е Неговата несравнима и неизменна ЦЪРКВА на всички времена!
НО КЪДЕ и КОЯ е ТЯ д н е с в 21-я век?
ЦЪРКВАТА И АНТИЦЪРКВАТА
Както във физиката има втори основен закон на термодинамиката и явлението ентропия, така и в духовния свят на нематериалните ценности, има закон за неизбежна деградация. Нищо, оставено само на себе си не устоява непроменено, то деградира. Този принцип действа и в историята на църквата, защото църквата не е непогрешимо творение, горе на небето, а бореща се, организирана сила, тук на земята. Тя също е податлива на грешки и промени, на изкушения и измами, на възход и падение. Бог, не само, че не е изключил това, но Сам предварително го е посочил чрез гласа на Своите пророци:
„Аз зная, че подир моето заминаване, ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от сами вас ще се надигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си.” Деян. 20:29, 30.
В контекст с 2 Сол. 2:1-10, тези пророчески слова предсказват един упадък или деградация в самата църква, наречена х р и с т и я н с к а . Божественото прозрение предвижда едно тотално изместване на целта и същността на църквата, узурпирането й от враждебни на Божието намерение сили и превръщането й в АНТИЦЪРКВА. Така се стига до парадокса в Йоан 16:2:
„Ще ви отлъчат от синагогите и когато ви убиват, ще мислят, че принасят служба на Бога.”
Това пророчество намира пълното си изпълнение, когато езическите гонения се заменят с християнски. Те са дори по-лоши, по-фанатични и по-коварни, защото идват отвътре, от самата християнска църква, станала АНТИЦЪРКВА. Историята изобилства с примери на гонение, мъчения и избиване на християни от х р и с т и я н и !
Да обобщим: Изгубила присъствието на Христос, подала се на любов към този свят и обсебена от духа на АНТИХРИСТА, Църквата се превръща в АНТИЦЪРКВА.
КАК СТАВА ТОВА?
Прекият отговор на този въпрос е: Чрез подмяна на о с н о в а т а . В декларацията на апостол Петър: Ти Си Христос, Син на живия Бог”, основата беше Христос – Той е Авторът и Главата на Църквата. В историческата борба на Сатана да покори Църквата и да я превърне в своя църква, това бива постигнато чрез „отнемане” присъствието на Христос от Църквата и заменянето му с друго водещо присъствие – ч о в е ш к о .
Тук трябва да се обърнем към думите на пророк Даниил в Дан. 8:12-14.
Ст. 11 „. . . отне /от Началника на множеството/ ВСЕГДАШНАТА ЖЕРТВА.
Ст. 24 „. .. и ще погубва чудесно, ще успява и върши по волята си и ще поквари силните и светите люде.”
Ст. 25 „Чрез коварството си ще направи да успява и з м а м а т а в ръката му.”
Дан. 7:25 „ Той ще говори думи против Всевишния, ще изтощава светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закони.”
Постепенно, в хода на времето църквата се оглавява и бива представлявана от човешко присъствие. Названията: Малък рог, човек на греха, мерзост на запустението и „цар” /разбирайте от друг тип/, вещ в лукавщини . . . са имена и характеристики на все същата пророческа и персонална сила – силата, която застава между Христос и грешника и изземва от единствения Ходатай между Бога и човеците /1 Тим. 2:5/ правото Му на посредничество. Като си присвоява Неговите самолични функции и правомощия, извършва и з м я н а от най-висш тип в Божието ЦАРСТВО НА БЛАГОДАТТА.
Тук си струва да се спрем и да се задържим по-дълго. Как да си обясним по-нагледно този феномен? Как така ЦЪРКВАТА е позволила да се случи това с нея ?
КАК Христос го е позволил?
Много неща могат да ни учудват в чудото, наречено ЖИВОТ.В него сме и самите ние. Всички сме във ВЕЛИКАТА БОРБА МЕЖДУ Христос и Сатана. Без претенция за изчерпателност, само като насока на мислене, предлагам следното: Нашият вдъхновен и обичан поет Христо Смирненски е написал алегорията „Приказка за стълбата”. Там той картинно представя социалните борби и неравенства в света, като ни изправя пред една стабилна и висока стълба. Там, най-горе са силните на деня, богатите и щастливите. Те се веселят, пируват и блаженстват. Долу, в подножието на стълбата, в низините на обществото, народът тъне в окаянство, мизерия, оскърбления и нищета. Един „син на своята класа”, един млад човек, който е надрастнал себе си, стои в подножието на социалната стълба и се готви да се качи горе за да раздаде правосъдие. Възмутен от неправдите и амбициран да ги прекрати, той тръгва нагоре. Но бива спрян. Стълбата има охрана. Охранителят е сам д я в о л ъ т . Принуден е да сключи с него странно споразумение, според което младежът ще бъде допуснат да продължи нагоре. По силата на това споразумение, пазителят на стълбата отнема едно по едно най-ценните качества на младия човек – с л у х , з р е н и е и самото му с ъ р ц е . Това не изглежда много болезнено, защото той получава веднага в замяна други, които са много по-весело и безгрижно настроени.Така, накрая дава и най-скъпото - СЪРЦЕТО СИ, с което е чувствал болките в света и получава друго сърце, което е чуждо за тях. Прекрачил и последното стъпало, младият човек се оглежда с облекчение и о, чудо! Светът изведнъж се е променил: нахранен, облечен, задоволен и щастлив, той пее нова песен. Доволен и честит от постигнатото, изцяло подмененият вътрешно „защитник” на онеправданите заявява: И аз съм един от тези, които са тук горе. Той сяда на трапезата на преуспяващите и споделя пира им, забравил за какво се е качил горе.
