Б О Ж Е М О Й, И А З С Ъ М Т В О Й
Тема 11
Мисля си за онзи архитект, който имал главната роля в построяването на колизеума в Рим. Било тържествен ден за честване на това събитие. Отдадени му били всенародно признание и чест. Тържеството протичало с блясъка и величието на империята. Накрая завършило с необикновено зрелище – извеждане на християните на арената и пускане на зверовете. Тълпата ликувала при тази гледка. Група християни били изведени на арената – обикновени хора, без разлика на възраст или пол. Имало дори майка с малко дете. Настъпила тишина – безименна, безмилостна, съдбовна тишина. Тълпата се настроила за кървавото зрелище. Тогава, откъм ложата, там където седял великия архитект, се чул ясния му глас:
- И аз съм християнин!
Мисля си и за онези 40 души, мъченици, осъдени да умрат от студ на леда. Било в началото на четвъртия ве к. В Рим Константин и Лициний се борели за надмощие. Константин бил готов да приеме християнството, Лициний стоял на страната на старата езическа религия и се отнасял сурово към християните. Четиридесет войника, изповядващи християнската вяра били осъдени да умрат от студ върху леда на замръзнала река. Лишени от дрехи, те посрещали края си с песен, която били пели с радост, когато били свободни и която все още им оставала на този свят. Офицер, с воисково отделение наблюдавал и ръководел екзекуцията. Той изпълнявал задълженията си, без да има пряко отношение към тази акция. Гледайки групата, очите му упорито му натрапвали нещо необчайно: над главата на всеки от мъчениците сияела славна корона. Студът навлизал в телата на осъдените и провокирал последния шанс на инстинкта за самосъхранение: Който се отрече от заблудата си, ще бъде помилван. Мъчителен напрегнат момент. Смъртта докосва телата с ледените си пръсти и те потръпват. Тогава един не издържа. Отделя се от групата и тръгва към банята с топла вода и дрехи неблизо. 39 души остават на снега и 40 корони над тях. Под една корона няма мъченик. Офицерът гледа и гледа и гледа… Никой не знае какво става вътре в душата му, освен самия той и Бог.Изведнъж той сваля своята връхна дреха, отива при другите 39 на леда и заявява: И аз съм християнин! Така, четиридесет души, поданици на този свят биват лишени от поданството си тук и биват зачислени на служба в друго царство при друг Цар, Който бе казал: Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Можем само да отразим тези думи в обратен ред така че да звучат: Където е сърцето ви, там ще бъде и съкровището ви! Нека е вечна славата Му! Амин!
Какво ти говори това, приятелю? Какво има да каже на своето време? На нашето време? На всички времена? Само едно: БОЖЕ МОЙ, И АЗ СЪМ ТВОЙ!
Мисля си и за трите кръста на Голгота и за трите различни съдби, представени чрез тях. В средата е ТОЙ, „в Когото бе живота и животът бе светлина на човеците” Той има живота и правото над него, но го дава за да спаси осъдените поради греховете им. Как се отнасят двамата приковани към това? Съвсем различно. Единият иска чудо вън от себе си, за да му осигури живота на разбойник и грешник, какъвто е водил до сега. Другият изявява чудо, станало вътре в него и иска място в царство, в което никога не е бил, но сега влиза чрез вяра. Той казва: „Господи, спомни си за мен! „ Нека и аз да бъда твой!
Мисля си за един, който Го гонеше с ожесточение и ярост, без да Го познава, защото когато Го срещна, запита: „Кой Си Ти, Господи?” Но от онзи момент Го опозна, промени се и стана „Н е г о в о срещна, запита: Кой си и, Го срещна, запита:к”
Мисля си и за онова голямо множество, които са станали „Негови”, въпреки че не са Го познавали или са Го гонили и отричали. Тяхното крайно свидетелство също е:
Боже мой, и аз съм Твой.
А сега, искам да помисля за себе си и за теб, драги читателю. Готови ли сме да застанем зад тази велика изповед?Преживяхме ли необходимото, което ни дава право да кажем: И АЗ СЪМ ТВОЙ ? Включвам и себе си, защото все ми се струва че го казвам с половин уста. Все ми се иска да бъда малко или повече „мой си”. Да съжителстваме заедно и Той и аз, но не дотолкова, че аз да се загубя. И никога не мога да кажа с пълна уста: И АЗ СЪМ ТВОЙ”!
