РАВНОСМЕТКА
Изгубих нещо … нещо го няма!... В душата празна – болка голяма! Болка и огън – вътрешна жажда… Огънят огън в мене подклажда. Изгубих име, изгубих слава – и без тях мога – днес и тогава, изгубих нещо, нещо ми липсва, за него няма срок и забрава. Изгубих младост, изгубих сили, не тях оплаквам, на са ми мили! И в тях бях пътник, и в тях пътувах, и в тях по нещо друго тъгувах!... Изгубих близки, страдах в раздяла, но в мен душата все пак бе цяла. В болката имах нещо до мене и с него тя бе „сладко горене”… Изгубих нещо, нещо нетленно, с него бях свикнал аз неизменно, с него пораснах и се изграждах, с него умирах и пак се раждах!... Къде си „нещо”, „нещо” във мене? Къде си огън?... Где си горене?... Знам, ще се върнеш НЕЩО могъщо!... Със теб сме ние едно и също! Сливен, септември 1999 г. РЕКВИЕМ ЗА ТЕБ И МЕН
В среднощен час тревожен звън звъни,
тревожен сън духа безпокои, пробужда и отеква в теб и мен и пречи на сърцето да заспи. Дали е смут от бягащи мечти, Дали е сън що утрото вести, Или пък ехо на изминат път? Тоз странен зов, отекващ в теб и мен, Дали е повик за живот блажен? О, не! Това е РЕКВИЕМ! Вървях ли в със, сънувах ли наяве, Копнях ли в блян или пък се надявах На светлина от други светове, На щастие що ден и нощ зове душата и във храм я претворява? Не знам, но спрях пред гробница една, Човекът аз на мойто ново време, съвременник на ядрените сили, радетел на световния прогрес, носител на невидимото бреме в душата и на ежедневен стрес, обреченик на гневни времена И жертва на общочовешки срив. . . Пред мен на камък посивял, голям видях надслов: „Изгубеният храм” – почива тук човешката мечта За истина и щастие в света.” Аз влязох в тоз изгубен вече храм По лъкатушни, скрити коридори И все надолу все надолу там, той тайните си скрити ми разтвори. Навлизах все под сводове просторни със странни, непознати измерения във свят на подсъзнателни видения, где глас сред тишината проговорил Вещаеше съдбовни откровения. Наоколо бе тайнствен полумрак, Разстлал се над зловещи очертания, а плискащи се край стени вълни напомняха въздишки и ридания. Злокобен глъхнеше далече грак На гарвани и руини в сумрака Навяваха печал и меланхолия . . . А ехото отвръщаше с ирония, Пречупило стенанията в смях И чашата на радостта сменило С напитката на суета и рях. Как бях излишен,чужд, ненужен там – За първи път бях толкоз, толкоз сам! Тогава някой рече ми: Копай! Сам истината в себе си узнай – защо е твоят знатен век сирот и гордият човек – с ум на робот – гори, ламти, вълнува се и тлей, в неведом път, без висша цел живей? Аз влязох в себе си като в напуснат храм, В очакване на ново откровение, Прелиствах истини и заблуждения, изпитвах от изминалото срам . . . А в този „храм” с мен сякаш бе и ти – Пред нас стояха ясно три врати. Отворих бавно първата врата И там във бял от мрамор саркофаг Видях в притихналия полумрак Да спи безжизнена НРАВСТВЕНОСТТА. До нея – неповехнали цветя, Ухаещи на свян и добродетел – Следите на един изчезващ свят, На който станах ням и сам свидетел, На който бях неволно аз радетел Когато го сънувах и копнях . . . Пред чийто труп празнува пошлостта И гаври се страстта. Стоях замаян, слисан и вглъбен, с туй чувство, сякаш пак си ти до мен и гледаш с мен и чувстваш с мойте чувства . . . И мировата скръб нахлу в сърце ми, Като крадец в потаен нощен час, Дошъл имот или живот да вземе! Достигна глъч и шум отвън до нас – Нездрава реч, пиянска веселба, Цинизми оскверниха тишината – Позор и срам сред тоз покоен храм! Вихрушка тръшна яростно вратата И аз отново пак останах сам. Напред стоеше втората врата – Коя ли тайна крие долу тя? Пристъпих и докоснах я с ръка – Послушно в миг вратата се отвори и гледката пред мене заговори: По-прелестна от нежната роса, Във бял