Тази приказка се е реализирала в църковната история много преди Смирненски. Пак Дяволът е главното действащо лице в нея. Тя обяснява, как църквата Христова, предназначена да бъде „крепост и стълб на истината”, пръскаща светлина, се е превърнала в крепост на неправдата и мрака. Христос, още приживе,предупреди Своите последователи, че ще срещнат съпротива от чужди и свои:
„Ето, Аз ви изпращам, като овци между вълци . . „. Мат. 10:16, 17.
„Брат брата ще предаде на смърт и баща – чадо.” Ст. 21
„Ще бъдете мразени от всички, поради Моето име.” Ст. 22
„Вие ще заплачете, а светът ще се радва” Йоан 16:20
Първата вълна на това предсказание дойде в лицето на езическия Рим. Нерон, Деций, Диоклетиян. . . са помощници на „з м е я „, повикани да ликвидират Църквата със сила. Но кръвта на мъчениците се оказа с е м е , пораждащо нови и нови х р и с т и я н и . Тогава сценаристът на истинската приказка смени тактиката. Вместо да държи християните по арените, в катакомбите и в низините на обществото, той ги повика горе на трапезата, на пира на богатите и ги прие да станат „едно” с него.
Това даде по-добър резултат. Сега вече, да си християнин не беше нито обидно, нито опасно. Можеше да се расте, можеше да се задоволяват светски амбиции и пак можеше да се служи на Бога. Храмовете израснаха във високи катедрали, клирът се облече в свещен блясък, самочувствието нарасна неимоверно и църквата започна да упражнява власт, власт, каквато не е имала никога преди. Да, каква власт! Власт да управлява народи, власт да поставя и сваля царе, власт да обявява войни и да провежда кръстоносни походи, власт да прощава и вменява грехове, власт да канонизира светии и да владее над човешките тела и души. Не беше ли това изпълнение думите на Христос за Неговата Църква?
Двама висши духовници разглеждали несметните съкровища на църквата. Единият казал: Нашите основоположници,първоапостолите Петър и Павел, бяха бедни, а ето ние какво имаме! Другият отговорил. Да но нямаме това, което те имаха – не можем да кажем на паралитика: Стани и ходи. Виж Деян. 3:1-8.
Качила се горе, на върха на властта и славата, църквата не спечели, а загуби, не забогатя, а обедня. Като загуби Христос, тя загуби себе си. Лишена от Божието Слово, Библията, под предлог, че това е „свята” книга, която не всеки може да чете и разбира, редовата мирянска маса потъна в необразованост и невежество. Тя изгуби своята идентичност, своя критерий за различаване добро и зло, своята мисия и цел в този свят. Наричат се „християни”, но какви християни са това? Без Христос, без Неговото Слово и без силата на Духа. Отнета им е Библията, отнет им е истинският Ходатай и Спасител и са изпратени по изповедните да търсят прошка от човеци, може би по-грешни и от самите тях! Молят се на светии и почитат свети предмети и места, но не знаят как сами да живеят свято в отношенията помежду си. Критерият на съвестта на средновековният вярващ не надвишава критериите и авторитета на енорийския свещеник. Полетът на мечтите и мислите му не се издига по-високо от престола на папата. Този „таван” се оказва в сила и за молитвите му. Той е закрепостен в своето религиозно „гето”, а там няма светлината на Божието Слово, широтата на просветеното мислене, свободата наД у х а .. . Чудно ли е тогава, че когато му кажат да отлъчи някого, той го отлъчва? Да намрази някого, той го намразва? Да убие някого, той го убива и то с благочестивата мисъл, че „принася служба на Бога”? Чудно ли е че надява желязна ризница и заминава за далечна страна да воюва с друговерци, да ги убива в името на Христос и да освобождава свети места с несвети чувства и средства? Какво друго да прави? Евангелската поръчка: „Идете по целия свят, правете ученици и кръщавайте. . . ” му е предадена по такъв начин и той така я изпълнява. . . Това ли е църквата, която Христос нарече „Моята църква”? Тя нито Го очаква, нито се моли за идването на Божието царство на земята, нито работи за това идване. . .
Историята, като че ли , опроверга думите на Основателя на християнската църква: „ . . .няма да бъде надвита! . . .” Та тя вече не функционира на световната сцена! Вместо нея, там се появява нейният антипод от Откр.17:1-6:
След като докладва тази шокираща картина, Йоан честно изповядва: „Зачудих се твърде много”. И ние трябва да споделим учудването му в най-висша степен. Защото тази паднала жена е точно копие на истинската църква, но с обратен знак. Тя е нейно отрицание, пълен негатив. Тя е АНТИЦЪ РКВАТА!
КАК ще може основателят на истинската църква да изпълни обещанието Си, при тази действителност? Как ще може тя да „устои”? И ще може ли?
Отговорът на този привидно нерешим въпрос се съдържа в една дума, която, Библията ни поднася, написана с неизличими букви и със силата на побеждаващия живот, силата и верността на вечното БОЖИЕ СЛОВО:
„ОСТАТЪКЪТ”
„Ако Господ на силите не бе ни оставил малък остатък, като Содом бихме станали, на Гомор бихме се уприличили. Исая 1:9
„. . .Оставил съм Си обаче, 7000 души, които не са преклонили коляно пред Ваал.” 3 Царе 19:14-18
„ . . . и ще му се поклонят всички, всеки, чието име не е било записано в к н и г а т а н а ж и в о т а .” Откр. 13:4-8
Бог е скрил Своята Църква в този „ о с т а т ъ к „ Той е жив, привидно слаб , незабележим и ненатрапващ се, но н е у н и щ о ж и м . Когато историята прелиства своите страници и пише своите анали, той излиза отново и поема своята роля да вести ИСТИНАТА на Живия Бог и да изявява греховете на отстъпилата църква. Той е там да осъжда отклонението и отстъплението от нейната богоопределена роля.
