ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА СЪВЪРШЕНСТВОТО
Първата ангелска вест
Тема 5
СЪВЪРШЕНСТВО
Сияе връх в кристални висини,
Погледнеш ли го – тръпнеш от блаженство!
Сияе връх над бездни, дълбини . . .
Тоз чуден връх зове се с ъ в ъ р ш е н с т в о !
Гори в сърцето той с небесен чар,
Сам Божията слава прогласява
И неговият всепобеден зар
Нагоре дух и воля призовава!
Но тръгнеш ли, връх тебе всички сили
на мрака ще намериш се сдружили
и кат един препречват твоя път
към съвършенство – бляна на духът.
Зли сили ще оспорват твоя път
и с тебе ще се борят в дух и плът,
зли демони ще вият, ще фучат
и всячески ще искат да те спрат!
Те онзи чуден връх в мъгли ще скрият
и теб в прегръдка ледна ще обвият,
догдето обезсилен, изтощен
отвърнеш поглед от върха свещен . . .
Но ще ти прати лъч кат меч небето,
той ще прониже вихър и мъгла
и ти ще гледаш възхитен и ето –
в ъ р х ъ т във непостижна красота!
Сияе връх в кристални висини
Погледнеш ли го - тръпнеш от блаженство!
Сияе . . . над сърдечни дълбини
И ражда поривът за съвършенство!
„И така, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец!” Матей 5:48
СЪВЪРШЕНСТВО! Дълго стоях пред тази дума,без да се осмеля да я докосна. Та тя не позволява да се каже нищо след нея! И докато отново и отново я извиквах в съзнанието си, тя като в калейдоскоп ми представяше най-хубавото от този свят, а даже извън него, като запълваше празнотите на моята мисъл и бедността на моето въображение със бели петна от които бликаше неземна радост и прозираше непристъпна светлина! Аз виждах цветове и форми, които в спонтанен изблик и всепроникващ ритъм , изграждаха образи и картини . . . Чувах звуци и гласове, обединени във величествени симфонии . . Слушах ангелски хорове, които не се забравят . . . Чувах екота на могъщи водопади, планински потоци и бури . . . И още - гласа на гръмотевицата и песента на морето .. . И мислех: ” Бездна призовава бездна”. . .
А силата, мъдростта и красотата заедно ми казаха: „Приеми поздрав от света на съвършенството! Ние сме негови пратеници до теб! Ние сме негови слуги , които идват да те уверят, че то съществува.Но то не е в нас. Търси го по-нагоре. То е л и ч н о с т и само личност може да го намери.
Тогава аз си помислих за л ю б о в т а, защото нищо не може да достигне там, където достига тя и нищо не може да изобрази съвършенството като нея! До каквото се докосне тя,
то се преобразява, става хубаво и оживява, каквото озари, пламва и гори, гори. . . Каквото изпълни – бива пълно и толкова прекрасно, че прелива неудържимо. . .
Тогава, интуицията, откровението и Духа ми казаха: И любовта е личност, жива и оживяваща ! А аз коленичих и се поклоних и в душата ми настъпи съвършен м и р . . .
Читателю, не очаквай повече лирични излияния и художествени слова от мен, защото е писано:
„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал медна дрънкулка и звънтящ кимвал . . . „
Не очаквай скрити тайни и пророчески откровения, защото е писано:
„И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, а любов нямам, нищо не съм . . . ”
Не очаквай и знамения и чудеса, защото пак е писано:
„ И ако имам всичката вяра и мога планини да премествам, а нямам любов,
пак съм н и щ о !”
Да, не очаквай и велики дела, пред които светът се кланя и благоговее, защото веднъж завинаги е писано:
„И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните, дори ако предам тялото
си на изгаряне, но любов нямам , съвсем нищо не ме ползва.” 1 Кор. 13:1-3.
БЪДИ ЛИЧНОСТ!
„Ако раят не е в теб, ти никога няма да влезеш в него.”
А н г е л у с
Съвършенството ще те вълнува, само ако си личност. И любовта ще ти се открие само ако си личност. Иначе, може и да бъдеш ценител на хубави неща, дори страстен колекционер,но няма да изпиташ трепета пред съвършенството. Няма никога да се вълнуваш „божествено”. И Бог никога няма да те покани в приемната Си, защото ти и там би се отнесъл комерсиално. Или? . . . Дано да греша! . .
Като почитател на изобразителното изкуство, в ранните си години много се възхищавах от творбите на Микеланджело Буанароти. Стихията на неговото творчество е ваятелството, мраморните статуи. Всички са хубави, но ако трябва да посочим една, като най-сериозна и представителна, отнела най-много време и сили на флорентинския маестро, това безспорно е статуята на Мойсей. Монументална, импозантна, дълбоко драматична и жива, печат на завършеност и съвършенство, тази фигура всява респект и буди възхищение.Говори се, че когато най-после я завършил, авторът, не намирайки повече възражение за творческия си гений, бил обзет от порив на удовлетворение, ударил за последен път статуята с чука и казал: „Мойсей, говори!”Пред него стоял един шедьовър, едно завършено произведение на изкуството, годно да издържи критиката на вековете.
Все пак, този „Мойсей” имал един недостатък – той не бил жив! Той не бил личност, бил отражение само на една велика идея, или на друга, истинска личност. Макар и съвършена като произведение на изкуството, тази каменна статуя не можела да мисли, да чувства, да избира и да решава, да общува и да се усъвършенства. Имала свой „живот”, но той не бил висш и свободен, а условен и зависим от хората, които го гледали и съхранявали.
Читателю, можеш да въздъхнеш с облекчение, че не си такъв вид „личност”, а си жив човек, който и мисли и чувства и действа . . . Но дано си си поел достатъчно въздух, защото сега ще се срещнеш с друг вид личности, които и мислят и чувстват и действат, може би повече от теб и мен, но все пак не е приятно да си един от тях:
„Но Исус му каза: Остави м ъ р т в и т е да погребват своите мъртъвци, а ти върви след Мене.”Мат. 8:22
Шокиращо! Звучи предизвикателно и много, много крайно, нали? Как така „мъртви”? Тези хора са близките на този Исусов кандидат-последовател и на самия покойник! Били са цял живот заедно, свързват ги събития, спомени и чувства! Как така „мъртви”? Как така обидно „не живи”? Читателю, прав си да се вълнуваш, но позволи ми да си послужа с една максима, която ако още не е влязла в употреба в речта и литературата, отдавна е в сила в практиката и живота:
„Онова, което днес е и с т и н а , утре може да бъде нейното о т р и ц а н и е.”
И докато не съм те отегчил , нека прибавя още една такава мисъл:
„Живо” е само онова, което ни надживява . . . ”
А след като се отворих на сентенции, позволи ми да прибавя още само една:
„Те мъртвия с венци ще искат да обкичат,
към живия в живота, били така нехайни! . . ”
П. Славейков
Въпросът не е във въздействието върху чувствата ни, а в степенуване на ц е н о с т и т е!
Ако вярата е нещо в живота ми, нещо между другото . . . тя няма да ме заведе при съвършенството! Тя ще върви редом с мен през живота ми, ще следва традицията и накрая ще легне с мен в ковчега, защото тя не е нещо повече от своя носител – вече мъртвец. В такъв смисъл всеки „жив” е потенциален мъртвец. Такава „вяра” изглежда благовидна и красива приживе, но е жалка и безпомощна, когато й отнемат живота. Алеко Константинов е изобразил доста гротескно този вид вяра в героя Бай Ганю, който хем се кръсти, хем лукаво се усмихва, давайки да се разбере, че не е чак толкова „хлътнал” във вярата си, ама . . . адет да мине!
И богатият младеж, и всички негови и наши съвременици, които имат нещо за „по-голямо” от вярата си, държат за нещо „повече” отколкото за нея, и обичат нещо или някого, повече от Бога, се задоволяват с посредственото, преходното и се отказват от СЪВЪРШЕНСТВОТО! Високи върхове около върха на съвършенството може да има много, но върхът „съвършенство” е само е д и н !
Цар Давид, имайки възможност да сравнява много неща, които тогава и до сега се считат за поле на развитие и усъвършенстване, прави тържествена декларация:
„На всяко съвършенство видях предел,
Но Твоята заповед е твърде широка! . . Псалм 119:96
ВЪРХЪТ НА СЪВЪРШЕНСТВОТО
Когато между шестия и деветия час, Христос извика от кръста: „Свърши се!”, Той обяви победата на с ъ в ъ р ш е н с т в о т о в един несъвършен свят. И постави образцов пример за всички, които гледат към Него. Когато кръвта говори, аргументите мълчат!
„Никой няма по-голяма любов от това да даде живота си за приятелите си.”
Йоан 15:13
След станалото на Голгота, на този свят се появи мярка, която той не познаваше – мярка за с ъ в ъ р ш е н с т в о ; съвършенство, което не се влияе от несъвършенството около него, а следва себе си в неотклонима последователност.
„Но Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас. Римляни 5:8
Този уникален белег , л ю б о в т а , Той завеща и на Своята църква:
„Нова заповед ви давам: Да се любите един друг, както Аз ви възлюбих, така и вие да се люби те един друг.
По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.”
Йоан 13:34,35
Не в блестящи дарования, големи знания, велики сили и чудеса, щеше да се изразява постоянното Му присъствие между тях, но в съвършенството на л ю б о в т а . Те не бяха нещо повече от другите, но Неговата лична връзка с всеки един от тях ги свързваше помежду им. В тях гореше един огън, сияеше една светлина, бликаше една радост и пулсираше един живот, те заедно бяха съпричастни на едно откровение и това създаваше, подхранваше и утвърждаваше една любов.
„Вижте каква любов ни е дал Отец – да се наречем Божии деца; и такива сме. Затова светът не ни познава, защото Него не позна.