Читателю, не ти препоръчвам себе си за пример. Когато поискаш да дойдеш при Бога с тази най-велика и значима декларация, направи го от свое име и по свой собствен подтик и убеждение. И със своя лична увереност и п о с в е щ е н и е.
Но го направи ДОКАТО МОЖЕШ, ДОКАТО ИМАШ СЕБЕ СИ!
„Днес ако чуеш гласа , Му, не закоравявай сърцето си!”Евр. 3:15
КАКВО ЗНАЧИ ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ НЕГОВ?
Чувството за принадлежност сигурно ни е познато. Ние го имаме към някои хора, към някой вид дейност, към някоя кауза. Но това не изчерпва целия ни потенциал. Знаем, че си имаме личен сектор, където това чувство не прониква. Имаме си „свой свят”, където и най-близкия и най-значещия не проникват. Там настина сме свободни от ангажиментите, обвързаностите и бремената на живота. Но там сме и най
с а м и, най-свободни да го признаем и най не наясно всъщност кои сме ние и на кого принадлежим. Това е сферата на съвестта и на отношението с Бога. Една нереализирана принадлежност, чака, измъчва душата и търси връзка, която би изпълнила живота със смисъл.
ДА БЪДЕШ х р и с т и я н и н и „Христов” е нещо повече от информираност за Христос, от църковна принадлежност, духовна и социална активност и тържествена и емоционална декларация за верска принадлежност. Затова, нека преди да навлезем в същността на това проучване какво значи да бъдеш „Божий човек” да споменем какво не е Божият човек, макар и да ни изглежда такъв.-
Ако искаме да определим със сигурност дали един човек е „Божий”, ще ни трябва доста време. За Енох, това е отнело 300 години. Чак след това Бог го приел при Себе Си. По-лесно ще ни бъде да започнем с това, по което не трябва да считаме, че някой е Божий човек.
1. Не е непременно „Божий” който държи винаги Бога на устата си. Декларации като „ а бе, аз си вярвам в Бога”, или възклицания като „Бог е българин”, „дай, Боже. . .” „Слава Богу. . .” „Господ да ме убие ако. . .” „Божа работа. . .” и много други „Боже” и „Божке” не са истинския белег на Божия човек. Това по-скоро е знакът, че пред нас е „не” Божи човек, защото иначе не би говорил така. Та той дори не познава Бога!
2. „Божият човек” не е всяко духовно лице или канонизиран светия, нито блестящ и популярен оратор, апологет или богослов. Не каза ли Исус, че мнозина първи ще бъдат последни? Не нарече ли най-видните духовници на времето си „лицемери”, „слепци” и живи мъртъвци? „ Божият „ човек не може да се определи по поста, който заема, нито по словата, които изрича.”
3. „Божий” не става някой само защото не е извършил някое тежко провинение и сочейки себе си казва: „… не съм като другите грешници, Боже, защото докато го казва върши по-голям грях от техните.”
4. Той не е „кумир”, идол, праведник, защото е писано: „Всички съгрешиха..”и още: „проклет, който уповава на човек.” Биха могли да се изброят още не малко подобия и двойници на приетия от Бога човек…
Тогава, КОЙ е онзи, когото Бог счита за Негов човек и с когото се държи като с такъв?
Едва ли ще намерим по-изпитан, проверен и доказан пример от Енох, човекът който „ХОДИ ПО БОГА” ЦЕЛИ 300 ГОДИНИ и потвърди своята преданост към своя Бог.
„ А откак роди Матусала, Енох ходи по Бога 300 години.
Енох ходи по Бога 300 години и не се намираше вече,
Защото Бог го взе.” Бит. 5:22, 24.
СЕГА вече можем ли безпогрешно и без риск да определим, кой е „Божи човек”?ДА, това е онзи, който „ХОДИ ПО БОГА”. Онзи, който се движи а не стои в своята рамка, колкото и религиозна, с вид на благочестие и „свята” да е.
Такъв е бил Енох-патриархът, седмият по права линия от Адам. Ще бъде от несъмнена полза за всеки един от нас, ако дадем внимание на това, което ни е открито за него, чрез боговдъхновеното перо на Елън Уайт.