„Тогава з м е я т се разяри против ж е н а т а , та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса.” Откровение 12:17.
Понеже този текст най-пряко засяга Ц ъ р к в а т а в наши дни, ще го разгледаме по-основно, като преминем през цялата глава 12.
ЦЪРКВАТА В ПРОРОЧЕСКИ СИМВОЛ – ОТКРОВЕНИЕ ГЛАВА 12
Първите пет стиха от глава 12 гласят дословно:
„И голямо знамение се яви на небето – ж е н а , облечена в слънцето, стъпила на Луната, а на главата й корона от 12 звезди.Тя бе непразна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди.
И яви се друго знамение на небето и ето голям ч е р в е н з м е й ,който имаше седем глави и десет рога, а на главите му седем корони.
И опашката му, като завлече третата част от небесните звезди, хвърли ги на земята; и змеят застана пред жената, която щеше да роди, за да изяде чадото й ом роди.
И тя роди м ъ ж к о д е т е , Което има да управлява всичките народи с желязна тояга; и нейното чадо бе грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол.”
В Библейската символика, това е най-съвършеният начин да се представи ЦЪРКВАТА, чрез образа на една чиста, лъчезарна и обречена на Христос жена:
„. . .защото ревнувам за вас с божествена ревност, понеже ви сгодих за един мъж, да ви представя, като чиста девица на Христа.” 2 Кор. 11:2.
„ Нека се радваме и се веселим и нека отдадем Нему слава; защото дойде сватбата на Агнето и Неговата ж е н а се е приготвила.” Откр. 19:7,8
„Тогава дойде един от седемте ангела, които бяха натоварени със седемте последни язви и държаха седемте чаши и ми проговори, казвайки: Ела, ще ти покажа невестата, ж е н а т а на Агнето.” Откровение 21:9.
„И Духът и невестата казват : Ела. И който чуе, нека рече: Ела. И който е жаден, нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота. Откр. 22:17.
Следователно, в образа на ж е н а т а от Откр. Глава 12 ни е представен символичен пророчески образ на Христовата Църква в нейната двузаветна конфигурация. Белезите, с които е представена отговарят напълно на нейния исторически и библейски статус. Нека проследим това:
Стих 1. Облечена със Слънцето, стъпила на Луната, а на главата й - венец, корона от 12 звезди.
Който чете Библията не само отчасти и по избор, а като едно цяло – Божието Слово, той знае, че Бог е Един и в Стария и в Новия завет и че води Църквата Си през различните времена към една и съща цел – спасение от греха и вечен живот без грях. В поставянето и постигането на тази цел, Новият и Старият Завети са в отношение както слънцето спрямо луната. В Новият Завет блести Слънцето на Правдата със силата на пълен ден. В Старият завет този блясък се проявява като авангардно, предизвестяващо сияние, отразено в обреди и символи. Но Църквата е една. Като цялостен образ на всички времена, тя е стъпила на луната /старият завет/ и е облечена в слънцето /новия завет/. Нейният символичен пророчески образ е завършен с корона от 12 звезди, символ на 12-те апостоли, нейният тържествен венец.
Тази уникална ж е н а е църквата, която Сам Христос нарече: „МОЯТА ЦЪРКВА”.
Според стихове 2-5, ж е н а т а носи в утробата си м ъ ж к о д е т е . Тя изпитва болки и полага усилия да роди детето. Когато Го ражда, То е обявено с мисията „ да управлява всички народи. . .” То не остава тук, на земята, а е занесено „при Бога и Неговия престол.”
Тълкуванието на тези думи е само едно: Мъжкото Дете е Христос. Той се ражда в лоното на очакващия Го народ – ц ъ р к в а т а . След като изпълнява земната Си мисия, Той се възнася при Своя Отец на небеса.
Но ж е н а т а остава тук на земята и в историята. Както се вижда от стих 3, тя има враг в лицето на голям червен змей, който очаква раждането на детето, за да го „изяде”или погуби. Не е трудно да открием в това врага на Христос –Сатана и прякото му въплъщение в Ирод велики, който под егидата на езическата римска империя, направи всичко по силите си за да убие детето Исус, още при раждането Му.
Несполучил в усилията си „да изяде мъжкото дете”, змеят насочва гнева и омразата си към ж е н а т а /Църквата/. Тя е тук, в неговата територия и спрямо нея той очаква повече успех.
ЖЕНАТА В ПУСТИНЯТА
Тъй като проследяваме съдбата на Църквата, ще трябва да я последваме в „пустинята„ където тя се укрива от змея в продължение на един особено определен по пророчески начин период от „1260 дни”.
Стих 6 докладва: „ И жената побягна в пустинята . . .”
Стихове 7-12 говорят за една небесна война между армиите на МИХАИЛ /Христос/ и „змея” „Сатана”. Армията на „змея” е разбита и свалена от небето на земята. Кога са станали тези събития?
Такъв сблъсък е имало още в предисторически времена, когато проблемът за греха е бил решаван сред ангелите. Но окончателният сблъсък е станал след победата на Христос на кръста. Чак тогава небето е признало правото Му да бъде представител на човешката раса, като Изкупител, Човешки Син и БОГ. Змеят и ангелите му не са били съгласни с това решение. Те са оспорвали победата на Христос, царството и властта Му. Защитавали са своята позиция на представители на Земята и са привеждали своите неизменни аргументи: Грехът на човешкия род, падението и неспособността му да отговори пълноценно на Христовата жертва.
Тези аргументи, обаче, не са устояли пред небесния трибунал, предвид развръзката на Голгота. Двата враждебни лагери са били непримирими и не са стигнали до съгласие. Тогава на небето е избухнала в о й н а , която е решила спора фактически. Змеят и ангелите му са загубили войната и заедно с това и позициите си на временно и условно представителство на планетата, наречена ЗЕМЯ. Сега, земята за тях е само все още окупирана територия, която рано или по-късно ще трябва да напуснат.