Възлюбени, сега сме Божи деца и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем като Него, защото ще го видим Такъв, какъвто е. 1 Йоаново 3:1,2
Една нова сила - в е ч н о т о б л а г о в е с т и е изяви присъствието си на земята. На историческата сцена в тази дерайлирала и деградирала духовно планета се появи бял конник, който засенчи славата на земните царства и излезе „побеждаващ и да победи”! Откр. 6:1,2
МРАКЪТ ПРОТИВ СВЕТЛИНАТА
Всичкото това наблюдаваше „князът на този свят”, който управлява и има за свое владение планетата Земя. Той не отдавна бе предложил на Божия Син властта и славата на целия свят срещу един поклон :
„Тогава дяволът Го заведе на една висока планина и като Му показа всичките царства на света, в един миг време Му каза: На Тебе ще дам цялата власт и слава на тези царства, защото тя е предадена на мен и аз я давам на когото си искам.
И така, ако ми се поклониш, всичко ще бъде твое”Лука 4:5-7.
Христос беше отхвърлил предложението, минал през Голгота, умрял и възкръснал. След това Неговата апостолска църква пое своята мисия и заливаше света с благовестието. . . То победоносно шестваше по света, както сполучливо бе представено чрез белия конник.
Тогава „князът на този свят”свика своите генерали и цялата си армия и им каза: Ние загубихме битката с Михаил. Сега небето става завинаги недостъпно за нас. Няма да се върнем там, откъдето дойдохме. За това е късно вече. Но ние все още имаме този свят и властта в него. Християните са пред нас като стадо овци сред вълци. Те не са съвършени, имат слабости и са обременени с грехове. Да се възползваме от това и да прекъснем диверсията им против нашето царство. Използвайте всички средства и ги спрете! . .
И изведнъж, цветът на конника, който символизира „вечното благовестие” от бял стана алено червен. Пламнаха огнени гонения. Змеят подгони „жената” с цялата ярост на своя гняв. Нерон даде старт на едно жестоко преследване и кръвопролитно гонение. В продължение на около 300 години римските императори-диктатори си предаваха щафетата един на друг, като провеждаха плана на силите на поднебесната. Християните бяха подложени на невиждан до тогава геноцид: Разпъваха ги на кръстове, палеха ги като факли и ги хвърляха на зверовете, като забавление и зрелище по амфитеатрите. Кръвта им течеше на потоци. Някои не издържаха и се отказваха. Но други умираха със сияещи лица и с песен на уста. И светът, свикнал на преклонение пред силата, стана свидетел на едно ново чудо: Кръвта на мъчениците стана семе, от което поникваха нови и нови последователи на новата вяра. Християнството проникна в по-висшите кръгове и спечели симпатизанти дори в императорския дворец. То растеше, числено и морално, а езическата религия все повече се сгърчваше в безсилие. Нещо ставаше в желязната римска империя? Къде беше силата й? . .
Тогава князът на този свят пак събра своята многобройна армия, генерали и пълководци и каза: Не водим войната по най-добрия начин. Тази религия е по-добра от старите езически култове и само със сила няма да можем да я победим. Аз вече имам по-добър план, който неотклонно трябва да следваме. И той им изложи своя план: Искат християнство, добре! Нека се наричат така щом искат, но нека това християнство стане по-друго от онова, което Христос им остави и завеща. Нека то бъде смесено със старите езически навици, обичаи и практики, нека в него проникне д у х а на т о з и свят и то да стане царство „божие” тук и сега, нека ние да го управляваме и раздаваме, тогава няма от какво да се боим. Така тези, които мислят че служат на Христос, ще почитат пак старите богове и ще служат на нас.
Планът беше много коварен и лукав и този път той имаше повече успех. Истината потъмня и на историческата сцена червеният конник придоби черен цвят. Силите на мрака ликуваха.
Това стана по времето на император Константин Велики. В началото на 4 век, следвайки своята собствена интуиция и политически интереси, той свика елита на империята и народа и в един тържествен ритуал на свещенодействие и с помощта на няколко литра светена вода , успя да покръсти римската империя и от езическа да я направи християнска. И до сега, върху този акт тегне съмнението , дали в това трябва да се вижда велика евангелизация, или велика мистификация! Защото Константин си беше езичник. Той никога не разбра какво е християнство и не го прие за себе си.
Но делото беше сторено.Християнството излезе от катакомбите, затворите, рудниците за принудителен труд и немилостта и влезе в дворците, големите храмове и ежедневието на народа.Там започна да се чувства някак по-добре, по-спокойно и по-„у дома си”.
Разбира се, старата езическа религия не искаше да се предаде доброволно. Император Юлиан /отстъпникът/, племенник на Константин, направи последен опит да върне старите култове чрез политически и окултен преврат, но неуспешно. Той е запечатал своето поражение с думите, които преданието му приписва: Галилеянино, Ти победи!
Християнството се наложи, но веднага след официалното обявяване на империята за християнска се случиха някои чужди на християнството факти.
1. Църквата загуби своята първоначална структура и се раздели на клир и миряни. Свещенослужителите станаха Божии пълномощници, титуловани представители, „професионалисти”, казано на съвременен език, а народът трябваше да осъществява своята връзка с небето чрез тях. Получи се йерархично разделение, в което едните бяха „горе”, а другите „долу”. От принципа на Христос: „По-големия да служи на по-малкия” не остана помен. Това на практика отчужди вярващите и измени представата им за характера на Бога. А по-агресивните, безскрупулни и кариеристи се удостоиха с отговорни постове в църквата.
2. Евангелската поръчка от Мат. 28:19,20 за всемирно благовестие, практически отпадна. Паството /миряните/възложи тази грижа на свещеника, а той - на папата. Папата от своя страна организираше от време на време кръстоносни походи до свети места, но не с Библия в ръка, а с тежко въоръжени рицари. И освобождаваше свещени земи, с цената на материални средства, войни и човешки жертви.
3. Заветът на апостол Павел за Словото на Божията благодат фактически отпадна. Друг пое грижата за душите и за телата на църковните членове, не както оригиналното поръчение гласеше:
„Сега братя, препоръчвам ви на Бога и на Словото на Неговата благодат, което може да ви изгради и да ви даде наследство между всичките осветени.”Деяния 20:32
4.Мирянинът престана да „ изработва спасението си със страх и трепет”/Филип. 2:12/,
да се грижи за своята душа и духовно осъвършенстване. Възложи това на свещеника. А последният помислил, че наистина е опълномощен да го прави, влезе в ролята на изповедник, изтръгваше тайните на душите и богохулстваше, като претендираше, че им прощава греховете . И така вършеше работата си, като сам беше подложен на същата цензура от по-висшестоящите.
5.Почнаха да обожават светии и да им се кланят. В това поклонение майката на Исус придоби приоритетно положение. Заедно с това и образите станаха част от богослужението.
6. Въведена бе инквизицията, интердикта /отлъчване поради „ерес”/ и прилагане смъртни присъди по такива улики. Ето някои исторически данни:
Светата инквизиция или, както е по-широко известна, инквизицията, (от лат. Inquisition- „следствие“, „разследване“) е съществувало в миналото учреждение на Католическата църква.
Тема 5
СЪВЪРШЕНСТВО
Сияе връх в кристални висини,
Погледнеш ли го – тръпнеш от блаженство!
Сияе връх над бездни, дълбини . . .
Тоз чуден връх зове се с ъ в ъ р ш е н с т в о !
Гори в сърцето той с небесен чар,
Сам Божията слава прогласява
И неговият всепобеден зар
Нагоре дух и воля призовава!
Но тръгнеш ли, връх тебе всички сили
на мрака ще намериш се сдружили
и кат един препречват твоя път
към съвършенство – бляна на духът.
Зли сили ще оспорват твоя път
и с тебе ще се борят в дух и плът,
зли демони ще вият, ще фучат
и всячески ще искат да те спрат!
Те онзи чуден връх в мъгли ще скрият
и теб в прегръдка ледна ще обвият,
догдето обезсилен, изтощен
отвърнеш поглед от върха свещен . . .
Но ще ти прати лъч кат меч небето,
той ще прониже вихър и мъгла
и ти ще гледаш възхитен и ето –
в ъ р х ъ т във непостижна красота!
Сияе връх в кристални висини
Погледнеш ли го - тръпнеш от блаженство!
Сияе . . . над сърдечни дълбини
И ражда поривът за съвършенство!
„И така, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец!” Матей 5:48
СЪВЪРШЕНСТВО! Дълго стоях пред тази дума,без да се осмеля да я докосна. Та тя не позволява да се каже нищо след нея! И докато отново и отново я извиквах в съзнанието си, тя като в калейдоскоп ми представяше най-хубавото от този свят, а даже извън него, като запълваше празнотите на моята мисъл и бедността на моето въображение със бели петна от които бликаше неземна радост и прозираше непристъпна светлина! Аз виждах цветове и форми, които в спонтанен изблик и всепроникващ ритъм , изграждаха образи и картини . . . Чувах звуци и гласове, обединени във величествени симфонии . . Слушах ангелски хорове, които не се забравят . . . Чувах екота на могъщи водопади, планински потоци и бури . . . И още - гласа на гръмотевицата и песента на морето .. . И мислех: ” Бездна призовава бездна”. . .
А силата, мъдростта и красотата заедно ми казаха: „Приеми поздрав от света на съвършенството! Ние сме негови пратеници до теб! Ние сме негови слуги , които идват да те уверят, че то съществува.Но то не е в нас. Търси го по-нагоре. То е л и ч н о с т и само личност може да го намери.
Тогава аз си помислих за л ю б о в т а, защото нищо не може да достигне там, където достига тя и нищо не може да изобрази съвършенството като нея! До каквото се докосне тя,
то се преобразява, става хубаво и оживява, каквото озари, пламва и гори, гори. . . Каквото изпълни – бива пълно и толкова прекрасно, че прелива неудържимо. . .
Тогава, интуицията, откровението и Духа ми казаха: И любовта е личност, жива и оживяваща ! А аз коленичих и се поклоних и в душата ми настъпи съвършен м и р . . .