ОПИТНОСТА НА ЕНОХ „ За Енох е писано, че живял 65 години и родил син. След това ходил „по Бога” 300 години. През ония първи години, Енох е обичал Бога и се е боял от Него, като е пазил и заповедите Му. Но след раждането на сина му, той навлязъл в една по-възвишена опитност и се свързал още по-тясно с Бога. Като наблюдавал любовта на детето към бащата, неговото просто доверие в бащината закрила, като чувствал оная дълбока нежност в сърцето си към своето дете, той извлякъл ценна поука за чудната любов на Бога към човека, изявена в даването на Сина Му, както и за доверието, което Божиите чада могат да имат в своя небесен Баща. Безграничната, неизследима любов на Бога, чрез Христос, станала предмет на неговите всекидневни размишления и с всичката горещина на своята душа, той се стараел да открива тази любов на хората сред които живеел.
Ходенето на Енох по Бога не беше в транс или видение, а се състоеше в изпълнение на всекидневните длъжности на живота. Той не стана отшелник, отделен напълно от света, защото имаше да върши едно дело за Бога в света. В семейството и в разговорите си хората като съпруг, баща, приятел, гражданин, той беше твърд и непоклатим Божи служител.
Всред един живот на голяма деятелност и труд, Енох поддържаше твърдо своето общение с Бога. Колкото по-големи и належащи бяха неговите задължения , толкова по-усърдни и постоянни бяха молитвите му. След като бе работил известно време сред хората и се бе старал да им е полезен с наставления и пример, той се оттегляше за известно време насаме и прекарваше в усамотение, гладуващ и жадуващ за онова божествено знание, което само Бог може да даде.
Общувайки така с Бога, Енох започна да отразява все повече и повече божествения образ. Неговото лице сияеше от свята светлина, каквато излъчва Исусовото лице. Като се връщаше от подобни общения с Бога, даже и безбожните гледаха с благоговение на небесния отпечатък върху лицето му.
Неговата вяра постоянно се усилваше. Любовта му ставаше все по-гореща. За него молитвата бе дишане на душата. Той живееше в небесна атмосфера.
Когато сцените на бъдещето му се откриха, Енох стана проповедник на правдата и предаваше Божията вест на всички, които искаха да слушат предупредителните думи. В страната, в която Каин се бе опитал да избяга от Божието присъствие, Божият пророк оповестяваше чудните картини, които бе видял във видение. „Ето”, казваше той, „иде Господ с много хиляди Свои светии да извърши съдба над всички и да изобличи всички нечестиви измежду тях, за всичките дела на тяхното нечестие”. Юда 14, 15.
Божията сила, която работеше чрез този раб, се чувстваше от тези, които го слушаха. Някои обръщаха внимание на предупреждението и оставяха греховете си, но повечето се подиграваха със сериозната вест и ставаха още по-смели в злите си пътища. В последните дни, Божиите раби ще трябва да разнасят подобна вест в света и тя ще бъде приета също така с неверие и подигравки. Предпотопния свят отхвърли предупредителните думи на тоз, който ходеше по Бога. Така и последното поколение ще гледа леко на предупрежденията на Господните вестители
С течение на годините, нечестието на човеците ставаше все по-голямо и облаците на Божиите съдби ставаха все по-черни. Обаче Енох, свидетелят на вярата, вървеше по пътя си, предупреждавайки, умолявайки, стараейки се да задържи течението на злината и стрелите на отмъщението.
Хората на онова време се присмиваха на глупостта на този, който не събираше злато или сребро, нито градеше имения на земята. Но сърцето на Енох беше приковано към вечните съкровища. Той гледаше към небесния град. Той беше видял Царя в славата Му. Колкото повече се увеличаваше съществуващото беззаконие, толкова по-горещо копнееше той за Божия дом. Докато още бе на земята, ТОЙ ЖИВЕЕШЕ ЧРЕЗ ВЯРА В ЦАРСТВОТО НА ВИДЕЛИНАТА.”