Стихове 6 и 13-16 описват продължението на небесната война – сега между з м е я и
ж е н а т а . Този път, борбата изглежда неравна. Цялата си ярост, облечена във властта и средствата на този свят, з м е я т насочва към ж е н а т а, т.е. ЦЪРКВАТА. Невъоръжена и невоюваща със средствата на насилието, Христовата църква търси спасение чрез бягство в пустинята. От ст. 6 научаваме, че Провидението й е определило един период на изгнание или нелегалност, в който тя ще бъде „хранена” и опазена. Този период е назован като „1260 дни.”
Стих 14 потвърждава казаното до тук, като споменава, че бягството на жената е осъществено с помощта на дадените й „крила на голям орел”. Срокът на изгнанието е вече споменатият, но тук е даден като „време, времена и половин време”
ПРОРОЧЕСКИТЕ МАЩАБИ
Когато картографите правят карта на една страна, континент или целия свят, те не си служат с действителните размери на разстоянията, а с техните умалени символи, като запазват само съотношенията между тях. Също така, и библейското пророчество си има мащаб, чрез който представя времето. Той е един и се отнася за всички пророчества, в които се съдържа пророческо време. Според този мащаб, един д е н е равен на една г о д и н а . Един ден от даденото в Библията пророчество отговаря на една идеална календарна година от 360 дни.
Основание за такова мащабиране намираме в Числа 14:34 и Езекил 4:6.
Отново нека поясним, че пророческата година има чисти 360 дни, а пророческият месец – чисти 30 дни. Разликата между действителното историческо време е малко повече от пет дни, но такъв е мащабът.
Като приложим този мащаб за дадения период, получаваме: 1260 дни= 1260 действителни години, или: „Време”=една година; „Времена” =2 години; „половин време”= половин година. Сумирани, общо дават Три и половина години. Три и половина години по 360 дни са равни на 1260 пророчески дни, или отнесени към историята - толкова действителни години.
Логичният въпрос сега е: Кога започва и кога свършва този период? Отговорът намираме пак в Библията и в историята. Но преди да прибегнем до историята, ще потърсим още нещо в пророчеството. Този период трябва да е свързан с голяма криза за Църквата и с апогей, разцвет и триумф на АНТИЦЪРКВАТА .
КЪДЕ се говори за такова нещо? Нека сега отидем в книгата на пророк Даниил. Там има откровение, което поразително приляга на нашето търсене, ето го: Даниил 7:25. Дадени ни са четири характеристики на една странна пророческа личност:
1. Той ще говори думи против Всевишния.
2. Ще изтощава светиите на Всевишния.
3. Ще положи усилия да „промени времена и закони”
4. Те /светиите на Всевишния/ ще бъдат предадени в ръката му за „време, времена и половин време”, т.е. 31/2 години или 1260 „дни”.
Тук гонителят на „светиите” или Божията истинска Църква е представен като „малкият рог”, който се появява по.късно, но е по-забележителен от другите рогове, по-жизнен, по-интелигентен и очевидно с по-големи власт и влияние от тях. Неговият „мандат” е 1260 дни-години /близо 13 века/, което го идентифицира с големия червен змей от Откровение гл. 12.
В търсене на историческите превъплъщения на „големия червен змей” и на историческия контекст, който характеризира неговото присъствие, попадаме на още един текст, който не е за пренебрегване:
Откровение 11:1,2 „И даде ми се тръстика, като тояга и някой каза: Стани та измери Божия храм и олтара и ония, които се кланят в него; но двора, който е извън храма остави и недей го измерва, защото той е даден на народите /езичниците/, които ще тъпчат светия град 42 месеци.
Не бих включил този текст към настоящето разглеждане, ако не бяха последните думи: „четиридесет и два месеца”. Та това е същият пророчески период от 1260 дни-години! Четиридесет и два месеца по 30 дни са точно 1260 дни! Сега вече, с по-друг интерес трябва да се погледне на събитията тук, които са свързани с въпросния период. Те ще хвърлят светлина върху борбата между „детето” и „змея”, продължила като борба между Църквата и змея и неговото изобретение – АНТИЦЪРКВАТА.
Да проследим събитията внимателно. На Йоан е дадено някакво измервателно средство и му се казва да „измери. . .” какво? Божия храм! И още? Олтара. И още? „Ония, които се кланят в него”.
Добре, но к ъ д е е този БОЖИ ХРАМ? Ако става дума за храма в Ерусалим, той вече не съществува в края на първия век. Разрушен и опожарен в 70-та година от Тит, той вече не съществува по времето, когато Йоан е на Патмос. А ако става дума за някой друг Божий храм, той трябва да е х р и с т и я н с к и . Но християнски храмове още дълго време няма да се появят. Римската империя е езическа, а християните са из катакомбите. Трябва да изминат повече от два века за да дойде Константин, да покръсти езичеството и да почнат да се появяват християнски храмове. Тогава? Какво да разбираме под заповедта „Измери храма” и „измери поклонниците”? Отгоре на всичко, говори се и за „двор”, който не бива да се измерва, защото е предоставен да се тъпче от народите. Ама че бъркотия! Бъркотиите обаче на са при Бога, а при нас. Тогава?. . . Връщаме се отново на заповедта:”Измери храма”. Да, храма, х р а м а , ХРАМА!. . .а КЪДЕ е той и КОЙ е той! Прекарвайки уморено поглед през цялата 11-та глава, вниманието ни се спира на последният стих, стих 19:
„ И отвори се Божият храм, който е на небето и видя се в храма ковчега на Божия з а в е т .”