Читателю, не очаквай повече лирични излияния и художествени слова от мен, защото е писано:
„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал медна дрънкулка и звънтящ кимвал . . . „
Не очаквай скрити тайни и пророчески откровения, защото е писано:
„И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, а любов нямам, нищо не съм . . . ”
Не очаквай и знамения и чудеса, защото пак е писано:
„ И ако имам всичката вяра и мога планини да премествам, а нямам любов,
пак съм н и щ о !”
Да, не очаквай и велики дела, пред които светът се кланя и благоговее, защото веднъж завинаги е писано:
„И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните, дори ако предам тялото
си на изгаряне, но любов нямам , съвсем нищо не ме ползва.” 1 Кор. 13:1-3.
БЪДИ ЛИЧНОСТ!
„Ако раят не е в теб, ти никога няма да влезеш в него.”
А н г е л у с
Съвършенството ще те вълнува, само ако си личност. И любовта ще ти се открие само ако си личност. Иначе, може и да бъдеш ценител на хубави неща, дори страстен колекционер,но няма да изпиташ трепета пред съвършенството. Няма никога да се вълнуваш „божествено”. И Бог никога няма да те покани в приемната Си, защото ти и там би се отнесъл комерсиално. Или? . . . Дано да греша! . .
Като почитател на изобразителното изкуство, в ранните си години много се възхищавах от творбите на Микеланджело Буанароти. Стихията на неговото творчество е ваятелството, мраморните статуи. Всички са хубави, но ако трябва да посочим една, като най-сериозна и представителна, отнела най-много време и сили на флорентинския маестро, това безспорно е статуята на Мойсей. Монументална, импозантна, дълбоко драматична и жива, печат на завършеност и съвършенство, тази фигура всява респект и буди възхищение.Говори се, че когато най-после я завършил, авторът, не намирайки повече възражение за творческия си гений, бил обзет от порив на удовлетворение, ударил за последен път статуята с чука и казал: „Мойсей, говори!”Пред него стоял един шедьовър, едно завършено произведение на изкуството, годно да издържи критиката на вековете.
Все пак, този „Мойсей” имал един недостатък – той не бил жив! Той не бил личност, бил отражение само на една велика идея, или на друга, истинска личност. Макар и съвършена като произведение на изкуството, тази каменна статуя не можела да мисли, да чувства, да избира и да решава, да общува и да се усъвършенства. Имала свой „живот”, но той не бил висш и свободен, а условен и зависим от хората, които го гледали и съхранявали.
Читателю, можеш да въздъхнеш с облекчение, че не си такъв вид „личност”, а си жив човек, който и мисли и чувства и действа . . . Но дано си си поел достатъчно въздух, защото сега ще се срещнеш с друг вид личности, които и мислят и чувстват и действат, може би повече от теб и мен, но все пак не е приятно да си един от тях:
„Но Исус му каза: Остави м ъ р т в и т е да погребват своите мъртъвци, а ти върви след Мене.”Мат. 8:22
Шокиращо! Звучи предизвикателно и много, много крайно, нали? Как така „мъртви”? Тези хора са близките на този Исусов кандидат-последовател и на самия покойник! Били са цял живот заедно, свързват ги събития, спомени и чувства! Как така „мъртви”? Как така обидно „не живи”? Читателю, прав си да се вълнуваш, но позволи ми да си послужа с една максима, която ако още не е влязла в употреба в речта и литературата, отдавна е в сила в практиката и живота:
„Онова, което днес е и с т и н а , утре може да бъде нейното о т р и ц а н и е.”
И докато не съм те отегчил , нека прибавя още една такава мисъл:
„Живо” е само онова, което ни надживява . . . ”
А след като се отворих на сентенции, позволи ми да прибавя още само една:
„Те мъртвия с венци ще искат да обкичат,
към живия в живота, били така нехайни! . . ”
П. Славейков
Въпросът не е във въздействието върху чувствата ни, а в степенуване на ц е н о с т и т е!
Ако вярата е нещо в живота ми, нещо между другото . . . тя няма да ме заведе при съвършенството! Тя ще върви редом с мен през живота ми, ще следва традицията и накрая ще легне с мен в ковчега, защото тя не е нещо повече от своя носител – вече мъртвец. В такъв смисъл всеки „жив” е потенциален мъртвец. Такава „вяра” изглежда благовидна и красива приживе, но е жалка и безпомощна, когато й отнемат живота. Алеко Константинов е изобразил доста гротескно този вид вяра в героя Бай Ганю, който хем се кръсти, хем лукаво се усмихва, давайки да се разбере, че не е чак толкова „хлътнал” във вярата си, ама . . . адет да мине!
И богатият младеж, и всички негови и наши съвременици, които имат нещо за „по-голямо” от вярата си, държат за нещо „повече” отколкото за нея, и обичат нещо или някого, повече от Бога, се задоволяват с посредственото, преходното и се отказват от СЪВЪРШЕНСТВОТО! Високи върхове около върха на съвършенството може да има много, но върхът „съвършенство” е само е д и н !
Цар Давид, имайки възможност да сравнява много неща, които тогава и до сега се считат за поле на развитие и усъвършенстване, прави тържествена декларация:
„На всяко съвършенство видях предел,
Но Твоята заповед е твърде широка! . . Псалм 119:96
ВЪРХЪТ НА СЪВЪРШЕНСТВОТО
Когато между шестия и деветия час, Христос извика от кръста: „Свърши се!”, Той обяви победата на с ъ в ъ р ш е н с т в о т о в един несъвършен свят. И постави образцов пример за всички, които гледат към Него. Когато кръвта говори, аргументите мълчат!
„Никой няма по-голяма любов от това да даде живота си за приятелите си.”
Йоан 15:13
След станалото на Голгота, на този свят се появи мярка, която той не познаваше – мярка за с ъ в ъ р ш е н с т в о ; съвършенство, което не се влияе от несъвършенството около него, а следва себе си в неотклонима последователност.
„Но Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас. Римляни 5:8
Този уникален белег , л ю б о в т а , Той завеща и на Своята църква:
„Нова заповед ви давам: Да се любите един друг, както Аз ви възлюбих, така и вие да се люби те един друг.
По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.”
Йоан 13:34,35
Не в блестящи дарования, големи знания, велики сили и чудеса, щеше да се изразява постоянното Му присъствие между тях, но в съвършенството на л ю б о в т а . Те не бяха нещо повече от другите, но Неговата лична връзка с всеки един от тях ги свързваше помежду им. В тях гореше един огън, сияеше една светлина, бликаше една радост и пулсираше един живот, те заедно бяха съпричастни на едно откровение и това създаваше, подхранваше и утвърждаваше една любов.
„Вижте каква любов ни е дал Отец – да се наречем Божии деца; и такива сме. Затова светът не ни познава, защото Него не позна.
Възлюбени, сега сме Божи деца и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем като Него, защото ще го видим Такъв, какъвто е. 1 Йоаново 3:1,2
Една нова сила - в е ч н о т о б л а г о в е с т и е изяви присъствието си на земята. На историческата сцена в тази дерайлирала и деградирала духовно планета се появи бял конник, който засенчи славата на земните царства и излезе „побеждаващ и да победи”! Откр. 6:1,2
МРАКЪТ ПРОТИВ СВЕТЛИНАТА
Всичкото това наблюдаваше „князът на този свят”, който управлява и има за свое владение планетата Земя. Той не отдавна бе предложил на Божия Син властта и славата на целия свят срещу един поклон :
„Тогава дяволът Го заведе на една висока планина и като Му показа всичките царства на света, в един миг време Му каза: На Тебе ще дам цялата власт и слава на тези царства, защото тя е предадена на мен и аз я давам на когото си искам.
И така, ако ми се поклониш, всичко ще бъде твое”Лука 4:5-7.
Христос беше отхвърлил предложението, минал през Голгота, умрял и възкръснал. След това Неговата апостолска църква пое своята мисия и заливаше света с благовестието. . . То победоносно шестваше по света, както сполучливо бе представено чрез белия конник.
Тогава „князът на този свят”свика своите генерали и цялата си армия и им каза: Ние загубихме битката с Михаил. Сега небето става завинаги недостъпно за нас. Няма да се върнем там, откъдето дойдохме. За това е късно вече. Но ние все още имаме този свят и властта в него. Християните са пред нас като стадо овци сред вълци. Те не са съвършени, имат слабости и са обременени с грехове. Да се възползваме от това и да прекъснем диверсията им против нашето царство. Използвайте всички средства и ги спрете! . .
И изведнъж, цветът на конника, който символизира „вечното благовестие” от бял стана алено червен. Пламнаха огнени гонения. Змеят подгони „жената” с цялата ярост на своя гняв. Нерон даде старт на едно жестоко преследване и кръвопролитно гонение. В продължение на около 300 години римските императори-диктатори си предаваха щафетата един на друг, като провеждаха плана на силите на поднебесната. Християните бяха подложени на невиждан до тогава геноцид: Разпъваха ги на кръстове, палеха ги като факли и ги хвърляха на зверовете, като забавление и зрелище по амфитеатрите. Кръвта им течеше на потоци. Някои не издържаха и се отказваха. Но други умираха със сияещи лица и с песен на уста. И светът, свикнал на преклонение пред силата, стана свидетел на едно ново чудо: Кръвта на мъчениците стана семе, от което поникваха нови и нови последователи на новата вяра. Християнството проникна в по-висшите кръгове и спечели симпатизанти дори в императорския дворец. То растеше, числено и морално, а езическата религия все повече се сгърчваше в безсилие. Нещо ставаше в желязната римска империя? Къде беше силата й? . .
