ТОЙ
Аз бродех пронизван отвътре и вън, от вихри свирепи в мъчителен сън, без дом и приятел, без близък и свой, без цел и звездица над кораба мой… Аз ходех в заблуда привидно честит, но духом в прокуда – сломен и убит. Един ден го срещнах и бях поразен – светът се огъна и сгърчи пред мен – Той бе хармоничен, божествен, красив – толкова, че в мене предизвика срив… Той бе лаконичен, несравнимо жив – за пръв път в живота бях така щастлив! И реших да пиша повест или драма, или пък поема някаква, голяма… И да я изпълня с мойто впечатление, с нея да разкажа своето видение, с прямата надежда да предам чертите на тоз дивен образ, още неизтрити… Но не сторих нищо – един глас ми рече: - По-добре от тебе сторено е вече Я не го докосвай - ще го развалиш! В път от други тъпкан само ще вървиш! Ти ли ще възпееш „Бог” и „Съвършенство”? И защо копнееш абсурдно блаженство?... Тъй наверно всичко свършило би тук като в черна дупка, без отклик и звук. Бих останал вечно аз гроб без мъртвец, арфа що не трепва при лъх от ветрец. Бих живял нехайно, приживе умрял и смъртта дочакал без трепет и жал!... Но ТОЙ пак ме срещна сред мойто смущение, с един поглед пръсна моето съмнение. Отново разбуди поривът ми спящ и разпали жажда в моя дух горящ… - Ти си Мой – ми рече – Аз за теб платих! Не отпадай вече! Нали те спасих?!... И към мен отправи погледа на Цар, после ме прегърна кат приятел стар… Във тази прегръдка стихваше скръбта, тя бе толкоз сладка – като любовта! На ръцете чисти - белези видях, белези от рани… И всичко разбрах! И това не стана в многолюден храм, с тържествена меса, хорове, тамян… А някъде вътре, в Светая Светих, гдето кат Го срещнах пръв път се родих… То бе откровение в чисто личен план, но във заключение – аз бях оправдан! Там е мойто царство! Там е моят Бог! Там е моят извор, моят съдник строг. От там идат песен, плам и светлина… Тоз копнеж чудесен – зов за добрина! И тази победа, що в край придобих – като гледах Него и аз победих! Сливен, февруари, 1996 г. ФАР
Търговски кораби сноват в морето, кръстосват го далечни параходи, гърми брегът, огласян от народи с различна реч… Тече поток човешки… На своя трон върху гранит, бетон стои един и неподвижен фар. На своя пост, тъй верен кат закон, изваян като бял от мрамор цар. И слуша той, но не крайбрежна глъч и гледа той, но не брегът с тълпите, отправил остър поглед, като лъч, посочва пътя верен сред вълните. Търговци има много – те търгуват от мрак до мрак се трудят труженици и кораби в страни далечни плуват едни гуляят, други са войници… КОЙ е на пост край живото море? Кой може да спасява сред вълните? Кой пътя вярно сочи без да спре и примките на злото кой разплита? Макар край тебе да вървят тълпите от виното на този свят опити, обречени кат жертви пред олтар, на истината пръскай ти лъчите, на злото възела лукав разплитай, бъди им фар!... Около 1979 г. ЦВЕТЕТО
Видях на купчината тор красиво бяло цвете – отправило бе ясен взор по-чист от върховете. Кажи, цветенце, този чар отгде го взе, получи? Отгде е тоз небесен дар сред зноя прашен, скучен? И цветето повдигна лик и мило ме погледна: - И аз съм пръст - то рече в миг – от пръст се храня бедна… Но как от тази черна пръст тоз лик и дъх о, клето?... И рече то – кат гледах аз все слънцето в лицето. ЦЪРКВАТА