Аха, ето това е находка! На небето имало Х р а м ! И в него имало к о в ч е г . А от това следва, че вътре е едничкото възможно нещо – БОЖИЯТ ЗАКОН! Същият Божи з а к о н , за който казват, че е бил прикован на кръста! И сигурно там има олтар и поклонници, които остават, когато земните храмове се разрушават или пък оскверняват и потъпкват. Сега цялата истина блясва в ослепителната си слава и привидната бъркотия става ред, хармония и съвършенство! Дори и „Д в о р ъ т „ заема мястото си в това емблематично видение. Той тук на тази земя. Той е самата наша ЗЕМЯ!
Сега да докажем това, което по-скоро интуитивно предусещаме. За целта, ще трябва да изходим от земното с в е т и л и щ е , което е само копие и макет на истинското горе в небето.
В Изход 25:8,9 намираме следното:
„И да ми направят с в е т и л и щ е за да обитавам сред тях.”
По всичко, което ти показвам – образа на с к и н и я т а и образа на всичките й принадлежности – така да я направите.”
А стих 40 добавя: „Внимавай да ги направиш по о б р а з е ц а им, който ти бе показан на планината.”
МОЙСЕЙ не измисля центъра на старозаветната религиозна система – СВЕТИЛИЩЕТО. Той просто го копира от това, което му е показано на планината Синай. Тази „сянкова” религиозна система и службите в нея са изчерпателно изложени, обяснени и детаилно разработени в много теологични трудове, достъпни за всеки, който се интересува. Тук няма да повтаряме това. Ще извлечем само есенцията от ролята на земното светилище и неговия прототип и оригинал, горе на небето. А тя е :
СВЕТИЛИЩЕТО е Божият команден център в провеждане ВЕЛИКАТА БОРБА и СПАСИТЕЛНИЯ ПЛАН. То е Божието м и н и с т е р с т в о и главен щаб, в който постъпва всяка информация, идваща тук от земята и откъдето излиза всяко решение или заповед, засягащи борбата между д о б р о т о и з л о т о .
Всяка една душа, всяка отделна личност, която избере да вярва в Живия Бог и да Му служи, е представена тук.Тя е лично регистрирана и водена като поданик на Божието Царство и наследник на Неговата слава.
Най-интересното за нас тук обаче, е нареждането, дадено в гл. 11:2:
„Но двора, който е извън храма, остави и недей го измерва, защото той е даден на народите /езичниците/, които ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца.
Първо, да си изясним, кое е „ д в о р ъ т „ Светилището в древността, се състояло от две главни части: С к и н и я /шатър/ и д в о р . Скинията е била сглобяем и подвижен шатър, а заграденото място около нея –дворът. Това е бил „храмът”, пригоден за условията на пътуващия Израил. Когато същият пристига в обетованата земя, скинията бива заменена от масивния Соломонов храм.
„Дворът” е бил мястото, където се извършва „мръсната” работа на богослуженията – коленето на жертвите, изгарянето на нечистотиите и тлъстината им. В скинията /шатъра/ се внасяло само малко количество кръв със символично значение, пресни хлябове и благоуханен тамян. Скинията е била осветявана отвътре от постоянния огън на светилник със седем горелки.
Това, което следва като извод и има голямо значение за разглеждания текст е, че „д в о р ъ т” на небесния оригинал, наречен още СВЕТИЛИЩЕ или „Божий храм на небето”, не е на небето, а тук на земята. В плана на космическото „светилище” на целия Всемир той е нашата планета Земя. Тук бе принесена истинската жертва на Божието омилостивение, Божият А г н е ц , „Който взима греховете на света”. Йоан 1:29.
Обикновено, храмът и дворът са във функционално равностойно положение по отношение на свещенодействието – те са части на едно и също свещенослужене. Но когато гласът от небето казва : „Не измервай двора”, той има предвид някакво обстоятелство, което поставя Църквата, Божият народ на земята в необичайно и неравностойно положение. И то, за един отделен период – 42 месеци. Това са същите 1260 дни-години, през които „светиите на Всевишния ще бъдат угнетявани” и преследвани. Тук същото е казано с израза: Те /народите/ ще тъпчат светия град 42 месеци”.
„Светият град” е друг израз за Църквата на Христос. Представена е като тъпкана, незачитана, гонена и преследвана. Това е състоянието на църквата, когато тя е в „пустинята” т.е. в немилост и нелегалност, не фигурира като официално и видимо представителство на Живия Бог и Неговото царство. Но не само това. Самото отсъствие не е още потъпкване и богохулство. Голямото зло е в това, че някой е заел нейното законно място, което все още се води „свято място” и Божие представителство, подържа го , подържа го външно като свято място, но го скверни вътрешно, като внася в него г р е х а и духа на а н т и х р и с т а . В същото време, приема поклонение и иска почитта,послушанието и славата, дължими на Бога. Това е мерзостта, която вече нарекохме АНТИЦЪРКВА. На това потъпкано свято място Божият глас не се чува, защото там отсъства Божието Слово, най-сигурният свидетел за Божието присъствие и единствен критерий за ИСТИНА, ПРАВДА и Божествено ръководство.
Става напълно разбираемо, защо там няма нужда от измерване. То се обезсмисля, защото
„мяр ката” не намира съдържание към което да се приложи, нещо здраво, за което да се залови. Грешката в главното условие прави погрешни всички резултати. Дванадесет и половина века средновековен мрак нямат измеренията, по които Божият х р а м приема п о к л о н и ц и т е . 1260 години , „д в о р ъ т „ т. е. нашата земя, няма легални отношения с Божия храм на небето и не се измерва.
Тук вече е време да уточним началото и края на този голям период от 1260 години.