Тогава князът на този свят пак събра своята многобройна армия, генерали и пълководци и каза: Не водим войната по най-добрия начин. Тази религия е по-добра от старите езически култове и само със сила няма да можем да я победим. Аз вече имам по-добър план, който неотклонно трябва да следваме. И той им изложи своя план: Искат християнство, добре! Нека се наричат така щом искат, но нека това християнство стане по-друго от онова, което Христос им остави и завеща. Нека то бъде смесено със старите езически навици, обичаи и практики, нека в него проникне д у х а на т о з и свят и то да стане царство „божие” тук и сега, нека ние да го управляваме и раздаваме, тогава няма от какво да се боим. Така тези, които мислят че служат на Христос, ще почитат пак старите богове и ще служат на нас.
Планът беше много коварен и лукав и този път той имаше повече успех. Истината потъмня и на историческата сцена червеният конник придоби черен цвят. Силите на мрака ликуваха.
Това стана по времето на император Константин Велики. В началото на 4 век, следвайки своята собствена интуиция и политически интереси, той свика елита на империята и народа и в един тържествен ритуал на свещенодействие и с помощта на няколко литра светена вода , успя да покръсти римската империя и от езическа да я направи християнска. И до сега, върху този акт тегне съмнението , дали в това трябва да се вижда велика евангелизация, или велика мистификация! Защото Константин си беше езичник. Той никога не разбра какво е християнство и не го прие за себе си.
Но делото беше сторено.Християнството излезе от катакомбите, затворите, рудниците за принудителен труд и немилостта и влезе в дворците, големите храмове и ежедневието на народа.Там започна да се чувства някак по-добре, по-спокойно и по-„у дома си”.
Разбира се, старата езическа религия не искаше да се предаде доброволно. Император Юлиан /отстъпникът/, племенник на Константин, направи последен опит да върне старите култове чрез политически и окултен преврат, но неуспешно. Той е запечатал своето поражение с думите, които преданието му приписва: Галилеянино, Ти победи!
Християнството се наложи, но веднага след официалното обявяване на империята за християнска се случиха някои чужди на християнството факти.
1. Църквата загуби своята първоначална структура и се раздели на клир и миряни. Свещенослужителите станаха Божии пълномощници, титуловани представители, „професионалисти”, казано на съвременен език, а народът трябваше да осъществява своята връзка с небето чрез тях. Получи се йерархично разделение, в което едните бяха „горе”, а другите „долу”. От принципа на Христос: „По-големия да служи на по-малкия” не остана помен. Това на практика отчужди вярващите и измени представата им за характера на Бога. А по-агресивните, безскрупулни и кариеристи се удостоиха с отговорни постове в църквата.
2. Евангелската поръчка от Мат. 28:19,20 за всемирно благовестие, практически отпадна. Паството /миряните/възложи тази грижа на свещеника, а той - на папата. Папата от своя страна организираше от време на време кръстоносни походи до свети места, но не с Библия в ръка, а с тежко въоръжени рицари. И освобождаваше свещени земи, с цената на материални средства, войни и човешки жертви.
3. Заветът на апостол Павел за Словото на Божията благодат фактически отпадна. Друг пое грижата за душите и за телата на църковните членове, не както оригиналното поръчение гласеше:
„Сега братя, препоръчвам ви на Бога и на Словото на Неговата благодат, което може да ви изгради и да ви даде наследство между всичките осветени.”Деяния 20:32
4.Мирянинът престана да „ изработва спасението си със страх и трепет”/Филип. 2:12/,
да се грижи за своята душа и духовно осъвършенстване. Възложи това на свещеника. А последният помислил, че наистина е опълномощен да го прави, влезе в ролята на изповедник, изтръгваше тайните на душите и богохулстваше, като претендираше, че им прощава греховете . И така вършеше работата си, като сам беше подложен на същата цензура от по-висшестоящите.
5.Почнаха да обожават светии и да им се кланят. В това поклонение майката на Исус придоби приоритетно положение. Заедно с това и образите станаха част от богослужението.
6. Въведена бе инквизицията, интердикта /отлъчване поради „ерес”/ и прилагане смъртни присъди по такива улики. Ето някои исторически данни:
Светата инквизиция или, както е по-широко известна, инквизицията, (от лат. Inquisition- „следствие“, „разследване“) е съществувало в миналото учреждение на Католическата църква.
Auto da fe, „Акт на вярата” - публично отричане от грехове на осъдени от Инквизицията в Мадрид (худ. Франсиско Риси, Прадо)
"Галилео пред Римската инквизиция"
Първоначално(от началото на 11 век нататък) Инквизицията, е форма за борба с ересите, протичаща без намесата на Ватикана. Въведена е от папа Луций III с указ декрет на папска була в края 12 век по време на Синода във Верона през 1184 г. Епископалната инквизиция на Луций е създадена като разсредоточена институция, пряко подчинена на папата. Задачата й се състои в това̀ да разследва и в случай на доказана виновност, да осъжда случаите на ерес. Инквизицията като самостоятелно учреждение със свой административен апарат е учредена от папа Инокентий III през 1204 г. по време на походите срещу албигойците, като с нейното създаване са натоварени Доминиканците. След 1230 г. Инокентий III поставя инквизиторите под свое пряко управление. Поради тази хронология, най-ранният период на Инквизицията на християнската църква се нарича Средновековна инквизиция, разделена на епископална и папска. По-късно във всяко самостоятелно кралство възникват структури на Инквизицията, които също отговарят единствено пред Римския епископ.
Правната процедура се основава на римското право, установено през 1 век. По-късно папа Григорий IX установява в много европейски страни т.нар. "Трибунали на вярата", които са имали за задача да разкриват, разследват и осъждат еретиците (по смисъла на Луциевата була Inquisitio Haereticae Pravitatis). Папата предава делото на Инквизицията най-вече в ръцете на монасите от Ордена на доминиканците. За своята преданост към папския престол и за борбата си с ереста основателят на ордена — Доминик де Гусман е обявен за светец. Известни са и други крайни последователи на Инквизицията, като инквизиторът Бернардо Гуи, който всявал ужас в много страни из цяла Европа.
Първоначално(от началото на 11 век нататък) Инквизицията, е форма за борба с ересите, протичаща без намесата на Ватикана. Въведена е от папа Луций III с указ декрет на папска була в края 12 век по време на Синода във Верона през 1184 г. Епископалната инквизиция на Луций е създадена като разсредоточена институция, пряко подчинена на папата. Задачата й се състои в това̀ да разследва и в случай на доказана виновност, да осъжда случаите на ерес. Инквизицията като самостоятелно учреждение със свой административен апарат е учредена от папа Инокентий III през 1204 г. по време на походите срещу албигойците, като с нейното създаване са натоварени Доминиканците. След 1230 г. Инокентий III поставя инквизиторите под свое пряко управление. Поради тази хронология, най-ранният период на Инквизицията на християнската църква се нарича Средновековна инквизиция, разделена на епископална и папска. По-късно във всяко самостоятелно кралство възникват структури на Инквизицията, които също отговарят единствено пред Римския епископ.
Правната процедура се основава на римското право, установено през 1 век. По-късно папа Григорий IX установява в много европейски страни т.нар. "Трибунали на вярата", които са имали за задача да разкриват, разследват и осъждат еретиците (по смисъла на Луциевата була Inquisitio Haereticae Pravitatis). Папата предава делото на Инквизицията най-вече в ръцете на монасите от Ордена на доминиканците. За своята преданост към папския престол и за борбата си с ереста основателят на ордена — Доминик де Гусман е обявен за светец. Известни са и други крайни последователи на Инквизицията, като инквизиторът Бернардо Гуи, който всявал ужас в много страни из цяла Европа.
Инквизицията разпитва обвинен в ерес мъж чрез мъчения Испания
Инквизицията е бил независим от гражданските съдилища съд, а инквизиторите били назначавани от папата и са били отговорни единствено пред него. Съдопроизводството се водило тайно, като се използвали мъчения. Понякога осъдените са понасяли публично изгаряне на клада - т.нар. (акт на вярата)Аутодафе. Ето защо, думата „инквизиция“ в днешния свят,(преувеличено, имайки предвид броя на осъдените), е придобила значение на мъчение, а думата „трибунал“ — на обществен съд.
В Испания Инквизицата става и кралско учреждение през 1480 г.. Обвързването на държавната и религиозната власт става по времето на обединителите на Испания крал Фердинанд и кралица Изабела. През първите 18 години от въвеждането ѝ са изгорени на клада над 10 хиляди души (от население над 5 милиона), в т.ч. еретици, евреи и мюсюлмани, приели мнимо християнството и придобили известност с наименованията марани и мудехари. Активна дейност това учреждение развива до 1808 г., като през този период само в Мадрид са изгорени около 32 хиляди осъдени, а други 300 хиляди са понесли други тежки наказания. Последното изгаряне на клада в Испания държава става през 1826 г., а през 1834 г. Инквизицията е отменена.
С годините дейността и предметът на преследване на Трибуналите се променя. Ако през 13 — 15 век тя е насочена към ереста като антидържавно явление и способства за укрепване на кралското учреждение, то през периода на Ренесанса преследва и еретичната мисъл. През 16 — 17 век Инквизицията се явява едно от средствата на Контрареформацията.
През 17 век тя е отменена в протестантските държави, а през 18 и 19 век — и в останалите европейски страни.
През 20 век делата на Инквизицията преминават към една от конгрегациите на Римската курия- "Конгрегация за учението на вярата".
В началото на новото хилядолетие папа Йоан Павел II поднася официално извиненията на Римокатолическата църква за извършените в миналото несправедливо изтезания и за неправомерно погубените животи през периода на Инквизицията.
Инквизицията е бил независим от гражданските съдилища съд, а инквизиторите били назначавани от папата и са били отговорни единствено пред него. Съдопроизводството се водило тайно, като се използвали мъчения. Понякога осъдените са понасяли публично изгаряне на клада - т.нар. (акт на вярата)Аутодафе. Ето защо, думата „инквизиция“ в днешния свят,(преувеличено, имайки предвид броя на осъдените), е придобила значение на мъчение, а думата „трибунал“ — на обществен съд.