саван, с разпусната коса, С очи отворени в несбъднат блян, Но сред стени от твърд обсидиан, Погребана бе жива МИЛОСТТА. Сърцето ми прониза болка зла, Как исках само да ми проговори, да стане там и нещичко да стори! . . Но мъртва беше вече милостта! Пак вихърът врата изду,отвори, Нахлу в полуда, диво заговори . И чух закани, груби зли слова И гняв и хула и вик за война . . . Чух демони да казват: Този час е наш ! Да върнеме жестокостта и в този свят да има само сила! Умря, умря навеки МИЛОСТТА! Отминах тази зала ужасен, Но друга драма чакаше пред мен: Със кръстове и черепи – грамада, познах във нея портите на ада. Дочух зловещ и мрачен реквием и от небето сякаш гръм да пада, а във сърцето вътре, вътре в мен И вяра и добро да се разпадат. На златен трон бе някаква богиня, С поклонници, дошли от целий свят и в култ нечист, в таз мерзостна „светиня”, те търсеха към висините път! . . Извършваше се жертвоприношение, И то човешко, във жесток обред! В разгара на човешкото падение, Брат взимаше без жал живот на брат! Те чаши пиеха с кръвосмешение И вероломство смесваха с разврат. Всред този всечовешки карнавал Бе трети труп – живот отнет без жал: С измъчен лик, в застинала тъга, С прекъсната нечестно благотворност, Със ореол на вечната дъга И със стърчащ от удар в гръб кинжал Безжизнена лежеше ВЕРНОСТТА! Излязох вън от тоз съдбовен сън, Потресен и замаян, съкрушен! Умора тягостна тежеше в мен, А беше ден навън – сияещ ден! . . Позната глъч и суетня ме лъхна – Все този свят сред , който с теб живеем, все този свят где дните ни летят И борим се със теб да оцелеем! . . Но в мен остана онзи реквием И чувство за неясна съпричастност, Че станалото става с теб и мен, Че аз и ти сме заедно в опасност! Че аз и ти, дали сме „АЗ” и „ТИ”? Или сме с подменена идентичност? Във моите и твоите черти Личи ли още званието „личност”? Къде са в теб и мен онез „везни” С които се измерва чистотата, Където любовта без дим гори И водеща е ИСТИНАТА свята? Кажи, къде е днеска светлината, Която някога ни озари и правеше пътеката ни свята? Кажи къде сме днес и аз и ти? ………………………………………………………. ……………………………………………………… В среднощен час тревожен звън звъни, Съдбовен сън духа безпокои и на сърцето мир желан не дава. Той сякаш вест велика съобщава - Не чуваш ли? Звъни за теб и мен - камбанен звън, неотразим рефрен! Тоз пратеник среднощен на съдбата сърцата ни сближава с връзка свята и кани ни сами да изберем, кое е по-достойно за душата: Пробуждане за нов прекрасен ден, Или пък . . . Р Е К В И Е М ? 27 Юли, 2012 г. С л и в е н ОБИЧАМ . . . Обичам да се вслушвам, когато някой вярва – от неговата вяра бих взел малко и аз! Обичам да мълча, когато ми говори За вечните неща във тоз преходен час . Обичам да вървя до някой, който търси. . . Сам в този път вървя, но с друг е по-добре! Че дойде ли сълза, с ръка ще я обърша, но с дружеска ръка – все пак е по-добре! Обичам мисълта и мислещите хора - Тя всякое сърце за нов живот зове! и всякое сърце издига във простора, Но пак е по-добре, ако поне са две! Обичам да творя, по образ съм на Бога! Но всичко в пепелта, нима накрай не свършва? От нея радостта да върна ще ли мога? И где е онзи цвят, що буря не прекършва? Обичам любовта – у всеки тъй различна! Гори с различен плам в безчислени сърца . . . Но има ли олтар, тя става идентична и пламъка й - плам един, с безброй лица! А що е любовта и как да я позная? Дали е само ехо на мойта суета, приело образ, лик на всичко що желая и спътник неделим, но само до смъртта? Аз вярвам в любовта, тоз феномен безкраен Над злото и смъртта той има своя трон! И образът му чист и свят, макар потаен, Обичам да чета във Божия закон! 24.08..2012 г. С л и в е н СВЕТЛИНА И БОГ
