Добре дошли!
ЕДИН ЖИВОТ НЕ МИ СТИГА!
Той мина като един ден, като една въздишка и само разпали жаждата ми за живот. Жаждата ми за живот е неизмерима! Но представата ми за живота търпеше непрестанни корекции, надграждания, събаряния и отново изграждания, докато достигна до сегашния си статус. Той се разкрива в три нови измерения: ИСТИНА, ВЯРА и ЛЮБОВ. Да се живее в тях е несравнимо по-пълноценно. Да се общува в тях е невероятно по-хубаво и радостно! А какво е животът, ако не ОБЩЕНИЕ?
РИСКЪТ
В началото…
Още преди да съм казал каквото и да е, искам да му определя мястото. Искам да се разбере какво ще е и за какво ще служи. Искам то да намери за кого ще е и към него да тръгне само онзи, който почувства, че е намерил съзвучие с душата си и иска да отиде там. Искам да намеря това, което имам в себе си но не ми стига… Искам да не съм сам!... Това мое желание е толкова голямо, че аз бих помолил всеки, който се колебае и разочарован изпитва желание да се върне, да го направи навреме. Нека не се измъчва с нещо, което не му е дадено нито да почувства, нито да приеме. Моето послание не очаква много последователи. Но то знае, че има такива, които го очакват. И заради тях ще тръгне по своя път и ще го извърви докрай. Първият селективен критерий ще срещнете още в началото в лицето на една образна притча.
В един голям селски двор, на купчина тор, ято кокошки ровели и намирали храна. Всред тях наперен петел ръководел заниманията и всявал респект. Внезапно, след пронизително свистене, от ясното небе паднал с цялата си тежест ранен сокол. Домашните птици се разпръснали с крясък и се изпокрили. За известно време настъпила мъртва тишина. Но като видели, че непознатата птица лежи безпомощно ранена и не ги заплашва с нищо, кокошките една по една се приближили до нея. Петелът като главен представител на фамилията започнал разговор:
- Кой си ти? И от къде идваш? Толкова ни изплаши по този начин…
- Аз съм сокол. Идвам отгоре, високо от небето над вас.
- Ами какво правиш горе? Защо си бил там?
- Аз винаги отивам там, защото е много хубаво. Всеки ден, когато слънцето изгрява, аз вече съм горе; посрещам го, поздравявам го и то отвръща на поздрава ми. Казва ми: „Здравей!” И започва за грее все по-силно…
- И ние ставаме рано – казал петелът. - Но имаме толкова много работа тук на боклука, че не можем да мислим за други неща. А ти с какво се храниш там горе? Има ли там купчини тор с червейчета или личинки и други лакомства?
- Не, няма. Горе всичко е светло, чисто и много красиво…
„Че какво му е хубавото” – мислил си озадачено представителят на пернатото племе – „Да няма поне един боклук с толкова интересни неща!...” Но воден от етични съображения си премълчал и не казал нищо.
Сега вече и най-плашливите кокошки се приближили и започнали да участват в разговора. Те изравяли по нещо от неизчерпаемата купчина край тях и го носели на сокола.
- На, хапни си малко, че да добиеш сила!
Но ранената птица мълчала и не докосвала предложените дарове. Само погледът й бил настойчиво вперен в небето.
Така минавали часове, а може би и дни… Соколът не правел нищо. Той само гледал и гледал нагоре към слънцето. Един ден той събрал всичкия си кураж, напрегнал всичките си сили и политнал нагоре, следван от погледите на изуменото кокоше семейство. Все по-високо и по-високо се издигали раздвижените му криле. Все по-близо и по-близо идвал той до слънцето - неговият приятел от висините. Той вече стигнал там, откъдето го поздравявал всяка сутрин. И пак му отправил обичайния поздрав:
- Здравей, приятелю мой! Аз пак съм тук и се радвам отново да те видя!...
- Здравей, здравей! – отговорило слънцето. И ти ми липсваше, не съм те виждал скоро.
И огнените му лъчи засияли някак по-светли и по-топли…
Соколът въздъхнал щастлив с пълнотата на необятния простор… Но изчерпаните му сили го напуснали, той отпуснал криле и започнал да пада… Отначало бавно, а постепенно все по-устремно политал към земята. Паднал с трясък на същото място, сред купчината тор и кокошките. Вече не помръднал. Бил мъртъв. Само очите му били все още отворени, а в тях сияело слънцето.
След повторния шок, ятото отново събрало кураж и наобиколило мъртвата птица. Отново настъпило неловко мълчание. След това се чула дълбокомислена забележка:
- Не беше с всичкия си ум! Защо му трябваше да прави това!...
Драги ми читателю, знам, че рискувам много още в началото: и с идеята, която поставям, и с вероятността да бъде оценена и разбрана. Такива „мечти” не са актуални и практични…, а камо ли рентабилни!
Но знам и това, че НЯКОЙ е дошъл от горе. Бил е смъртно ранен, но е превъзмогнал над болката и смъртта. Знам, че пак се е въздигнал горе във висините и вече не се е върнал и паднал. Знам, че е жив там и е обещал да се върне отново. Да се завърне и да вземе при Себе Си всички, които гледат нагоре и Го очакват. И аз съм един от тях. Бих искал и ти да си един от тях!