В Испания Инквизицата става и кралско учреждение през 1480 г.. Обвързването на държавната и религиозната власт става по времето на обединителите на Испания крал Фердинанд и кралица Изабела. През първите 18 години от въвеждането ѝ са изгорени на клада над 10 хиляди души (от население над 5 милиона), в т.ч. еретици, евреи и мюсюлмани, приели мнимо християнството и придобили известност с наименованията марани и мудехари. Активна дейност това учреждение развива до 1808 г., като през този период само в Мадрид са изгорени около 32 хиляди осъдени, а други 300 хиляди са понесли други тежки наказания. Последното изгаряне на клада в Испания държава става през 1826 г., а през 1834 г. Инквизицията е отменена.
С годините дейността и предметът на преследване на Трибуналите се променя. Ако през 13 — 15 век тя е насочена към ереста като антидържавно явление и способства за укрепване на кралското учреждение, то през периода на Ренесанса преследва и еретичната мисъл. През 16 — 17 век Инквизицията се явява едно от средствата на Контрареформацията.
През 17 век тя е отменена в протестантските държави, а през 18 и 19 век — и в останалите европейски страни.
През 20 век делата на Инквизицията преминават към една от конгрегациите на Римската курия- "Конгрегация за учението на вярата".
В началото на новото хилядолетие папа Йоан Павел II поднася официално извиненията на Римокатолическата църква за извършените в миналото несправедливо изтезания и за неправомерно погубените животи през периода на Инквизицията.
Вартоломеевата нощ
Вартоломеевата нощ е масово избиване на хугеноти във Франция, организирано в нощта на 24 август 1572 г., деня на св. Вартоломей. Според повечето източници организатор е Катерина Медичи, майка на крал Шарл IX. През нощта само в Париж са убити около 3 000 хугеноти. След Вартоломеевата нощ религиозните войни във Франция се възобновяват.
Те се водят между католици и хугеноти (френски протестанти). Избухват в резултат от разпространението на калвинизма и стремежите на френския крал и католиците да се противопоставят на новото религиозно течение. Калвинистите са ръководени от Бурбонските принцове - Анри IV Наварски, наварския крал Антоан и принц Луи I Конде, а начело на католиците стоят херцозите дьо Гиз. Първите 3 религиозни войни (1562-3, 1567-8, 1568-70 г.) завършват с успех за хугенотите.
След Вартоломеевата нощ (1572) около 200 хиляди хугеноти избягват в съседни държави, а религиозните войни са възобновени. По-голямата част от емигриралите се заселват в протестантските провинции на Германия, в Холандия, Швейцария, Англия, в скандинавските страни, както и в протестантските колонии в Новия свят. Така те спомагат за стабилизирането на колониите на протестантските държави и индиректно спомагат за по-късното завладяване на френските колонии от конкурентни държави.
Общият брой на жертвите е неизвестен като варира между 5000 и 30 000. Някои съвременни историци посочват, че загинали в Париж са 2000 и има между 5000 и 10 000 в останалата част на Франция.
Отзиви за събитието
Вартоломеевата нощ е масово избиване на хугеноти във Франция, организирано в нощта на 24 август 1572 г., деня на св. Вартоломей. Според повечето източници организатор е Катерина Медичи, майка на крал Шарл IX. През нощта само в Париж са убити около 3 000 хугеноти. След Вартоломеевата нощ религиозните войни във Франция се възобновяват.
Те се водят между католици и хугеноти (френски протестанти). Избухват в резултат от разпространението на калвинизма и стремежите на френския крал и католиците да се противопоставят на новото религиозно течение. Калвинистите са ръководени от Бурбонските принцове - Анри IV Наварски, наварския крал Антоан и принц Луи I Конде, а начело на католиците стоят херцозите дьо Гиз. Първите 3 религиозни войни (1562-3, 1567-8, 1568-70 г.) завършват с успех за хугенотите.
След Вартоломеевата нощ (1572) около 200 хиляди хугеноти избягват в съседни държави, а религиозните войни са възобновени. По-голямата част от емигриралите се заселват в протестантските провинции на Германия, в Холандия, Швейцария, Англия, в скандинавските страни, както и в протестантските колонии в Новия свят. Така те спомагат за стабилизирането на колониите на протестантските държави и индиректно спомагат за по-късното завладяване на френските колонии от конкурентни държави.
Общият брой на жертвите е неизвестен като варира между 5000 и 30 000. Някои съвременни историци посочват, че загинали в Париж са 2000 и има между 5000 и 10 000 в останалата част на Франция.
Отзиви за събитието
Григорий XIII медальон по повод клането
Като метафора Вартоломеева нощ е знак за масово избиване и е израз на възмущение към насилието. Въпреки, че и днес има противоречиви оценки на събитието, новината за проявената жестокост предизвиква отрицателни отзиви в Европа. Подобна проява на насилие е проявена по време на Френската революция, но този път то засяга католическата църква. В средите на католиците събитието било повод за празнуване:
"Когато вестта за клането достигна до Рим, ликуването сред духовенството бе безгранично. Кардиналът на Лотарингия награди вестителя с хиляда крони; оръдието на Свети Анджело даде радостен залп; а камбаните биеха от всеки църковен купол; огньове превърнаха нощта в ден;а Григорий XIII, придружен от кардинали и други църковни сановници, направи дълга процесия до църквата Свети Луи, където кардиналът на Лотарингия изпя едно Те Deum... Изработен бе медал за възпоменание на клането, а във Ватикана все още могат да се видят три фрески от Вазари, описващи атаката срещу адмирала, краля, който планира в съвета заговора за клането, и самото клане. Григорий изпрати на краля Златната роза, а четири месеца след клането... слушаше със задоволство проповедта на един френски свещеник..., който говореше за "оня ден, изпълнен с такова щастие и радост, когато пресветият отец получил новината и тържествено отишъл да благодари на Бога и на Св. Луи"[1]
В изкуството
Като метафора Вартоломеева нощ е знак за масово избиване и е израз на възмущение към насилието. Въпреки, че и днес има противоречиви оценки на събитието, новината за проявената жестокост предизвиква отрицателни отзиви в Европа. Подобна проява на насилие е проявена по време на Френската революция, но този път то засяга католическата църква. В средите на католиците събитието било повод за празнуване:
"Когато вестта за клането достигна до Рим, ликуването сред духовенството бе безгранично. Кардиналът на Лотарингия награди вестителя с хиляда крони; оръдието на Свети Анджело даде радостен залп; а камбаните биеха от всеки църковен купол; огньове превърнаха нощта в ден;а Григорий XIII, придружен от кардинали и други църковни сановници, направи дълга процесия до църквата Свети Луи, където кардиналът на Лотарингия изпя едно Те Deum... Изработен бе медал за възпоменание на клането, а във Ватикана все още могат да се видят три фрески от Вазари, описващи атаката срещу адмирала, краля, който планира в съвета заговора за клането, и самото клане. Григорий изпрати на краля Златната роза, а четири месеца след клането... слушаше със задоволство проповедта на един френски свещеник..., който говореше за "оня ден, изпълнен с такова щастие и радост, когато пресветият отец получил новината и тържествено отишъл да благодари на Бога и на Св. Луи"[1]
В изкуството
Една сутрин пред вратата на Лувъра, платно от 19в , автор Едуард Дебат-Понсан. Фигурата в черно е на Катерина Медичи.
Английският драматург Кристофър Марлоу, написва пиеса "Клането в Париж" (The Massacre at Paris), която съдържа силно анти-католически и анти-френски настроения.
През 1772 г. Луи-Себастиан Мерсие взаимства от пиесата на Марлоу и създава друга под името "Жан Хенър, епископът на Лизе" (Jean Hennuyer, Bishop of Lizieux). Текста е преведен на английски от актрисата Елизабет Инчбалд, в превода тя подчертава връзката между клането от Вартоломеевата нощ и жестоките убийства при Френската революция.
7. Христос, главата на църквата, издребня и се смали до далечно светило, а Неговият заместник на земята, викарий и върховен понтифекс порасна неимоверно много и Го засенчи.
От учението за л ю б о в т а, спасяващата б л а г о д а т и оправданието чрез вяра в Христос не остана нищо. Навсякъде се ценяха само дела, дела и дела! И се събираха п а р и !
Така започна дългата многовековна н о щ на отстъплението. Между Христос и Църквата Му застана тъмната сянка на една личност, наречена „ човекът на греха”. А на историческата, пророчески символична сцена, конникът, който от бял беше станал червен и след това – черен, сега придоби блед и безжизнен цвят, цветът на смъртта!Откр. 6:8
ЗАЗОРЯВАНЕТО И СВЕТИЛИЩЕТО
Системата на покръстеното езичество, приела по форма Христовото име, но останала по съдържание и дух нехристиянска, придоби световно господство. Тя би останала вечна, ако над нея нямаше по-висш контрол. Но след всяка нощ, колкото и дълга да е, идва ДЕН. Такъв е законът за денонощието, а то е Божие творение и е в сила и за историята. В унисон с това, пророчеството на Даниил предсказваше, че в близост с небесния с ъ д , тази власт ще се отнеме:
„Но съдът ще седне и владичеството щем у се отнеме, за да се унищожи и погуби докрай.” Дан. 7:26
Трябваше да стане нещо, което да отнеме инициативата от официалната църква. И наистина, след средновековието светът мина през много предизвикателства за промени и нов живот.
Да изброим някои впечатляващи названия на такива опити: Х у м а н и з ъ м , рационализъм, социализъм и научен материализъм, пантеизъм в религията, капитализъм,съвременни диктатури и демокрации . . . Уви! Нито една от тези системи и техните разновидности не оправда очакванията на човечеството за по-добър живот и победа над злините. Нито една не въведе „златния век” на човечеството като цяло. Разочарованието и нерешените проблеми тласкаха света към ново търсене, към нови разочарования, към нови войни и нови жертви!. . .