Светлини тъй много вредом окол мен! Светлина и багри – всеки чуден ден! Греят житни ниви с зрели класове, ручеи пенливи пръскат цветове! Светлини тъй много греят през деня и нощите гали сяйната луна, но ако угасне там далеч една – Слънцето ще мръкне всичко в тъмнина! Тъй и Бог царува – Цар на звезден трон, светлина дарува и твори закон. Колко е безумно да Го отречем, значи мрак и ужас да си навлечем! Неопределено време СВЕТЛИНА
Тя иде от далечните простори, тя шепне, гали и говори… Тя носи вест от други светове, към по-добър и верен свят зове. Чуй тази дивна вест на светлината! Тя шеметно обхожда пак земята и гордия, неизменим закон на своя Автор – Бог дари поклон! От где извира тоз велик поток? На нея източник един е Бог, живеещ в непристъпна светлина – река, преливаща от добрина! От где е всеки скъп – чудесен дар? От горе е, от Онзи вечен Цар, Отец на светлините съвършен, огрял със своя лик и свойто „Аз”. ЕДИН е само чиста светлина – лъчиста, чиста, вечна дълбина! Един, дори обвит в тайнствен мрак, остава светлина и верност пак. Душа без светлина е мрачен гроб; сърце без светлина – нещастен роб! Прати ни Боже щедро в ранина лъчи от Твойта вечна светлина! И помогни да бъдем светлина – на този свят надеждата една! Облечени във Тебе да горим, живота Твой по-светъл да творим! Сливен, септември 1997 г. СВЕТЛИНА СРЕД МРАКА
Понякога е скръб и самота, понякога тъй тежък е хомотът и празен от най-близък е света, че искал би да прекрати животът. Но ти деня не смесвай със нощта и слънцето със облака не сливай, предвечното за преходни неща безумно не разменяй, не унивай! Творението може да страни от теб с привидна ярост отегчено, зла умисъл сърцето да рани, духът да се превие огорчено… Дерзай, защото час велик настъпва, това не е погром, а чест и слава – творението винаги отстъпва, когато Сам Творецът приближава! Сливен, 22 март 1997 г. СЕГА
Ще дойде ден, ще спят зеници морни, ще стеле мрак воал над свършен ден и дните ни били тъй непокорни ще си почиват в залива блажен. Ще дойде този ден, не се съмнявай, без мисъл, без любов и без копнеж… На разминаване не уповавай и не разчитай на лукав кроеж. Несвършеното няма веч да свършим и свършеното – някак променим, от минало товар не ще отърсим и в бъдеще надежда приютим. Щом ще е тъй, защо хабим живота? Защо не го живеем, не горим? Отхвърлили на тленното хомота, защо живот безсмъртен не творим? СЕГА е ден, сега е час и време, сега е шанс за моята душа, преди съдбовен удар да отнеме последното ми право да реша! Неопределено време С ПОГЛЕД КЪМ ИСУСА
Когато врагът те отвсякъде притиска, и жажда за мъст във душата кипи… На удара с удар да върне тя иска и в гняв нечовешки без отдих да бди… О, спри се за миг, помисли за Исуса! Виж как Той с Божествена кротост търпи и с срам на лицето ще спомниш с погнуса, че бич срещу Него си вдигал и ти!... Но Той те изчака с велико търпение, в душата ти влюбен, с любов ти прости, ти беше изгубен – дари ти спасение и път ти показа, що светъл блести. Кат Него търпиш ли във глад и лишения, кога си без покрив, без отдих, без сън?... Когато сърце ти разпъват съмнения не чуваш ли стъпките Негови вън? Той чака пред твоите порти сърдечни, в сърцето ти бурно да найде подслон… Напуснал небето, покоите вечни, за тебе оставил и слава и трон!... Търпиш ли кат Него, кога се присмиват ехидно над теб фарисеите зли? Търпиш ли, когато с език те убиват, макар че помагаш, макар че цериш?... Търпиш ли когато си сам в Гетсимания, а твоите ближни безгрижно си спят и глухи, и чужди за твойто страдание не искат минутка със тебе да бдят?... Търпиш ли целувка предателска, скверна… нечестна разправа без правда и съд? А могъл би лесно с мощ неимоверна и ангелска сила да смажеш врагът?!... Стоиш ли безмълвен в съдебната зала, кога срещу тебе се сипят лъжи? Ръката нечестна, плесница ти дала, поемаш ли