„Служители на евангелието”, Елън Гулд Уайт
С този жив пример пред нас, вече можем да изведем формулата на придобиване званието „Божий” и тайната на изпълване със съдържание това звание. Тя е: ХОДЕНЕ ПО БОГА! А то, от своя страна е да придобиеш Христовия начин на мислене, чувстване, поведение и постъпки. То е да следваш този твой Учител и Господ дошъл тук в човешки вид за да те потърси и спаси. То е да му отключиш тайните покои, „светая светих” на твоята личност, да споделиш с Него цялото си сърце и душа. То е да Му довериш всичките си планове, мечти и надежди, да Го допуснеш да бъде част от теб, повече отколкото можеш да го сториш с друг. То е да можеш да кажеш, както онзи, който някога го гонеше, но Го срещна и Го прие без резерва:
„Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но
ХРИСТОС ЖИВЕЕ В МЕНЕ” . . . .” Гал. 2:20
Всичко това не може да стане нито само с делови и материални средства, нито с добри желания и заричания, нито с духовна просвета и интелектуално усилие, нито дори само с душевно сродство и вдъхновение То е ЖИВОТ в ЖИВОТ, пребъдване, преливане един в друг, изпълване един с друг, предаване и приемане един от друг. То е вселяването Му в нас и изпълването ни с Духа Му.
„Аз в тях и Ти в Мене. . .” Йоан 17:23.
ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ
Призивът за принадлежност ни кани да обърнем очи към себе си и си изясним своята направа. Само тогава можем да развием правилно чувство за принадлежност и отдаване на Бога. Единствено чрез самонаблюдение, експериментиране и психоанализа не ще можем да вникнем в своята същност. Това би могло да стане само в контекст с познанието за Твореца, там откъдето почва родословното ни дърво:
„А Адам – Божий” Лука 3:38
От изходен материал пръст и оживотворяващото Божие дихание се е получил ч о в е к ъ т .
„И Господ Бог създаде човека от пръст из земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и ч о в е к ъ т стана ж и в а д у ш а .” Бит. 2:7
Това психофизично същество живее и се проявява в три различни измерения: ТЯЛО, ДУША и ДУХ:
„А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати ДУХЪТ, ДУШАТА И ТЯЛОТО ви , без порок, до пришествието на нашия Господ Исус Христос”
1 Сол. 5:23
С цел по-добро себепознание и по-добра работа върху себе си, нека разгледаме тези три основни измерения на нашия личностен живот поотделно.
ТЕЛЕСНИЯТ ХРАМ
Човек не е просто биологичен вид. Той е богоподобно същество на биологична основа. Освен телесен, живее още и душевен и духовен живот. Тази му направа би го извела към още по-голямо съвършенство и богоподобие, ако не бе падал в грях. Грехът не дойде чрез тялото. Той проникна чрез ума и чувствата, но се реализира чрез тялото, когато човекът „взе и яде „ от забранения плод.
Апетитът, вкусовете инстинкти и страсти и днес съществуват в нашата личност и са предмет на култивиране и възпитание от нашата религия. Не можем да служим на Бога само с ума или сърцето си, а тялото да не участва в това; да го оставим само на себе си, да се опорочава или да деградира. Бог никога няма да приеме такава осакатена жертва. В такова състояние никога не можем да кажем: И АЗ СЪМ ТВОЙ, защото няма да е верно. Бог ще приеме само такъв поклонник и такава жертва, в които е включено тялото и телесния живот:
„И тъй, моля ви братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше духовно служене.”
Рим. 12:1
ДУША И ДУШЕВЕН ЖИВОТ
Думата „д у ш а” има широк спектър на значение, но в разглеждания контекст /1 Сол. 5:23/, обхваща цялостната ни психика, обикновените човешки мисли, чувства, взаимовръзки, представи , отношения и идеи.” Душа” , най-първо, означава живият човек, индивидът, личността. Бит. 2:7.
Веднага, тук се налага мисълта, че „душа”без тяло няма. Тя е цялото одушевено същество – тяло плюс преживявания. Но тъй като самите преживявания се изработват в мозъка като продукт на възприятия и вътрешна обработка, те се обособяват в един общ цикъл, който можем да наречем ДУШЕВЕН ЖИВОТ. В този наш душевен живот внасяме религията си и тя го прониква и подчинява на по-висшите ни идеи. Така душевният живот, или „душата” се освещава. Пак имаме мисли, чувства, преживявания и отношения, но те са съобразени с по-висшите ни идеали. Не сме вече натурални, а култивирани, духовно просветени души.На практика, това означава и много промени в нашите обичаи, постъпки, вкусове, развлечения, интереси, взаимоотношения и забавления. Душевният ни фонд, или нашата психика се изгражда върху принципи, а не само върху влечения и възприятия. Ние подбираме нашето четиво, гледане и слушане; подбираме нашите думи и душевни реакции; подбираме приятелите и любимците си; възпитаваме чувствата и емоциите си, обуздаваме афектите и страстите си. Така, оформяме една личност с характер, който е одобрен от Бога.Такъв характер можем без възражение да Му поднесем в дар и да кажем: Господи, душата ми е Твоя!