От началото на 21 век са изминали непълни 13 години, през които кризите не спряха, а рязко се задълбочиха. Светът вече няма облик на единно човечество. Той е в идеен вакуум. Вече нищо не го респектира, нищо не го трогва, нищо не го вдъхновява и обединява . . . Животът е станал „борба за оцеляване” и живот „на изживяване”! Наука, политика, изкуство и религия, следват наследените традиции, но всичко върви „по инерция”. Няма вече голяма, водеща, обединяваща и сплотяваща идея. Няма я вярата в нещо хубаво, сигурно, достойно и голямо. . . Непознат страх и недоверие лежи в основата на всичко,което все още се предлага и идва да запълни празнотите на духа.. . . В това време на все повече гаснеща цивилизация, на идеи без покритие и на неувереност в бъдещето, Бог отправя Своето предизвикателство към света и църквите. И то иде от СВЕТИЛИЩЕТО!
СВЕТИЛИЩЕТО проговаря над тази ужасяваща и мрачна действителност с гласа на „съвършенството”. То разкрива „мярката” с която можем да мерим всичко – Божията мярка.
„ И даде ми се тръстика като тояга и ми се каза: Стани и измери Божия храм и олтара и онези, които се кланят в него;но двора, който е извън храма остави и не го измервай , защото той се даде на народите, които ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца. Откр. 11:1,2.
Пророческите книги „Даниил” и „Откровение”са разпечатани за нас и от там се излъчва чудесна светлина, от която можем да направим следните изводи:
1. Има Бог на небето. Към Него водят не теософия, окултизъм, деизъм, дуализъм, пантеизъм и всякакъв мистицизъм, а откровенията на Библията. Сега тя говори чрез СВЕТИЛИЩЕТО,разкривайки Бога като Творец, Създател, автор на Универса и Единен и истинен Бог!
2. Този Бог не Си е „отишел” от нас, а е на мястото Си, както в небето, така и в сърцето на всеки „смирен и съкрушен” вярващ.Исая 57:15.Той се интересува от нас,бди над нас, работи за спасението ни и милее за нас като Баща.Псалм 103:11,13; Зах.2:8.
3. Той не се е променил по характер и воля:” Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги”. Евр. 13:8. Неговият закон остава в сила, така, както е бил прогласен на Синай. От това следва: Поклонението чрез образи, създадени от човеци е забранено и седмият ден, Събота е все още Господния почивен ден, който трябва да пазим и освещаваме.
4. Авторитетът на Библията е върховен над всички други писания, предания и авторитети.Бог ни говори чрез нея и ни я дава като защитно средство против измамите. Тя е критерият по който трябва да решаваме въпросите на вярата.
5. Пророческата дарба е от Бога и Църквата на Остатъка ще я има. Тя я има в лицето на Елън Уайт, която е многократно доказана като Божий вестител в своя личен живот, обществена дейност и писания.
6. Смъртта е заплата на греха. Състоянието на мъртвите е несъзнателно и без движение. Без възкресение няма връщане в живот.Всички явявания на мъртви и контакти с умрели са спекулации на тъмните сили на злото, т.е. на сатана.
7. ТРОЙНАТА АНГЕЛСКА ВЕСТ е обобщение на светлината от с в е т и л и щ е т о и
е последната вест от Бога към света и ц ъ р к в а т а . Тя е предизвикателство от първа величина, първостепенна важност и жизнена потребност за света, църквата и личността.
ЛАОДИКИЯ, ПОРЪЧЕНИЕ И РИСК
Пророческото време отвори небесното светилище. От там блесна вечното благовестие с нов плам, с блясъка на Тройната Ангелска Вест и с поръчението: „Стани свети, защото дойде светлината ти и славата Господна те осия.
Защото, ето тъмнина покрива земята и мрак – народите; а над теб ще осияе Господ и славата Му ще ти се яви. Исая 60:1,2
Истината за с в е т и л и щ е т о Бог повери на едно малко общество, което преодоля разочарованието и се оказа достойно за повече светлина. Именно „достойно”, защото да приемаш вести и светлина от Бога е качество. Те Бяха малцина; те бяха неизвестни; те бяха бедни . . . Но бяха на разположение на Бога и бяха в е р н и. А това е, което Бог цени повече от численост, известност и богатство.
Откровението беше грандиозно; отговорността – огромна; доверието – задължаващо, а рискът – неизбежен. Да, рискът, защото светлината от небето нямаше да бъде радушно приета. Да, рискът, защото носителите на вестта бяха човеци и можеше да я превърнат в „човешка” вест. И да, рискът, защото с а т а н а щеше да бъде против вестта с цялото си внимание и мощ, както и против вестителите. Бог пое този риск и благослови малкото стадо.
Като видя, че плановете му са разкрити и измамите му разобличени, врагът на истината беше отново разгневен. Многовековният му труд да изгражда фалшив образ на християнството и невярна представа за Бога губеше силата си. Тогава духът на съпротивата и борбата против истината отново събра своите ангели и им каза: „Нашето дело е в опасност”. Сега вече не можем да разчитаме на невежество и узаконени заблуди. Ние сме разкрити и плановете ни са известни. Не можем да разчитаме само на познатите стари оръжия. Но между тях има някои, които винаги са били успешни. Трябва пак да ги използваме по най-рационален начин, като им придадем целия си опит и ги осъвременим, така че да звучат по нов начин.
Това събрание на силите на мрака беше от изключителна важност. Беше дошло времето за последна схватка на з м е я със о с т а н а л и т е от потомството на ж е н а т а . То бе свикано далеч от сцените по които се развиваше всемирната драма – сред пустинните много хиляди метри високи върхове на планини, сковани от вечен лед и сняг . . . Страшни места, където никой никога не отива, а и да отиде, загива, или бърза да се върне при живите и живота. Там, сред космическа самота и пронизващ мраз, някогашните ангели на светлината, които боледуват само от една болест, наречена „грях”, заслушаха с пълно внимание речта на своя предводител и монарх:
- Настъпват решителните събития на последната битка от нашата доживотна борба. Ние сме във война.Почти всичко в този свят е под наш контрол, но в едно е нейният смисъл: Нашата война не е политическа, научна, мистична или религиозна. Нашата война е д у х о в н а и тя се измерва с властта, която имаме над човешките души. Нашето царство се крепи върху нашите поданниции, нашият електорат на земята, които сме успели да спечелим за нашата кауза и да възпитаме в н а ш и я д у х.
Успехът ни е огромен. Създадохме наши религии, езически култове и поверия, в които са вързани милиони и милиарди поклонници. Ние знаем откъде идва тяхното вдъхновение ! . .
Християнството също се разрасна по целия свят. Християните са една четвърт от земното население, ние обаче сме се потрудили те да не са твърде ревностни и сто процента християни. Наистина, между тях има много добри хора,но ние можем да накараме и добри хора да провеждат нашите планове . . .
ДНЕС Църквата на Михаил не е тази, която Той остави . Настъпиха много промени. За такава църква, като днешната, Той никога няма да дойде. На Него Му е нужна църква за която може да каже: Ето това не е за този свят! Това е Мое и ще дойда да Си го взема – църква без петно или бръчка! Но къде е тя? Ние работим да я няма. . .Обаче главният ни проблем остава тази секта на „адвентистите от седмия ден”. Те са най-опасни, защото се придържат към Библията и познават пророчествата. Трябва да работим върху техните силни страни, да станем част от тях и да им съдействаме . . . А коя е тяхната сила? Знанието, осведомеността, увереността, че са истинската църква и имат всесветска мисия да проповядват и спасяват други . . .Е добре, нека това стане тяхната слабост! Нека техните успехи, тяхната публична дейност, техните нарастващи църкви, бъдат и наш успех и наш коз . . .”
По редиците на смълчаното множество премина вълна на недоумение и разочарование. Как така?. .
- Те ще растат и ще стават все по-популярни, продължи председателстващия глас и тяхната развита теология, техните силни говорители ще бъдат слушани и харесвани. Поддържайте приятелски връзки с тях, направете ги да се чувстват спокойно и удобно, дори увеличавайте присъствието си сред дейността и членството им, канете ги в общи мероприятия . . .”
Този път сред редиците премина мъртво вълнение и се надигна глух ропот – на къде ни води това? . . .
- Трябва да направим техните силни страни да работят омайващо върху самите тях. Като сме в сътрудничество с тях, можем да станем част от тях и да вградим в тяхната работа и успехи н а ш и я д у х !
Трябва да пренесем борбата от сърцето в ума им и от ума в сърцето, т.е. които можем да запленим с примамки, да ги запленим. Които държат за доктрини и принципи, да пренесем това в мислите и го отдалечим от сърцето им!
Нека бъдат заблудени там където са силни. Нека се възхищават от съвършенството, но нека не си го поставят за цел и не се стремят да го постигнат на практика и напълно,защото е писано:
„Който не расте в благодатта и не се стреми към това да постигне най-висшето стъпало на божественото с ъ в ъ р ш е н с т в о, сигурно ще бъде победен.”
Е. Вайт , Свидетелство за Църквата, стр. 86, 1928 г.
Нека държат за вярата си, но нека не я чувстват застрашена.
Нека мислят, че растат и се издигат в някои неща, но в други неща да се смаляват и падат, без да отдават на това голямо значение.
Когато са погълнати от външни успехи, вътрешният им недоимък ще стане по-незабележим. Като печелят влияние, авторитет и признание , няма толкова да се страхуват за собствената си душа.. . .Активните между тях ще бъдат хвалени за живителното влияние, което пръскат между по-изостаналите; ще бъдат търсени да помагат в борбата на мнозина и ще им се изказва благодарност за тяхната дейност. Така ще ги обзема чувство на удовлетворение и доволство. Използвайте този „чадър” за да скривате под него тайните им и скрити недостатъци и нуждата от подновено покаяние и смирение.