братски, макар да тежи? Когато тълпата, що си благославял провиква се с ярост: Разпни го! Разпни!... Ти можеш ли като Исуса тогава да кажеш: О, Боже, прости им! Прости!... Когато палачи без милост те бият, без отдих ругаят и плюят без срам, когато венеца от тръни ти вият – търпиш ли все още? Оставаш ли ням?... И в пътя последен към страшна Голгота, под кръста приведен, измъчен и сам, пристъпваш ли с вяра, че носиш живота на всички, които проклинат те там? Най-после висиш ли в позорно разпятие, веч всичко изгубил и сам на света? На устните твои наместо проклятие, дали пак с молитва зове любовта? Да, тъй помисли си щом гняв те нападне, и яростна буря в душата кипи… Попитай сърце си, готово да падне, дали кат Исуса достойно търпи?... И с мисъл застанал смирено до Него ще сетиш, че твойто страданйе бледней, ще сетиш как сила небесна отне го… И мир във душата Божествен владей! Преработено по чужд материал СЛЕД БУРЯ
Морето се вълнува и бучи, вълните още яростно се блъскат; зли облаци блуждаят, но лъчи на утрото с сияния ги пръскат. В душата ми – кат птица на скалите – увереност и чуден мир цари, Тоз, Който ходи силен по вълните е властен бурята да усмири! Зората всепобедно се издига, а ужасът отстъпва разгромен, догдето погледът захласнат стига е мир и тишина, сияе ден! Морски мотиви, около 1979 г. |
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
Рождество Христово – ето го отново! Пак ще го празнувам… И за кой ли път!... Рождество Христово! Що във мен е ново? Колко е пораснал вътре в мен духът? Светлини ще грейнат във нощта свещена Витлеемска песен ще я огласи. И звездата нейна, в символ претворена, дарове богати с блясък ще краси… Пак ще звъннат чаши! Братя и юнаци на трапеза пищна ще се поздравят… А отвън ще гледат пак очи за знаци Рождество Христово да им възвестят… И днес пак тъй както в повестта престара, ТОЙ ще търси място где да се роди. В яслата сърдечна, кой с поклон и вяра Неговото място ще Му отреди? Сливен, 10.12.1997 г., РУЧЕЙ СРЕБРОЗВУЧЕН
Ручей среброзвучен слиза низ дерето; в бистрите му струи къпе се небето. Вредом сняг покрива дебрите сънливи и мълчат брезите, стройни и красиви. Нигде звук не еква в приказката снежна и да екне – секва в пустошта безбрежна. Само той не млъква в дола край брезите. Пени се и бъбли нещо на скалите… Витоша, Владайската река Март 1962 г. САМАРЯНИ
СВЕТИЯТ ДУХ
Аз дълго размишлявах уморен над третото лице на Божеството, дали е Дух от Бога отделен, или пък феномен в борбата с злото. Знам, че е личност – чиста и обична от вечността Творител на доброто, но със какво таз личност е различна от другите лица на Божеството? И ако Бог, макар невидим, свят, приема образ често нам подобен, то как Духът, тъй скрит и непознат би бил за възприемане удобен? Ту в гълъба невинен въплътен, ту вятър, който нов живот поражда, ту огън всеизгарящ вътре в мен, ту извор жив с вода за мойта жажда… Къде да ида, Боже, от Духа Ти? Навсякъде е Той, и вътре в мен! Измъчван в бягство скитах много пъти в нощта се скрих, но ти я върна в ден! Не бих могъл от Тебе да се скрия ни в бездните, ни в звездни небеса! И ако ида там, пак ще открия поемата на Твойте чудеса! Къде да ида, Боже, от Духа Ти? Познаваш ме преди да съм роден и в Твойта книга път за мойте стъпки към истината ми е отреден. Намираш ме във неочакван час, улавяш ме със Свойто Провидение. Аз разпознавам вечния Ти глас сред хаоса и земните смущения: В премъдростта из детските уста, душата ми дарила с вдъхновение и в силата на слабите неща, в опасности издействала спасение; във тайнството, наречено „прощение” и в истинската, вечна красота; във радостта след дълго отчуждение и любовта, по-силна от смъртта! Аз любя тайнствената Ти резерва, събирана у мен през много дни, която ме поддържа в дни неверни, светилникът ми прави да гори!... И е залог Божествен във душата, че аз съм Твой и Ти Си мен познат; и е свидетел мой пред небесата, че си ударил върху мен печат! Бъди тъй тайнствен, както и до днес във скритите неща – открит и явен. В сърцето ми, очакващо Те, влез и въдвори там Господа прославен! Защото Ти най-пълно Го познаваш и Той чрез Теб по чудо се роди; пак само Ти, чрез вяра Го даряваш, догдето в нас отново се роди! Сливен, 1 февруари 1998 г. СВЪРШЕНАТА РАБОТА