ДУХЪТ И ДУХОВНИЯ ЖИВОТ
Като направа, телесният човек, одушевеното същество, няма тази характеристика, т.е. няма „дух” и духовен живот. Новороденото бебе има тяло и всички предпоставки за душевен живот, но той се изгражда постепенно в него чрез възприятията и комуникациите. Още по лишено е то от духовен живот, който е висша форма на душевния живот. До духовна зрялост достига човек, само ако съзнателно допуска в себе си ръководството на Божия Дух и подчинява волята си на Божията воля. Духът, това е командният пулта на съзнателния живот. Там са критериите за добро и зло, гласът на съвестта и отношението към Създателя Бог и зависимостта от Него. Тази „духовна” функция се развива и оформя със съзряването на личността. Пръв и законен наставник в това развитие е Сам Божият Дух, Който работи с човека и му влияе: „. . .Светия Си Дух да не отнемеш от мене. . .” Псалм 51:11
„ . . . Който ни е запечатал и е дал в сърцата ни Духа в залог” 2 Кор. 1:22
„. . .да ви даде според богатството на славата Си да се утвърдите здраво чрез Неговия Дух във вътрешния човек” Ефес. 3:16
„ И не се опивайте с вино, следствието , от което е разврат,
но изпълвайте се с Духа” Ефес. 5:18
„И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си,
Който вика: Ава/Татко/”. Ефес. 4:30
„Ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти”Гал. 5:16.
„Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е Дух . Йоан 3:6
Светият Дух работи за нашето духовно издигане и израстване невидимо:
„Вятърът духа гдето ще и чуваш шума му, но не знаеш отгде иде и къде отива; така е всеки, който се е родил от Духа.”Йоан 3:8
Но трябва да помним, че има и друг „дух”и че той много обича да заема ръководно място в живота ни. Исус порицава учениците си:”Не знаете на какъв дух сте!” Лука 9:55
„. . .измъчвани от нечисти духове се изцеляваха” Деян. 5:16
Голям недъг и фатална загуба е за всеки човек, който доброволно се лишава от „ДУХА” и духовното начало в своя живот.Той осакатява себе си и подписва съглашение с природата да върне всичко, което му е дала в нейния вечен кръговрат и да изчезне.
Апостол Юда окачествява такива хора като непълно изградени личности:
„Тия са, които правят разцепления, п л ъ т с к и ,
Които н я м а т Д у х а .” Юда 19.
Обобщителни мисли БОГ създаде човека по Свой образ и подобие, свободен и чист в ТЯЛО, ДУША и ДУХ. Той беше „Божий”. От това следваха само добри неща за него.
Грехът раздели човека от неговия Бог, разстрои отношенията им и изкопа бездна между тях: „. . . .” Исая 59:2
Загубил присъствието и ръководството на Божия Дух, човек стана подчинен на греха, от когото беше победен. Това състояние е описано в Библията като: „далеч”, „чужденци”, „мъртви в грехове и престъпления”/Ефес. 2:12/ и пр. Всичко това сме наследили и имаме от нашия пръв баща – първият Адам. В лицето на „Втория Адам” /Исус Христос/ имаме нашия втори шанс да станем отново „Божии” Това е дело на Божия благодат, на вяра и на дела, в което участваме неразделно с цялата си личност – ТЯЛО, ДУША и ДУХ.
Ще оставим ли нещо да провали втория ни съдбовен шанс? Ще пренебрегнем ли Божията покана за спасение? Ще занемарим ли започнатото в нас дело на обновление и завръщане в правата и свободата на Божии синове и дъщери? Ще оставим ли краткия ни и неспокоен живот да прошумоли край нас и да угасне в беззвездната нощ на греха, без да сме заявили пред човеците и небето: БОЖЕ МОЙ, И АЗ СЪМ ТВОЙ!?
ДА НЕ БЪДЕ!
А м и н !