Коя е тя, тъй светла кат зората, заничаща кат светлите звезди? По-красна и сияйна от луната, облечена във слънчеви лъчи? КОЯ е тя, кат войска голяма със знамена, победно що върви? Във хода на човеческата драма що демони и хора зли надви? Това е ТЯ – невестата на Царя и църквата на княз Емануил, в която Своята любов разгаря и мъдростта си вечна Бог е скрил! Ако си сам, тя ще те приюти, в Исусовото име ще те стопли; ако си сам, със братя и сестри ще те дари… И с ласки вместо вопли. Ако си в плен на горестни неволи и глас злокобен мрачно ти говори… Тя ще те търси, ще те чака, ще се моли… Среднощ ще бди – врата да ти отвори! Със радост като син ще те прегърне! Кога се връщаш морен от греха, на твоя плач, разкаян ще отвърне със ангелския хор на радостта. Ще събеседва с теб със думи благи по пътя Божи ще те придружава… Наставник и пазител ще ти бъде, кога беда душа ти застрашава. Тя брани твойто име на човек, носител на Божественото звание и твоето наследство в оня век, където няма ужас и страдание… Воюващата църква на Христа е тяло от души новородени, надвили с вяра в Него над света, в кръвта Му от греха освободени! ЦЪРКВАТА – ако не беше тя, какво бих бил? – Изгнаник, нищо, прах!... Без Бога, без надежда на света и мъртъв в престъпления и грях! Със Църквата пътувам към небето към вечен обeтован Ханаан!... И Божи мир изпълва ми сърцето, че съм и аз със верните призван! В това семейство Божие живея… Задружно там съдба градя и бдя, на Бога от сърце си песен пея и кът небесен става таз душа! Невестата, сияйна на Христа Го чака със светилник украсен, във Неговото име на света Тя свети, призовала теб и мен. С таз църква заедно ще чакам Царя! С невестата сърцето ми ще бди! И ще ликува, колчем все повтаря молитвата й чудна: „Ей, дойди!” Сливен, декември 1981 г. ЩАСТЛИВИЯТ ДОМ
ЗНАМ едно царство, там всеки е цар, а царят – слуга доброволен; едно другарство, пред чийто олтар кланям се сит и доволен. Знам един път, в който вървят тялом и духом сближени, като зърната в житния клас – пълни, добри, извисени! Знам една радост, която расте, колкото по се раздава, радвам се с нея като дете, давам я и ми остава!... Знам една песен, скъпа за мен, слънцето с нея изгрява с нея посрещам новия ден, нея сред бури запявам. Знам едно място – тихо, добро, там със любов се прощава. Душите свързва със Бога то и ги в добро възпитава. Дом, свиден дом! Скъп Божи дар! Без теб изгнаник съм вечен. Как да не служа пред твоя олтар? Как да не съм теб обречен! между 1985 и 1990 г. ЩО Е ЧОВЕК?
(КЪМ ЧОВЕКА) Що е човек? – запитай вековете, с загадка ти отвръщат век след век… А Диоген с фенер по пладне светил и търсил, търсил истински човек. Човек, това е сложно същество, създадено за висш експеримент, полесражение между добро и зло, на Бога син и Негов опонент. Човек – това съм аз, опиянен от щастие и слънчеви мечти и пак аз в битието съкрушен, ръка подал към бездната почти. Човек – това си ти, отправил слух и взор към светлия ликуващ ден… Човек – това е търсещият дух към истината вечна устремен. Човек – недостижим в превъплъщение! Мисловен гений с висш, оспорван род до дъното достигащ във падение, до висините звездни във възход! Той сам е образ Божий и … демон! Съсъд от пръст, съкровище в пръстта той – сплав от мисъл, чувство и закон… ценител и творец на красотата! Човек – нещастно, гордо същество! Убежище на светлина и мрак! В потаен образ скрито божество и кораб в неизвестност търсещ бряг!... Где води твоя неспокоен път? Към истина?... Или към заблуждение? Разкъсван от борби във дух и плът, ти търсиш, но намираш ли спасение? Аз знам, ти търсиш своя верен лик, износил отегчен безброй лица и образ заличен, но пак велик единен образ във безброй сърца… Не само търсиш… Търсен си и ти, като звезда във нощен небосклон, която в отклонение трепти във орбита на нарушен закон. Свери непредвидимия си път! Исус Христос за тебе се роди! И Бог живя божествено във плът от тебе божество да изгради! Сливен, 20 септември 1997 г. |