Не е важно КАКВИ успехи имат, КОЛКО са ценени и уважавани . . . Важно е само едно: някъде да има е д н о слабо място, една вратичка или една пролука, откъдето можем да влизаме, когато трябва и да събаряме всичко, когато най-малко ни очакват, да в с и ч к о което са градили цял живот! Тогава, всеки такъв скрито-дефектен християнин ще бъде един Сизиф. Ние ще го оставяме да изкачи своя „камък” до върха и да го изпуска там. А той ще трябва отново и отново да го изкачва. . . Ще бъде във висша степен забавно за нас! . . .
Помнете: „Несъвършенството на х а р а к т е р а е г р я х !”
„ Божият печат няма да бъде поставен на никой, който има дори един непобеден грях.”
Е Г В
- Не позволявайте да станат съвършени в нищо, освен в измамата си!
Накарайте ги да се пазят от резултатите на греха и от неговите последствия. Но да бъдат толерантни и снизходителни към причинителите му. Свикнете ги да съжителстват с греха в неговите начални форми, когато той е още само ласкава мечта и привлекателно изкушение. Гъделичкайте мислите им и им предлагайте сладки заблуди, които после носят горчиви разочарования.
Нека изработват спасението си, но не със „страх и трепет.”Филипяни 2:12
Нека изповядват греховете си, но да не ги оставят. Нека ги оставят, но не всички! . .
Нека изпълняват дълга си, но не с цяло сърце.
Нека говорят на другите за Бога, но не на себе си.
Нека говорят и на себе си, но да избират онова, което им харесва!
Нека се молят за нуждите си, но да не ги подчиняват на Неговата воля!
Спирайте вниманието им повече върху вестителя отколкото върху в е с т т а !
Накратко, съдействайте им да стават „добри”, „мили”, „умни и способни”,” големи и необходими”, дори „незаменими”, но не напълно зависими от Бога , не съвършени! . . .
Отклонявайте ги от мисълта за съвършенството, защото тя ще ги доведе до л ю б о в т а и с е б е о т р и ц а н и е т о , а срещу това ние нямаме оръжие. Стига им да имат „вид на благочестие!”
Борбата не е във формите, а в д у х а ! Духът, който носят в себе си, той ще реши съдбата им, защото:
„Който няма Христовия Дух, той не е Негов!”Рим. 8:9”
Гласът спря, а ехото отекна сред самотните и мрачни върхове: „Не е Негов!”…,Не е Негов! …Не е Негов! Не е н е г о в !. . . . . . . ”
И докато то все повече се отдалечаваше и затихваше, от легионите на мрака се изтръгна вик на несдържан възторг и зловеща радост. С подновена стръв и ревност те се разпръснаха на всички посоки за да изпълнят поръчката на своя повелител.
А, които имат очи да виждат и уши да слушат и мъдрост да разбират, все повече виждат и чуват и се убеждават, че те с голямо усърдие и успех я изпълняват! . .
Читателю, не само ти, който може би сега за първи път се срещаш с тези неща, но и ти, който си прекарал голямата част или цялата част от живота си, с Божията вест!
И ТИ ли още не си взел решението на живота си? И ти ли се боиш от съвършенството? И за теб ли Исус казва: „Е д н о т и н е д о с т и г а !”? . . .
Тогава точно ТИ трябва да размислиш върху парадокса на живота: Най-лошият страх е страхът от най-хубавото нещо – с ъ в ъ р ш е н с т в о т о ! Изгони този страх от себе си днес, или той ще изгони тебе утре от царството на славата!
„А колкото за с т р а х л и в и т е . . . тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел. Това е втората смърт.”Откр. 21:8
О, Не! Това вече е много! Има по-добра опция:
„И тъй, бъдете с ъ в ъ р ш е н и както е съвършен вашият небесен Отец, Който е на небеса!”
Матей 5:48
А м и н !
Английският драматург Кристофър Марлоу, написва пиеса "Клането в Париж" (The Massacre at Paris), която съдържа силно анти-католически и анти-френски настроения.
През 1772 г. Луи-Себастиан Мерсие взаимства от пиесата на Марлоу и създава друга под името "Жан Хенър, епископът на Лизе" (Jean Hennuyer, Bishop of Lizieux). Текста е преведен на английски от актрисата Елизабет Инчбалд, в превода тя подчертава връзката между клането от Вартоломеевата нощ и жестоките убийства при Френската революция.
7. Христос, главата на църквата, издребня и се смали до далечно светило, а Неговият заместник на земята, викарий и върховен понтифекс порасна неимоверно много и Го засенчи.
От учението за л ю б о в т а, спасяващата б л а г о д а т и оправданието чрез вяра в Христос не остана нищо. Навсякъде се ценяха само дела, дела и дела! И се събираха п а р и !
Така започна дългата многовековна н о щ на отстъплението. Между Христос и Църквата Му застана тъмната сянка на една личност, наречена „ човекът на греха”. А на историческата, пророчески символична сцена, конникът, който от бял беше станал червен и след това – черен, сега придоби блед и безжизнен цвят, цветът на смъртта!Откр. 6:8
ЗАЗОРЯВАНЕТО И СВЕТИЛИЩЕТО
Системата на покръстеното езичество, приела по форма Христовото име, но останала по съдържание и дух нехристиянска, придоби световно господство. Тя би останала вечна, ако над нея нямаше по-висш контрол. Но след всяка нощ, колкото и дълга да е, идва ДЕН. Такъв е законът за денонощието, а то е Божие творение и е в сила и за историята. В унисон с това, пророчеството на Даниил предсказваше, че в близост с небесния с ъ д , тази власт ще се отнеме:
„Но съдът ще седне и владичеството щем у се отнеме, за да се унищожи и погуби докрай.” Дан. 7:26
Трябваше да стане нещо, което да отнеме инициативата от официалната църква. И наистина, след средновековието светът мина през много предизвикателства за промени и нов живот.
Да изброим някои впечатляващи названия на такива опити: Х у м а н и з ъ м , рационализъм, социализъм и научен материализъм, пантеизъм в религията, капитализъм,съвременни диктатури и демокрации . . . Уви! Нито една от тези системи и техните разновидности не оправда очакванията на човечеството за по-добър живот и победа над злините. Нито една не въведе „златния век” на човечеството като цяло. Разочарованието и нерешените проблеми тласкаха света към ново търсене, към нови разочарования, към нови войни и нови жертви!. . .
От началото на 21 век са изминали непълни 13 години, през които кризите не спряха, а рязко се задълбочиха. Светът вече няма облик на единно човечество. Той е в идеен вакуум. Вече нищо не го респектира, нищо не го трогва, нищо не го вдъхновява и обединява . . . Животът е станал „борба за оцеляване” и живот „на изживяване”! Наука, политика, изкуство и религия, следват наследените традиции, но всичко върви „по инерция”. Няма вече голяма, водеща, обединяваща и сплотяваща идея. Няма я вярата в нещо хубаво, сигурно, достойно и голямо. . . Непознат страх и недоверие лежи в основата на всичко,което все още се предлага и идва да запълни празнотите на духа.. . . В това време на все повече гаснеща цивилизация, на идеи без покритие и на неувереност в бъдещето, Бог отправя Своето предизвикателство към света и църквите. И то иде от СВЕТИЛИЩЕТО!
СВЕТИЛИЩЕТО проговаря над тази ужасяваща и мрачна действителност с гласа на „съвършенството”. То разкрива „мярката” с която можем да мерим всичко – Божията мярка.
„ И даде ми се тръстика като тояга и ми се каза: Стани и измери Божия храм и олтара и онези, които се кланят в него;но двора, който е извън храма остави и не го измервай , защото той се даде на народите, които ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца. Откр. 11:1,2.
Пророческите книги „Даниил” и „Откровение”са разпечатани за нас и от там се излъчва чудесна светлина, от която можем да направим следните изводи:
1. Има Бог на небето. Към Него водят не теософия, окултизъм, деизъм, дуализъм, пантеизъм и всякакъв мистицизъм, а откровенията на Библията. Сега тя говори чрез СВЕТИЛИЩЕТО,разкривайки Бога като Творец, Създател, автор на Универса и Единен и истинен Бог!
2. Този Бог не Си е „отишел” от нас, а е на мястото Си, както в небето, така и в сърцето на всеки „смирен и съкрушен” вярващ.Исая 57:15.Той се интересува от нас,бди над нас, работи за спасението ни и милее за нас като Баща.Псалм 103:11,13; Зах.2:8.
3. Той не се е променил по характер и воля:” Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги”. Евр. 13:8. Неговият закон остава в сила, така, както е бил прогласен на Синай. От това следва: Поклонението чрез образи, създадени от човеци е забранено и седмият ден, Събота е все още Господния почивен ден, който трябва да пазим и освещаваме.
4. Авторитетът на Библията е върховен над всички други писания, предания и авторитети.Бог ни говори чрез нея и ни я дава като защитно средство против измамите. Тя е критерият по който трябва да решаваме въпросите на вярата.
5. Пророческата дарба е от Бога и Църквата на Остатъка ще я има. Тя я има в лицето на Елън Уайт, която е многократно доказана като Божий вестител в своя личен живот, обществена дейност и писания.
6. Смъртта е заплата на греха. Състоянието на мъртвите е несъзнателно и без движение. Без възкресение няма връщане в живот.Всички явявания на мъртви и контакти с умрели са спекулации на тъмните сили на злото, т.е. на сатана.
7. ТРОЙНАТА АНГЕЛСКА ВЕСТ е обобщение на светлината от с в е т и л и щ е т о и
е последната вест от Бога към света и ц ъ р к в а т а . Тя е предизвикателство от първа величина, първостепенна важност и жизнена потребност за света, църквата и личността.
ЛАОДИКИЯ, ПОРЪЧЕНИЕ И РИСК
Пророческото време отвори небесното светилище. От там блесна вечното благовестие с нов плам, с блясъка на Тройната Ангелска Вест и с поръчението: „Стани свети, защото дойде светлината ти и славата Господна те осия.