Мисля си за онзи архитект, който имал главната роля в построяването на колизеума в Рим. Било тържествен ден за честване на това събитие. Отдадени му били всенародно признание и чест. Тържеството протичало с блясъка и величието на империята. Накрая завършило с необикновено зрелище – извеждане на християните на арената и пускане на зверовете. Тълпата ликувала при тази гледка. Група християни били изведени на арената – обикновени хора, без разлика на възраст или пол. Имало дори майка с малко дете. Настъпила тишина – безименна, безмилостна, съдбовна тишина. Тълпата се настроила за кървавото зрелище. Тогава, откъм ложата, там където седял великия архитект, се чул ясния му глас:
- И аз съм християнин!
Мисля си и за онези 40 души, мъченици, осъдени да умрат от студ на леда. Било в началото на четвъртия ве к. В Рим Константин и Лициний се борели за надмощие. Константин бил готов да приеме християнството, Лициний стоял на страната на старата езическа религия и се отнасял сурово към християните. Четиридесет войника, изповядващи християнската вяра били осъдени да умрат от студ върху леда на замръзнала река. Лишени от дрехи, те посрещали края си с песен, която били пели с радост, когато били свободни и която все още им оставала на този свят. Офицер, с воисково отделение наблюдавал и ръководел екзекуцията. Той изпълнявал задълженията си, без да има пряко отношение към тази акция. Гледайки групата, очите му упорито му натрапвали нещо необчайно: над главата на всеки от мъчениците сияела славна корона. Студът навлизал в телата на осъдените и провокирал последния шанс на инстинкта за самосъхранение: Който се отрече от заблудата си, ще бъде помилван. Мъчителен напрегнат момент. Смъртта докосва телата с ледените си пръсти и те потръпват. Тогава един не издържа. Отделя се от групата и тръгва към банята с топла вода и дрехи неблизо. 39 души остават на снега и 40 корони над тях. Под една корона няма мъченик. Офицерът гледа и гледа и гледа… Никой не знае какво става вътре в душата му, освен самия той и Бог.Изведнъж той сваля своята връхна дреха, отива при другите 39 на леда и заявява: И аз съм християнин! Така, четиридесет души, поданици на този свят биват лишени от поданството си тук и биват зачислени на служба в друго царство при друг Цар, Който бе казал: Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Можем само да отразим тези думи в обратен ред така че да звучат: Където е сърцето ви, там ще бъде и съкровището ви! Нека е вечна славата Му! Амин!
Какво ти говори това, приятелю? Какво има да каже на своето време? На нашето време? На всички времена? Само едно: БОЖЕ МОЙ, И АЗ СЪМ ТВОЙ!
Мисля си и за трите кръста на Голгота и за трите различни съдби, представени чрез тях. В средата е ТОЙ, „в Когото бе живота и животът бе светлина на човеците” Той има живота и правото над него, но го дава за да спаси осъдените поради греховете им. Как се отнасят двамата приковани към това? Съвсем различно. Единият иска чудо вън от себе си, за да му осигури живота на разбойник и грешник, какъвто е водил до сега. Другият изявява чудо, станало вътре в него и иска място в царство, в което никога не е бил, но сега влиза чрез вяра. Той казва: „Господи, спомни си за мен! „ Нека и аз да бъда твой!
Мисля си за един, който Го гонеше с ожесточение и ярост, без да Го познава, защото когато Го срещна, запита: „Кой Си Ти, Господи?” Но от онзи момент Го опозна, промени се и стана „Н е г о в о срещна, запита: Кой си и, Го срещна, запита:к”
Мисля си и за онова голямо множество, които са станали „Негови”, въпреки че не са Го познавали или са Го гонили и отричали. Тяхното крайно свидетелство също е:
Боже мой, и аз съм Твой.
А сега, искам да помисля за себе си и за теб, драги читателю. Готови ли сме да застанем зад тази велика изповед?Преживяхме ли необходимото, което ни дава право да кажем: И АЗ СЪМ ТВОЙ ? Включвам и себе си, защото все ми се струва че го казвам с половин уста. Все ми се иска да бъда малко или повече „мой си”. Да съжителстваме заедно и Той и аз, но не дотолкова, че аз да се загубя. И никога не мога да кажа с пълна уста: И АЗ СЪМ ТВОЙ”!
Читателю, не ти препоръчвам себе си за пример. Когато поискаш да дойдеш при Бога с тази най-велика и значима декларация, направи го от свое име и по свой собствен подтик и убеждение. И със своя лична увереност и п о с в е щ е н и е.
Но го направи ДОКАТО МОЖЕШ, ДОКАТО ИМАШ СЕБЕ СИ!