Преминаването на Църквата в антицърква е един размит в историята процес, за който апостол Павел казва, че давал признаци на живот още в негово време /2Сол. 2:7/, но тази тайнствена метаморфоза е била възпирана тогава от някого. От съображения за сигурност апостолът не назовава имена, но днес, в развилата се вече история става ясно, че езическият Рим на цезарите не е позволявал да се прояви християнския, на папите. Като видима граница на тези две форми управление от Рим, тълкувателите сочат 538 г. сл. Хр. Защо 538 г.?
Църковната история докладва, че след официалното приемане на християнството от римската империя , в началото на 4 век, в църквата се появяват вътрешни разделения и борби – възниква а р и а н с т в о т о /по името на александрийския презвитер Арий/ и църковният спор за отношението между Бог Син и Бог Отец. В 325 г. е свикан Никейският църковен събор, на който учението на Арий е осъдено и обявено като ерес. Но то има много последователи и е подържано от три силни варварски племена: херули, вандали и остготи. При тази историческа конюнктура, църквата остава разделена и до голяма степен подчинена на светските власти. В 533 г. византийският император Юстиниян започва война срещу арианските племена и за няколко години успява да ги разбие и покори. Тогава той издава своя исторически декрет, с който обявява епископа в Рим /папата/ за глава на целия християнски свят. Това става в 538 г. сл. Хр. и бележи началото на папското върховенство.
Като изброим от тази година познатите ни вече 1260 дни-години, достигаме до 1798 г. Тук друго събитие бележи края на времето, когато „ д в о р ъ т „ или Божието представителство на земята, ще бъде тъпкано от несвети нозе. То става непосредствено след френската революция и е пряко свързано с името на тогавашния главнокомандващ френската армия и бъдещ император – Наполеон Бонапарт. На 15 Февруари1798 г. папа Пий шести е свален от папския престол и отведен в плен от френските воиски. С това се слага край на папското господство в Европа и периодът 1260 години приключва.
МОЯТА ЦЪРКВА ДНЕС
Какво става след изтичането на пророкуваното отстъпление в продължение на 1260-те години, ни се казва в последния стих на глава 12.
Откровение 12:17 „Змеят се разяри против жената и отиде да воюва с „останалите” от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса.”
Тези редове ние извеждат в най-новото време, от края на 18 век до наши дни, когато има вече над 2000 християнски общества и църкви. Те може много да си приличат или да се различават, но ние имаме вече белега , по който да разпознаем измежду всички тях „потомството на жената”, т.е. и с т и н с к а т а ц ъ р к в а . Учудвате ли се, че този характерен и решаващ белег са „Божиите заповеди” и „свидетелството за Исус”? Учудвате ли се, че някой може да ги пази? Учудвайте се, но се съобразявайте с това.
Сега, намерете 10-те Божии заповеди във вашата Библия. Те се срещат в пълен вид на две места: Изход 20:1-17 и Второзаконие 5:6-21, така както са излезли от Божиите уста и както все още стоят в Неговото Слово. Прочетете ги една по една, ред по ред, дума по дума. Вникнете в смисъла и съдържанието им, в дълбочината и в широтата на Исусовите думи.
ПАЗИТЕ ЛИ Божиите заповеди?
ПАЗИ ЛИ ги вашата църква?
МОЖЕТЕ ЛИ да кажете: Това е Исусовата църква? Можете ли да кажете: Това е МОЯТА ЦЪРКВА? Това не е риторичен въпрос, а въпрос на ЛЮБОВ към Бога:
„Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди”
Йоан 14:15
МОЯТА ЦЪРКВА – МОЯТА ЛЮБОВ
„Коя е тя, която поглежда като зората, красива ката луната, чиста като слънцето, страшна като воиска със знамена. Песен на Песните 6:10
„Мъже, любете жените си, както и Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея. . . за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка. . . но да бъде свята и непорочна.” Ефесяни 5:25-27
„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате Л ю б о в помежду си.” Йоан 13:34, 35.
„Заявявам тържествено пред своите братя и сестри, че Христовата Църква, макар да е слаба и с недостатъци е единственият предмет на земята, на който Бог отдава върховното Си внимание. Докато поканва целия свят да дойде при Него и да се спаси,Той заръчва на Своите ангели да дават божествена помощ на всяка ДУША, която идва при Него с покаяние и съкрушение, а чрез Духа Си присъства лично сред Своята Църква.”
Е. Г. Уайт
ЦЪРКВАТА е рожба на ЛЮБОВТА .Не Църквата е създала любовта, а любовта е създала Църквата.В този безмирен свят,никъде няма мир за любовта. Като ранена птица, тя търси убежище, където да се подслони. В детство я похищават неопитността и егоизма , в младост – страстта, а в зряла възраст – материализмът и алчността. В старост и немощ пък – огорчението, разочарованието, самотата. . . КЪ ДЕ да отиде
л ю б о в т а ? КЪДЕ ще бъде у дома си и КОГА - с е б е с и ?
„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя! . . Матей 11:28
ЦЪРКВАТА е мястото, където идваме при Него. Забравяме своето „АЗ”,оставяме своите заслуги и предимства, отказваме се от своите претенции и амбиции, достоинства и различия, пожертваме своите възгледи и чувства, за да намерим ЛЮБОВТА. И я намираме, не само като своя потребност, а като потребност на ближния. Намираме я, когато я даваме.
ЦЪРКВАТА е Божият град,където ЛЮБОВТА може да бъде у дома си. Тя е не само светилище, но и училище – училище за любов. Там сверяваме себе си с образеца и се коригираме. Там израстваме и надрастваме себе си, издигаме се от себичната любов в божествената.
Там умираме, за да живеем!
Там живеем за да обичаме!
Там обичаме „както Той ни възлюби”!