Да гледаме заедно нагоре и да Го очакваме… И да Го дочакаме! Защото Той пак ще дойде!
Деяния 1 : 10, 11 Авторът
Още преди да съм казал каквото и да е, искам да му определя мястото. Искам да се разбере какво ще е и за какво ще служи. Искам то да намери за кого ще е и към него да тръгне само онзи, който почувства, че е намерил съзвучие с душата си и иска да отиде там. Искам да намеря това, което имам в себе си но не ми стига… Искам да не съм сам!... Това мое желание е толкова голямо, че аз бих помолил всеки, който се колебае и разочарован изпитва желание да се върне, да го направи навреме. Нека не се измъчва с нещо, което не му е дадено нито да почувства, нито да приеме. Моето послание не очаква много последователи. Но то знае, че има такива, които го очакват. И заради тях ще тръгне по своя път и ще го извърви докрай. Първият селективен критерий ще срещнете още в началото в лицето на една образна притча.
В един голям селски двор, на купчина тор, ято кокошки ровели и намирали храна. Всред тях наперен петел ръководел заниманията и всявал респект. Внезапно, след пронизително свистене, от ясното небе паднал с цялата си тежест ранен сокол. Домашните птици се разпръснали с крясък и се изпокрили. За известно време настъпила мъртва тишина. Но като видели, че непознатата птица лежи безпомощно ранена и не ги заплашва с нищо, кокошките една по една се приближили до нея. Петелът като главен представител на фамилията започнал разговор:
- Кой си ти? И от къде идваш? Толкова ни изплаши по този начин…
- Аз съм сокол. Идвам отгоре, високо от небето над вас.
- Ами какво правиш горе? Защо си бил там?
- Аз винаги отивам там, защото е много хубаво. Всеки ден, когато слънцето изгрява, аз вече съм горе; посрещам го, поздравявам го и то отвръща на поздрава ми. Казва ми: „Здравей!” И започва за грее все по-силно…
- И ние ставаме рано – казал петелът. - Но имаме толкова много работа тук на боклука, че не можем да мислим за други неща. А ти с какво се храниш там горе? Има ли там купчини тор с червейчета или личинки и други лакомства?
- Не, няма. Горе всичко е светло, чисто и много красиво…
„Че какво му е хубавото” – мислил си озадачено представителят на пернатото племе – „Да няма поне един боклук с толкова интересни неща!...” Но воден от етични съображения си премълчал и не казал нищо.
Сега вече и най-плашливите кокошки се приближили и започнали да участват в разговора. Те изравяли по нещо от неизчерпаемата купчина край тях и го носели на сокола.
- На, хапни си малко, че да добиеш сила!
Но ранената птица мълчала и не докосвала предложените дарове. Само погледът й бил настойчиво вперен в небето.
Така минавали часове, а може би и дни… Соколът не правел нищо. Той само гледал и гледал нагоре към слънцето. Един ден той събрал всичкия си кураж, напрегнал всичките си сили и политнал нагоре, следван от погледите на изуменото кокоше семейство. Все по-високо и по-високо се издигали раздвижените му криле. Все по-близо и по-близо идвал той до слънцето - неговият приятел от висините. Той вече стигнал там, откъдето го поздравявал всяка сутрин. И пак му отправил обичайния поздрав:
- Здравей, приятелю мой! Аз пак съм тук и се радвам отново да те видя!...
- Здравей, здравей! – отговорило слънцето. И ти ми липсваше, не съм те виждал скоро.
И огнените му лъчи засияли някак по-светли и по-топли…
Соколът въздъхнал щастлив с пълнотата на необятния простор… Но изчерпаните му сили го напуснали, той отпуснал криле и започнал да пада… Отначало бавно, а постепенно все по-устремно политал към земята. Паднал с трясък на същото място, сред купчината тор и кокошките. Вече не помръднал. Бил мъртъв. Само очите му били все още отворени, а в тях сияело слънцето.
След повторния шок, ятото отново събрало кураж и наобиколило мъртвата птица. Отново настъпило неловко мълчание. След това се чула дълбокомислена забележка:
- Не беше с всичкия си ум! Защо му трябваше да прави това!...
Драги ми читателю, знам, че рискувам много още в началото: и с идеята, която поставям, и с вероятността да бъде оценена и разбрана. Такива „мечти” не са актуални и практични…, а камо ли рентабилни!
Но знам и това, че НЯКОЙ е дошъл от горе. Бил е смъртно ранен, но е превъзмогнал над болката и смъртта. Знам, че пак се е въздигнал горе във висините и вече не се е върнал и паднал. Знам, че е жив там и е обещал да се върне отново. Да се завърне и да вземе при Себе Си всички, които гледат нагоре и Го очакват. И аз съм един от тях. Бих искал и ти да си един от тях!
Да гледаме заедно нагоре и да Го очакваме… И да Го дочакаме! Защото Той пак ще дойде!
Деяния 1 : 10, 11 Авторът