УВЕРЕНОСТ
Един живот, заключен и смутен безмълвно страда в мрака притаен. Душата ми примира и копней, но жив съм аз, макар и поразен. Един живот очаква вътре в мен, кат еделвайс далеч усамотен , кат ручей скрит, нечуто свойта песен на камъните бъбли ден след ден… Един живот, заключен вътре в мен претенцията своя предявил - от слънцето да бъде озарен е жаден взор във висините впил… Един живот очаква своя ден с търпение, със вяра безподобна… Той крачи тих, нечут, неизявен и тоз живот накрай ще победи! Приморско, юли 1961 г. УПОВАНИЕ
Тъй много нужди чакат в този ден – за хляб, за облекло и за подслон, че огънят в сърцето уморен загаснал би … смехът би секнал в стон. Тъй много грижи викат и крещят от улиците пълни на града и вопъл подир вопъл се редят и болката застига я беда!... Тъй много страхове над нас кръжат, духа притискат, стряскат и терзаят дори в сълзи не искат да заспят и в радостта ни сякаш че витаят… Не би могъл човек да преживей – си мислиш, дълго в тоз напрегнат свят! И все пак някой тихичко си пей: „Доволно ти е Мойта благодат!” Сливен, 28 октомври 1997 г. УТРИННО БДЕНИЕ
На утрото първи камбани отново в душата звучат и верните Твои избрани в часа за молитва зоват. Събуждаш ме с ведра прохлада и вливаш в мен усета млад… Душата ми вдишва наслада от вечната Ти благодат! Настройваш сърдечните струни и влагаш умение там и враг да прегърне, целуне, и подвиг да стори голям! Аз бдя призори и се моля за милост над нашия град, да ходя по Твоята воля, да бъда с Духа Ти богат! Теб тяло и дух посвещавам, предавам ти ум и имот. Макар и нищожен съзнавам, че значим е в Теб тоз живот! Сливен, 2 август 1997 г. ХВАЛЕНИЕ
Спомни ме, Боже! – тоз предсмъртен вик изтръгнат от злодея прикован, възбужда още резонанс велик в душата ми на грешник оправдан. И заедно с надеждата излбикват и благодарността и радостта, и струните сърдечни се откликват с хваление от висша красота. Трепти ефирът от опиянение, замира всяка скръб и тегота и нов псалом за вечното спасение на устните ми днес е песента. Повтарям онзи незаглъхващ вик на тържество чрез вяра и смирение и с мисъл, че съм съвършен длъжник, аз търся съвършенство във хваление! Сливен, 26 юни 1997 г. ЦЕЛУВКАТА
Целувката – тоз малък ритуал, кой не я познава, кой не я е дал?... Нищожен жест, явил с нищожна трайност величини от нула до безкрайност! С целувка майката любов дарява и обич в детската душица всява. След подвиг най-достоен с чест и слава челото на героя тя венчава. През цял живот и в сетната раздяла остава тя, дарът сърдечен дала; кат слънчев лъч прониква всеки ден т сгрява този свят студен. На младостта най-прелестния цвят не би могъл без нейния печат, тъй дивно и със чар да разцъфти на пролетта зова да възвести… Целувка – този символ на безмерност еднакъв знак за вяра и неверност, любимия със щастие дарила, предателя заклет изкусно скрила! Целувката – от нула до безкрайност! С обратен знак дори и всеотдайност… Когато две сърца в едно сродява, безсмъртна е… за цял живот остава! ЦЕЛУВКА не само с уста се дава! Целувка е с любов да се прощава! Целувка е гореща добротата, еднакво силна към врага и брата! На ОБИЧТА безплътната целувка по-трайна е, по-силна от милувка, по-сладостна от вдъхновена лира, тя път към Бога най-добър намира. Сливен, 23 – 25 април, 1997 г. ЧОВЕК