Стореното дело, свършеният акт само те остават смело, като факт. Много са мечтите, мислите – безброй. Свършеното дело е едно, там стой! Времето не знае в своя ход „назад” нито миг пропуснат – връщане, обрат. Свършвай всяко нещо в пълнота и срок, прицелът поставяй точен и висок. Мисълта е семе, словото – трудът, но на свойто време важен е плодът. Господ сам ни учи с примери, със реч, че за да сполучиш трябва труд и меч. Труд, за да създаваш хубави неща; меч, за да воюваш с злото в мисълта. Стъпка подир стъпка се изминва път; крачка подир крачка стига се върхът. Гледай нависоко, извиси целта, твоята награда чака в красота! „Работата свърших!” – казва Господ мой. „Вече се завръщам, Отче, в дома Твой. Делото предавам в техните ръце, нека да го вършат с воля и сърце!” Руменей небето, пее утринта, (нещо във сърцето търси вечността. Краят увенчава всеки блян, мечта… Траен образ дава и краси света. Работа да вършим – има вред пред нас, всеотдайна вярност иска всеки час. Работата свършвай, ще си награден; превърни във дело бягащият ден! Стореното дело, свършеният акт, само те остават смело, като факт. Много са мечтите, мислите – безброй… Свършеното дело е едно – там стой! Юли – септември 2005 г. СКРЪБ ПО БОГА
Една печал върви със мен през цял живот, ни разум, нито воля ще я спрат. Една печал, една неясна скръб е спътник мой през земния ми път. Не бе ми чужда в свидни детски дни и в младост не престана да звучи, бе в чашата ми кат се веселях, бе в радостта ми и в самия смях… И аз вървях с видение пред мен. И аз живях в един несбъднат ден. И тъй съм свикнал с моята печал, що никому не бих за нищо дал. Тъгувам ли по нещо или НЯКОЙ? Във мен ли някой друг за мен жалей? Познаващ ме и близък мене „някой” сърцето ми, що с своя огън грей? Изминаха се много, много дни… Ей, мръква се, настъпват старини. Със мен е още моята печал, с която неизменно съм живял. Една печал поддържа моя огън – не искам да съм сит, задоволен, когато в мен гори, тогава мога да гледам с вяра в утрешния ден. Една печал, но не от този свят, не горестна, а пълна с благодат. Една печал, що извор е на радост – река на мир и на духовна сладост. Скръбта по Бога носи ми прощение. Самата тя е лек против скръбта и сила против всяко изкушение, от Бога ДАР и зов към вечността! Във влака София – Сливен, 02.05.2005 г. СЪБОТНИЯТ ДЕН
Един е Бог на всичките човеци, един закон Всемира управлява и всеки, който служи на Твореца денят избран от Него освещава. Бог в шест буквални дни света устрои от хаоса порядък сътвори, а седмия от Своите покои благослови и паметен стори. Да влезем във мира и радостта Му! Да си починем от греха и труд! В почивката на съвършенство само душите ни не ще изпитват студ. Да бъдем днес във паметния ден! И той във нас роден да зазорява, да ни изпълва с усета блажен за идното и бъдещата слава! Да подновиме примера от рая, той още носи сладост, красота! И ако вярно устоим до края ще го празнуваме през вечността. Душата ми с възторг го днес празнува, това е ден велик на милостта, където братство над вражда ликува и истина владей над суета. Седмицата е Божие творение – програма, ритъм, връх на мъдростта! И в нейното безкрайно повторение е свързал Бог закона с любовта. Не бих дошъл със Каинова жертва, не бих се клел пред подменен олтар, не бих приел ръката, що зачерква повелята на моя Бог и Цар! Да служим днес във паметния ден! И той във нас роден да разцъфтява! Да ни изпълва с оня мир блажен на съботата в рая що остава! Речица, 7.04.1997 г. СЪБОТНОТО УЧИЛИЩЕ