СЕДЕМТЕ ТАЙНИ НА ЛЮБОВТА
1. Любовта е от Бога
Любовта трябва да бъде най-вече към Бога, защото тя е от Него.Никой не би заобичал Бога, Когото не вижда, ако Бог, Който вижда не му даде от любовта Си. Защо Бог иска да Го обичаме? А защо е поискал да ни има ? Любовта към Бога не може да се доказва, тя може само да се отказва. Не ми говорете за любов, ако не вярвате в Бога. Вие не познавате себе си . . .Как можете да познаете л ю б о в т а ?
„Възлюбени, да любим един другиго, защото любовта е от Бога и всеки, който люби, роден е от Бога и познава Бога.”
1 Йоаново 4:7
„Който не люби не е познал Бога, защото Бог е любов.” Ст. 8
2.Любовта е избор
Любовта не е природен закон или физическа потребност, макар и да ползва тези посредници.Любовта не е интерес, макар и често да съжителства с него. В живота често ставаме врагове и се изправяме пред големия избор, или да премахнем врага или да премахнем враждата. На сърцето ни изглежда по-близко да премахнем врага. Но КОЙ не е потенциален в р а г ? Ако премахнем другите, оставаме сами. Но понеже враждата е в нас, то и на самите себе си ставаме врагове, би трябвало да премахнем и себе си.. Да, но животът свършва – лош избор!
Любовта е и з б о р с голям риск. Но тя приема риска, защото вярва в обекта на своя избор. А вярва в другия, защото вярва в себе си. Наивно? Фантастично и опасно?
ЛЮБОВТА не чака да й построят пътя.Тя ходи по вълните!
3. Любовта е динамична.
Някога слънцето е „обикаляло” около земята. Дошло е време за друго решение – земята е тръгнала около слънцето. Любовта към Бога е решение, което рефлектира върху ближния. Даниил „реши в сърцето си” и Бог зачете неговото решение. Решението е определеност, воля, действие. Авраам взе своето решение да пожертва сина си и Бог му го зачете, като го предотврати преди изпълнението му.
Любовта променя света, завладява умове и пленява сърца, прелива мисъл в мисъл, чувство в чувство и личност в личност.
Любовта премахва граници и събаря крепости. Тя е птица, която лети над барикадите и нейното небе е с в о б о д а т а .
ЛЮБОВТА ПРОМЕНЯ МЕН, А АЗ ПРОМЕНЯМ СВЕТА!
4. Любовта е д о в е р я в а н е
Любовта се доверява на онзи, когото обича, приема неговата воля за своя и се вслушва в неговите желания. Ако първата ни любов е към Бога, това ще важи първо към Него. Ако някой иска да бъде зачитан пред и повече от Бога, той е лишен от любовта и ще лишава и другите от нея. Такъв човек не е познал нито Бога нито себе си . Как ще обича някого? И как може да му се има доверие?
Доверието към Бога не е сляпо и произволно. То произтича от знанието за Него и характера Му. Затова Исус е казал първо да научим другите, като им покажем светлината, а после да изискваме да пазят това, което ни е заповядал. Доверието ни в Бога улеснява доверието един към друг. Доверието е инвестиция в другия. Даваш му от себе си, а той го приема в себе си. Твоето е в него и той е в твоето. Нищо не е само за себе си и само в себе си. Самотата е мъчителна, защото отсъства това преливане на душите. Висшата с а м о т а е отделението от Бога. Висшата радост е чувството за възстановяване връзката с БОЖЕСТВОТО. Бог да живее в теб и ти да живееш в Него. Няма съмнение, няма угризения, няма недоверие:
„Пред Твоето присъствие имам пълнота от радост, отдясно на Теб – всякога веселие.” Псалм 16:11
Доверието носи МИР, пълен МИР:
”Ще опазиш в съвършен мир непоколебимия ум, защото на Тебе уповава.”
Исая 26:3
„Винаги турям Господа пред себе си. Понеже Той е отдясно ми, аз
няма да се поклатя.” Псалм 16:8.
Служенето на благовестието носи блаженство, защото създава д о в е р и е :
„Така, като имахме гореща любов към вас, беше ни драго да ви предадем не само Божието благовестие, но и своите ДУШИ . . .” 1 Сол. 2:8.
Л ю б о в т а е ДОВЕРЯВАНЕ.
5.Любовта е у с т о я в а н е
„ А вие сте ония, които устояхте с Мен в Моите изпитни. Затова, както
Моят Отец завещава царство на Мен, и Аз завещавам на вас.”
Лука 22:28,29
„С вяра Мойсей напусна Египет, без да се бои от царския гняв;
защото издържа, като един, който вижда Невидимия.” `
Евреи 11:27
„Който устои до край, ще бъде спасен.”
Матей 24:13
„Любовта никога не отпада” 1 Коринтяни 13:8
„Моята Църква ще устои”, каза Христос. Тя е в е р н а /Откр. 17:14./ Верна на Него, на себе си и на своето призвание. Любовта е устояване. Устояването е верност. Призвани, избрани и В е р н и съставляват Църквата. Любовта и верността са а б с о л ю т и. Те са двете страни на една и съща монета.
Измяната има хиляди лица; верността - само едно. И то е: УСТОЯВАНЕ!
В Исая 4:1 ни се говори за седем жени. Нито една от тях не е Неговата, защото те носят „своите собствени дрехи” и ядат „своя собствен хляб”. Тук става дума за църкви, но не за Неговата. Тя е само е д н а . Облечена е в Христовата правда и се храни с „хляба на живота”.Само тя ще устои:
„Не всеки, който ми казва: Господи, Господи, ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми. . . . И заваля дъждът, придойдоха реките и духнаха ветровете и устремиха се върху тая къща;
И тя падна и нейното падане бе г о л я м о ! Мат. 7:21-27
НЕГОВАТА Църква стои, защото под нея стои ТОЙ – КАНАРАТА.