Защото, ето тъмнина покрива земята и мрак – народите; а над теб ще осияе Господ и славата Му ще ти се яви. Исая 60:1,2
Истината за с в е т и л и щ е т о Бог повери на едно малко общество, което преодоля разочарованието и се оказа достойно за повече светлина. Именно „достойно”, защото да приемаш вести и светлина от Бога е качество. Те Бяха малцина; те бяха неизвестни; те бяха бедни . . . Но бяха на разположение на Бога и бяха в е р н и. А това е, което Бог цени повече от численост, известност и богатство.
Откровението беше грандиозно; отговорността – огромна; доверието – задължаващо, а рискът – неизбежен. Да, рискът, защото светлината от небето нямаше да бъде радушно приета. Да, рискът, защото носителите на вестта бяха човеци и можеше да я превърнат в „човешка” вест. И да, рискът, защото с а т а н а щеше да бъде против вестта с цялото си внимание и мощ, както и против вестителите. Бог пое този риск и благослови малкото стадо.
Като видя, че плановете му са разкрити и измамите му разобличени, врагът на истината беше отново разгневен. Многовековният му труд да изгражда фалшив образ на християнството и невярна представа за Бога губеше силата си. Тогава духът на съпротивата и борбата против истината отново събра своите ангели и им каза: „Нашето дело е в опасност”. Сега вече не можем да разчитаме на невежество и узаконени заблуди. Ние сме разкрити и плановете ни са известни. Не можем да разчитаме само на познатите стари оръжия. Но между тях има някои, които винаги са били успешни. Трябва пак да ги използваме по най-рационален начин, като им придадем целия си опит и ги осъвременим, така че да звучат по нов начин.
Това събрание на силите на мрака беше от изключителна важност. Беше дошло времето за последна схватка на з м е я със о с т а н а л и т е от потомството на ж е н а т а . То бе свикано далеч от сцените по които се развиваше всемирната драма – сред пустинните много хиляди метри високи върхове на планини, сковани от вечен лед и сняг . . . Страшни места, където никой никога не отива, а и да отиде, загива, или бърза да се върне при живите и живота. Там, сред космическа самота и пронизващ мраз, някогашните ангели на светлината, които боледуват само от една болест, наречена „грях”, заслушаха с пълно внимание речта на своя предводител и монарх:
- Настъпват решителните събития на последната битка от нашата доживотна борба. Ние сме във война.Почти всичко в този свят е под наш контрол, но в едно е нейният смисъл: Нашата война не е политическа, научна, мистична или религиозна. Нашата война е д у х о в н а и тя се измерва с властта, която имаме над човешките души. Нашето царство се крепи върху нашите поданниции, нашият електорат на земята, които сме успели да спечелим за нашата кауза и да възпитаме в н а ш и я д у х.
Успехът ни е огромен. Създадохме наши религии, езически култове и поверия, в които са вързани милиони и милиарди поклонници. Ние знаем откъде идва тяхното вдъхновение ! . .
Християнството също се разрасна по целия свят. Християните са една четвърт от земното население, ние обаче сме се потрудили те да не са твърде ревностни и сто процента християни. Наистина, между тях има много добри хора,но ние можем да накараме и добри хора да провеждат нашите планове . . .
ДНЕС Църквата на Михаил не е тази, която Той остави . Настъпиха много промени. За такава църква, като днешната, Той никога няма да дойде. На Него Му е нужна църква за която може да каже: Ето това не е за този свят! Това е Мое и ще дойда да Си го взема – църква без петно или бръчка! Но къде е тя? Ние работим да я няма. . .Обаче главният ни проблем остава тази секта на „адвентистите от седмия ден”. Те са най-опасни, защото се придържат към Библията и познават пророчествата. Трябва да работим върху техните силни страни, да станем част от тях и да им съдействаме . . . А коя е тяхната сила? Знанието, осведомеността, увереността, че са истинската църква и имат всесветска мисия да проповядват и спасяват други . . .Е добре, нека това стане тяхната слабост! Нека техните успехи, тяхната публична дейност, техните нарастващи църкви, бъдат и наш успех и наш коз . . .”
По редиците на смълчаното множество премина вълна на недоумение и разочарование. Как така?. .
- Те ще растат и ще стават все по-популярни, продължи председателстващия глас и тяхната развита теология, техните силни говорители ще бъдат слушани и харесвани. Поддържайте приятелски връзки с тях, направете ги да се чувстват спокойно и удобно, дори увеличавайте присъствието си сред дейността и членството им, канете ги в общи мероприятия . . .”
Този път сред редиците премина мъртво вълнение и се надигна глух ропот – на къде ни води това? . . .
- Трябва да направим техните силни страни да работят омайващо върху самите тях. Като сме в сътрудничество с тях, можем да станем част от тях и да вградим в тяхната работа и успехи н а ш и я д у х !
Трябва да пренесем борбата от сърцето в ума им и от ума в сърцето, т.е. които можем да запленим с примамки, да ги запленим. Които държат за доктрини и принципи, да пренесем това в мислите и го отдалечим от сърцето им!
Нека бъдат заблудени там където са силни. Нека се възхищават от съвършенството, но нека не си го поставят за цел и не се стремят да го постигнат на практика и напълно,защото е писано:
„Който не расте в благодатта и не се стреми към това да постигне най-висшето стъпало на божественото с ъ в ъ р ш е н с т в о, сигурно ще бъде победен.”
Е. Вайт , Свидетелство за Църквата, стр. 86, 1928 г.
Нека държат за вярата си, но нека не я чувстват застрашена.
Нека мислят, че растат и се издигат в някои неща, но в други неща да се смаляват и падат, без да отдават на това голямо значение.
Когато са погълнати от външни успехи, вътрешният им недоимък ще стане по-незабележим. Като печелят влияние, авторитет и признание , няма толкова да се страхуват за собствената си душа.. . .Активните между тях ще бъдат хвалени за живителното влияние, което пръскат между по-изостаналите; ще бъдат търсени да помагат в борбата на мнозина и ще им се изказва благодарност за тяхната дейност. Така ще ги обзема чувство на удовлетворение и доволство. Използвайте този „чадър” за да скривате под него тайните им и скрити недостатъци и нуждата от подновено покаяние и смирение.
Не е важно КАКВИ успехи имат, КОЛКО са ценени и уважавани . . . Важно е само едно: някъде да има е д н о слабо място, една вратичка или една пролука, откъдето можем да влизаме, когато трябва и да събаряме всичко, когато най-малко ни очакват, да в с и ч к о което са градили цял живот! Тогава, всеки такъв скрито-дефектен християнин ще бъде един Сизиф. Ние ще го оставяме да изкачи своя „камък” до върха и да го изпуска там. А той ще трябва отново и отново да го изкачва. . . Ще бъде във висша степен забавно за нас! . . .
Помнете: „Несъвършенството на х а р а к т е р а е г р я х !”
„ Божият печат няма да бъде поставен на никой, който има дори един непобеден грях.”
Е Г В
- Не позволявайте да станат съвършени в нищо, освен в измамата си!
Накарайте ги да се пазят от резултатите на греха и от неговите последствия. Но да бъдат толерантни и снизходителни към причинителите му. Свикнете ги да съжителстват с греха в неговите начални форми, когато той е още само ласкава мечта и привлекателно изкушение. Гъделичкайте мислите им и им предлагайте сладки заблуди, които после носят горчиви разочарования.
Нека изработват спасението си, но не със „страх и трепет.”Филипяни 2:12
Нека изповядват греховете си, но да не ги оставят. Нека ги оставят, но не всички! . .
Нека изпълняват дълга си, но не с цяло сърце.
Нека говорят на другите за Бога, но не на себе си.
Нека говорят и на себе си, но да избират онова, което им харесва!
Нека се молят за нуждите си, но да не ги подчиняват на Неговата воля!
Спирайте вниманието им повече върху вестителя отколкото върху в е с т т а !
Накратко, съдействайте им да стават „добри”, „мили”, „умни и способни”,” големи и необходими”, дори „незаменими”, но не напълно зависими от Бога , не съвършени! . . .
Отклонявайте ги от мисълта за съвършенството, защото тя ще ги доведе до л ю б о в т а и с е б е о т р и ц а н и е т о , а срещу това ние нямаме оръжие. Стига им да имат „вид на благочестие!”
Борбата не е във формите, а в д у х а ! Духът, който носят в себе си, той ще реши съдбата им, защото:
„Който няма Христовия Дух, той не е Негов!”Рим. 8:9”
Гласът спря, а ехото отекна сред самотните и мрачни върхове: „Не е Негов!”…,Не е Негов! …Не е Негов! Не е н е г о в !. . . . . . . ”
И докато то все повече се отдалечаваше и затихваше, от легионите на мрака се изтръгна вик на несдържан възторг и зловеща радост. С подновена стръв и ревност те се разпръснаха на всички посоки за да изпълнят поръчката на своя повелител.
А, които имат очи да виждат и уши да слушат и мъдрост да разбират, все повече виждат и чуват и се убеждават, че те с голямо усърдие и успех я изпълняват! . .
Читателю, не само ти, който може би сега за първи път се срещаш с тези неща, но и ти, който си прекарал голямата част или цялата част от живота си, с Божията вест!
И ТИ ли още не си взел решението на живота си? И ти ли се боиш от съвършенството? И за теб ли Исус казва: „Е д н о т и н е д о с т и г а !”? . . .
Тогава точно ТИ трябва да размислиш върху парадокса на живота: Най-лошият страх е страхът от най-хубавото нещо – с ъ в ъ р ш е н с т в о т о ! Изгони този страх от себе си днес, или той ще изгони тебе утре от царството на славата!
„А колкото за с т р а х л и в и т е . . . тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел. Това е втората смърт.”Откр. 21:8
О, Не! Това вече е много! Има по-добра опция:
„И тъй, бъдете с ъ в ъ р ш е н и както е съвършен вашият небесен Отец, Който е на небеса!”
Матей 5:48
А м и н !