„Днес ако чуеш гласа , Му, не закоравявай сърцето си!”Евр. 3:15
КАКВО ЗНАЧИ ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ НЕГОВ?
Чувството за принадлежност сигурно ни е познато. Ние го имаме към някои хора, към някой вид дейност, към някоя кауза. Но това не изчерпва целия ни потенциал. Знаем, че си имаме личен сектор, където това чувство не прониква. Имаме си „свой свят”, където и най-близкия и най-значещия не проникват. Там настина сме свободни от ангажиментите, обвързаностите и бремената на живота. Но там сме и най
с а м и, най-свободни да го признаем и най не наясно всъщност кои сме ние и на кого принадлежим. Това е сферата на съвестта и на отношението с Бога. Една нереализирана принадлежност, чака, измъчва душата и търси връзка, която би изпълнила живота със смисъл.
ДА БЪДЕШ х р и с т и я н и н и „Христов” е нещо повече от информираност за Христос, от църковна принадлежност, духовна и социална активност и тържествена и емоционална декларация за верска принадлежност. Затова, нека преди да навлезем в същността на това проучване какво значи да бъдеш „Божий човек” да споменем какво не е Божият човек, макар и да ни изглежда такъв.-
Ако искаме да определим със сигурност дали един човек е „Божий”, ще ни трябва доста време. За Енох, това е отнело 300 години. Чак след това Бог го приел при Себе Си. По-лесно ще ни бъде да започнем с това, по което не трябва да считаме, че някой е Божий човек.
1. Не е непременно „Божий” който държи винаги Бога на устата си. Декларации като „ а бе, аз си вярвам в Бога”, или възклицания като „Бог е българин”, „дай, Боже. . .” „Слава Богу. . .” „Господ да ме убие ако. . .” „Божа работа. . .” и много други „Боже” и „Божке” не са истинския белег на Божия човек. Това по-скоро е знакът, че пред нас е „не” Божи човек, защото иначе не би говорил така. Та той дори не познава Бога!
2. „Божият човек” не е всяко духовно лице или канонизиран светия, нито блестящ и популярен оратор, апологет или богослов. Не каза ли Исус, че мнозина първи ще бъдат последни? Не нарече ли най-видните духовници на времето си „лицемери”, „слепци” и живи мъртъвци? „ Божият „ човек не може да се определи по поста, който заема, нито по словата, които изрича.”
3. „Божий” не става някой само защото не е извършил някое тежко провинение и сочейки себе си казва: „… не съм като другите грешници, Боже, защото докато го казва върши по-голям грях от техните.”
4. Той не е „кумир”, идол, праведник, защото е писано: „Всички съгрешиха..”и още: „проклет, който уповава на човек.” Биха могли да се изброят още не малко подобия и двойници на приетия от Бога човек…
Тогава, КОЙ е онзи, когото Бог счита за Негов човек и с когото се държи като с такъв?
Едва ли ще намерим по-изпитан, проверен и доказан пример от Енох, човекът който „ХОДИ ПО БОГА” ЦЕЛИ 300 ГОДИНИ и потвърди своята преданост към своя Бог.
„ А откак роди Матусала, Енох ходи по Бога 300 години.
Енох ходи по Бога 300 години и не се намираше вече,
Защото Бог го взе.” Бит. 5:22, 24.
СЕГА вече можем ли безпогрешно и без риск да определим, кой е „Божи човек”?ДА, това е онзи, който „ХОДИ ПО БОГА”. Онзи, който се движи а не стои в своята рамка, колкото и религиозна, с вид на благочестие и „свята” да е.
Такъв е бил Енох-патриархът, седмият по права линия от Адам. Ще бъде от несъмнена полза за всеки един от нас, ако дадем внимание на това, което ни е открито за него, чрез боговдъхновеното перо на Елън Уайт.
ОПИТНОСТА НА ЕНОХ „ За Енох е писано, че живял 65 години и родил син. След това ходил „по Бога” 300 години. През ония първи години, Енох е обичал Бога и се е боял от Него, като е пазил и заповедите Му. Но след раждането на сина му, той навлязъл в една по-възвишена опитност и се свързал още по-тясно с Бога. Като наблюдавал любовта на детето към бащата, неговото просто доверие в бащината закрила, като чувствал оная дълбока нежност в сърцето си към своето дете, той извлякъл ценна поука за чудната любов на Бога към човека, изявена в даването на Сина Му, както и за доверието, което Божиите чада могат да имат в своя небесен Баща. Безграничната, неизследима любов на Бога, чрез Христос, станала предмет на неговите всекидневни размишления и с всичката горещина на своята душа, той се стараел да открива тази любов на хората сред които живеел.