Училище Божие, в Божия ден, скъп случай за радост и усет блажен, от тебе научих във първи урок великата тема за живия Бог. Със тебе пораснах, мироглед добих, заблуди оттласнах, характер градих. Ти бе пладнината в мойте детски дни и си светлината чак до старини. Минаха сезони в пролети и в студ. Твоите закони придобих чрез труд, с твоите богатства се обогатих, във сърдечно братство с братя се сближих. С множества те помня във тържествен храм и във обстановка скромно бедна, сам. Училище Божие във Божия ден, и жертва и изпит на верност за мен. През всяка седмица чакам твоя час, с други ученици да се срещна аз, заедно да чуем пак гласа Христов и да се изпълним с вечната любов. Училище Божие във Божия ден, спомен скъп от РАЯ, мир благословен, отвори онези бисерни врати, гдето пак с Исуса ще сме аз и ти! Сливен, събота, 17 май 1997 г. СЪВЪРШЕНСТВО
Сияе връх в кристални висини, погледнеш ли го – тръпнеш от блаженство! Сияе връх над бездни, дълбини… Тоз чуден връх зове се съвършенство! Гори в сърцето той с небесен чар, сам Божията слава прогласява и неговият всепобеден зар нагоре дух и воля призовава! Но тръгнеш ли, връх тебе всички сили на мрака ще намериш се сдружили и кат един препречват твоя път към СЪВЪРШЕНСТВО – бляна на духът. Зли сили ще препречват твоя път и с тебе ще се борят в дух и плът, зли демони ще вият, ще фучат и всячески ще искат да те спрат! Те онзи чуден връх в мъгли ще скрият и теб в прегръдка ледна ще обвият, догдето обезсилен, изтощен отвърнеш поглед от върха свещен… Но ще ти прати лъч кат меч небето, той ще прониже вихър и мъгла и ти ще гледаш възхитен и ето – върхът във непостижна красота! Сияе връх в кристални висини, погледнеш ли го – тръпнеш от блаженство! Сияе… над сърдечни дълбини и ражда поривът за СЪВЪРШЕНСТВО! СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА Не съм от първите – аз много закъснях! Светът е вече всичко преживял – строил, воювал, мислил и копнял във лутане и търсене до днес той всеки е опитал идеал. Но аз съм длъжен сам да проверя, за мен е важно да се уверя, че този свят не е подхвърлен зар, че аз не съм продукт на сляп хазарт, че има НЯКОЙ може би отсреща… Той търси ме и ми устройва среща и то каква! С величие на цар! В това изследване горях, горях и никак не по-малък бях от тях, които преоткриха светове, Вселената обвързаха с закони, познанието вложиха в канони и стигнаха до висши откровения, над руини от древни заблуждения. И аз вървях във мойто съзерцание – енигма от възторг и от страдание. Вървях и бдях, пулсирах и трептях, в контраст бях с битието и се слях. Животът ми – велик експеримент, а истината – моят дивидент, целта ми – правилният, верен ход към вечността и вечния живот. Дойдох до час, във който се решава що е преходно и какво остава… Не може вечно все да се избира, все да се търси, без да се намира. Животът – залог, где да го заложа? В ръка човешка или в съдба Божа? Ако е младост – младостта се свършва. Ако е радост – често се прекършва, ако е устрем где му е пределът? Ако е образ, кой му е моделът? Не бих заложил сляпо на наслада, не бих приел неправедна награда. Избрах да следвам светлина пред мрака о, Господи, душата ми те чака! Избрах да вярвам вечното Ти Слово, сърцето ми за обич е готово. В сърцето ми е пътят ти просторен и следвам го във порив неуморен. Осмислям всичко във едно познание, което няма равно в съдържание. Едно познание тъй чудно и тъй лично, духовно, същевременно практично, едно познание всемирно и интимно, спасително, когато е взаимно. Йоан 17 : 3 Речица, 8 февруари 1997 г. |