Откакто изгонен напуснал е рая той броди сред тръни, но вижда безкрая, той търси… що търси с тревожно съзнание? Сам себе си търси и своето звание. Летят времената във шеметен бяг и дните втъкават в история пак един мотив вечен тъкат век след век. Отгде? Накъде? И защо е човек? Той търси… все търси… руши и създава, твори вдъхновено и в прах разпилява. Сам сложна загадка решава загадки във труд неуморен през дните си кратки. Той търси… Какво ли? Една панацея! И жадно стреми се и страда по нея. Той мисли и търси великия лост, чрез който да хвърли към вечното мост. Той мисли и страда, гневи се и пада ту в царско величие, ту в огън сред клада, и съдник и жертва, властелин и роб, готов да възкръсне от забравен гроб. Сам себе си търси, велик в раздвоение… Изгубил се, слял се с възторг и падение, готов да приеме абсурдната роля да следва и Божа и дяволска воля. Той търси такова едно огледало, което би образ единствен му дало. Той търси тоз образ отколе, отвека, за Който е казано: ЕТО ЧОВЕКА! Събота, 1 февруари, 1997 г. ЧУДО
Не ме учудва падаща звезда – на небосвода още много греят! Не ме учудват обич и вражда – те заедно в едно сърце живеят! Не ме учудва дело с труд и пот в усилията търсещо спасение, но чудото на новия живот в душата ми извиква преклонение! Да бъдеш чист сред низост и развала във образ неподкупен, извисен и неразбити твоите скрижали да пръскат силата на вечен ден! Да бъдеш сам и пак да си със всички, забравен, незабравящ да гориш, с оръжия на правдата еднички ти злото чрез добро да победиш! Да си в света, но пак не от света, готов живот и сили да дадеш от истината, вкусил радостта за нея да живееш и умреш! Да знаеш своя Бог, да си Му верен в непоклатим завет към твой Баща; в благополучие и в жребий черен, в великите и малките неща… Това е ЧУДОТО на чудесата! Светът очаква го от теб и мен и в него е надеждата позната за щастие, любов и мир блажен! Сливен, 08.02.1998 г. ЩО Е НОВОРОЖДЕНИЕ?...
Що значи да бъдеш „отново роден”? – помислил би някой – да си съвършен, на грях неспособен, без лутащ се ход, постигнал върхът на самия живот… Накратко, да бъдеш един супермен. Но аз не познавам такова дете, което не пие вода, не яде, което не следва природен закон, а просто изгрява – звезда в небосклон…, което мъж става, но без да расте. И ако го има такъв феномен, той явно далеч е от теб и от мен; той няма проблеми с наследственост, код и не представлява човешкия род… Той просто не е по човешки роден. Несходен със нищо би бил тоз светец, той или би бил Бог или пък – лъжец. Във свят недостъпен, първичен и сам, той би се превърнал в горителен плам и всеки от нас би превърнал в мъртвец. Застанах пред чист парадокс, изумен: не е ли Христос и без грях, и роден? Не е ли в плътта си Човешкия Син и в същото време и сам Бог Един?... Таз тайна велика бе трудна за мен. Догдето тя стана сама обяснение на вечната тема: „Чрез вяра спасение” Христос затова е без грях и „роден” да стане Спасител за теб и за мен и в нас да живее чрез НОВОРОЖДЕНИЕ. Не значи, че ставам с това съвършен, но все пак оставам аз „нов” и „роден”, способен да ходя по бурни вълни, или да потъна за миг в дълбини, но здраво за Него все пак заловен! Що значи да бъдеш „отново роден”? Бездруго да почнеш живот нов, блажен и като невръстен, но мил младенец да минеш по път от дете до мъдрец, да бъдеш от пръст във „човек” претворен. То значи да имаш нов шанс и живец, да бъдеш ти глина в ръка на творец, да падаш и ставаш, но все да вървиш напред и характер по-чист да градиш, все по-син на Бога и Той – твой Отец. То значи да следваш Христос всеки ден от примера Негов безкрай вдъхновен. В надеждата бодър, във вярата твърд, в любовта по-силен от втората смърт, то значи ИСУС ДА Е В ТЕБЕ РОДЕН! Сливен, края на май 1997 г. |