Ако си съграден на нея и ТИ ЩЕ УСТОИШ!
6.Любовта е ОЧАКВАНЕ
„Чакай Господа! Дерзай и нека се укрепи сърцето ти. Да, чакай Господа!
„Ако и да се бави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее”
Авакум 2:3
Любов, която не чака, любов, която не търси, любов, която не страда,
Л ю б о в л и е ?
„Яков работи за Рахил седем години”. . . но поради любовта към нея,те му се видяха като няколко дни.” Битие 29:20
Чакаше ли Яков, чакаше ли? Това не бе чакане, нито усилие, нито умора или отегчение. То бе мисъл за Рахил, трепет за Рахил, будност за Рахил, чувство за присъствието на Рахил, близост, неподвластна на разстоянията или обстоятелствата. Тя бе „ в него” всеки ден и всяка нощ. Той не мислеше за времето, за него то бе спряло да тече, само за него! Времето никога не спира и чакането продължаваше. . . но то ставаше неусетно.
ЛЮБОВТА Е НАЙ-ДОБРОТО ОЧАКВАНЕ!
Но къде е тя, може би питаш и ти, приятелю, както и аз. Не че ни липсва съвсем, но като че ли и не ни стига съвсем! . .
· Свива ли се сърцето ти, когато времето преминава през него, като пропуснато щастие или като мълния на съдбата? Чакаш ли още, или нямаш повече какво да чакаш?
· В огнището, където е горял огъня, остават сажди и пепел. В сърцето , където е горяла любов, остава спомен, но и той е любов. Не дръж спомена в тъмницата на миналото. Пренеси го в свободата на бъдещето и му дай шанса да те озари отново. Да се върне по-чист и по-истински, по-велик и вечен.Живей с очакване. Вложи очакваното, което нямаш, в малкото, което имаш и то ще порасне до себе си. Не лишавай сърцето си от любов!
Любовта е ОЧАКВАНЕ!
ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА е родена, живее и работи под знака на очакването; Тя воюва под знака на очакването; страда и побеждава под знака на очакването; обича, привлича и печели под знака на очакването:
„А според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда.” 2 Петр. 3:13
„Защото, нашето гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа.” Филипяни 3:20
„. . .Христос ще се яви втори път, без да има работа с грях, за спасението
на ония, които Го о ч а к в а т .” Евреи 9:28
ДВЕ ОЧАКВАНИЯ
Няма човек, който да не очаква…Щом сме във времето, ние сме подложени на промени
и о ч а к в а м е . Но КАКВО? Има две възможни очаквания: СПАСЕНИЕ или ГИБЕЛ:
„Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали ИСТИНАТА, не остава вече ж е р т в а за г р е х о в е , но едно страшно ОЧАКВАНЕ НА СЪД и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците.” Евреи 10:26, 27. Или:
„ И в оня ден ще рекат: Ето, Този е нашият Бог! Чакахме Го и
ТОЙ ЩЕ НИ СПАСИ, ще се възрадваме и развеселим в СПАСЕНИЕТО МУ.”
Исая 25:9
От страниците на Свещеното Писание се отправя зов:
„. . .ако и да се б а в и , ч а к а й г о !”
Авакум 2:3
Който живее с това очакване, той и в смъртта си остава с него и ще го постигне:
„Аз се подвизах в доброто воинстване; пътя свърших, вярата опазих; от сега нататък се пази за мен венеца, който Господ, Праведния Съдия ще ми въздаде в
О н з и д е н ; и не само на мен, но и на всички, които Го о ч а к в а т !
Да, всички, които с любов Го очакват!
Любовта е ОЧАКВАНЕ.
7. Любовта е СВИДЕТЕЛСТВО.
Две неща не може любовта: Да съществува сама и да не се изявява. Тя е творческа сила, която търси о б е к т и повод за изява. Ако няма такъв, тя го създава.
Любовта твори и всяко нейно творение е с в и д е т е л с т в о !
Бог е творил, защото е ЛЮБОВ, а на нас е поверил да свидетелстваме за любовта Му.
ЦЪРКВАТА не може без свидетелството. Ако спре да свидетелства, тя не е Негова.
Но има свидетелство и лъжесвидетелство. Истинският свидетел трябва да стои върху истината.Само тогава е Негов свидетел. Ако напусне истината, той става лъжесвидетел.
„Аз за това се родих, да свидетелствам за ИСТИНАТА.” Йоан 18:37
„. .. и ще бъдете с в и д е т е л и за М е н , както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария и до края на земята.” Деяния 1:8
„/Змеят/ . . . отиде да воюва против останалите от потомството на жената, които пазят Божиите заповеди и държат „с в и д е т е л с т в о т о з а И с у с а .”
Откровение 12:17
Църквата от апостолски тип, Църквата на Исус имаше едно първо, последно и най-главно свидетелство. Да го чуем:
„И чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име,
дадено между човеците,чрез което да се спасим.”
Деяния 4:12
Сигурно знаете и други имена. Сигурно се обръщате и към други имена, сигурно свидетелствате и приемате свидетелство от някое друго име. . . Но вашето СПАСЕНИЕ не е сигурно, ако не е в това име. Обратното е по-сигурно.
Петър каза: „Ти Си Христос, Син на Живия Бог”. После каза: „Не Го познавам”. После каза: „Да, Господи, ти знаеш, че Те обичам”. Кое е вярното? Коя е истината?
ТАМ, КЪДЕТО Е ЛЮБОВТА,ТАМ Е ИСТИНАТА!
НАУЧИЛ ЛИ СИ ТОВА ОТ НЯКОГО?
НАУЧИЛ ЛИ ГО Е НЯКОЙ ОТ ТЕБ?