Ходенето на Енох по Бога не беше в транс или видение, а се състоеше в изпълнение на всекидневните длъжности на живота. Той не стана отшелник, отделен напълно от света, защото имаше да върши едно дело за Бога в света. В семейството и в разговорите си хората като съпруг, баща, приятел, гражданин, той беше твърд и непоклатим Божи служител.
Всред един живот на голяма деятелност и труд, Енох поддържаше твърдо своето общение с Бога. Колкото по-големи и належащи бяха неговите задължения , толкова по-усърдни и постоянни бяха молитвите му. След като бе работил известно време сред хората и се бе старал да им е полезен с наставления и пример, той се оттегляше за известно време насаме и прекарваше в усамотение, гладуващ и жадуващ за онова божествено знание, което само Бог може да даде.
Общувайки така с Бога, Енох започна да отразява все повече и повече божествения образ. Неговото лице сияеше от свята светлина, каквато излъчва Исусовото лице. Като се връщаше от подобни общения с Бога, даже и безбожните гледаха с благоговение на небесния отпечатък върху лицето му.
Неговата вяра постоянно се усилваше. Любовта му ставаше все по-гореща. За него молитвата бе дишане на душата. Той живееше в небесна атмосфера.
Когато сцените на бъдещето му се откриха, Енох стана проповедник на правдата и предаваше Божията вест на всички, които искаха да слушат предупредителните думи. В страната, в която Каин се бе опитал да избяга от Божието присъствие, Божият пророк оповестяваше чудните картини, които бе видял във видение. „Ето”, казваше той, „иде Господ с много хиляди Свои светии да извърши съдба над всички и да изобличи всички нечестиви измежду тях, за всичките дела на тяхното нечестие”. Юда 14, 15.
Божията сила, която работеше чрез този раб, се чувстваше от тези, които го слушаха. Някои обръщаха внимание на предупреждението и оставяха греховете си, но повечето се подиграваха със сериозната вест и ставаха още по-смели в злите си пътища. В последните дни, Божиите раби ще трябва да разнасят подобна вест в света и тя ще бъде приета също така с неверие и подигравки. Предпотопния свят отхвърли предупредителните думи на тоз, който ходеше по Бога. Така и последното поколение ще гледа леко на предупрежденията на Господните вестители
С течение на годините, нечестието на човеците ставаше все по-голямо и облаците на Божиите съдби ставаха все по-черни. Обаче Енох, свидетелят на вярата, вървеше по пътя си, предупреждавайки, умолявайки, стараейки се да задържи течението на злината и стрелите на отмъщението.
Хората на онова време се присмиваха на глупостта на този, който не събираше злато или сребро, нито градеше имения на земята. Но сърцето на Енох беше приковано към вечните съкровища. Той гледаше към небесния град. Той беше видял Царя в славата Му. Колкото повече се увеличаваше съществуващото беззаконие, толкова по-горещо копнееше той за Божия дом. Докато още бе на земята, ТОЙ ЖИВЕЕШЕ ЧРЕЗ ВЯРА В ЦАРСТВОТО НА ВИДЕЛИНАТА.”
„Служители на евангелието”, Елън Гулд Уайт
С този жив пример пред нас, вече можем да изведем формулата на придобиване званието „Божий” и тайната на изпълване със съдържание това звание. Тя е: ХОДЕНЕ ПО БОГА! А то, от своя страна е да придобиеш Христовия начин на мислене, чувстване, поведение и постъпки. То е да следваш този твой Учител и Господ дошъл тук в човешки вид за да те потърси и спаси. То е да му отключиш тайните покои, „светая светих” на твоята личност, да споделиш с Него цялото си сърце и душа. То е да Му довериш всичките си планове, мечти и надежди, да Го допуснеш да бъде част от теб, повече отколкото можеш да го сториш с друг. То е да можеш да кажеш, както онзи, който някога го гонеше, но Го срещна и Го прие без резерва:
„Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но
ХРИСТОС ЖИВЕЕ В МЕНЕ” . . . .” Гал. 2:20
Всичко това не може да стане нито само с делови и материални средства, нито с добри желания и заричания, нито с духовна просвета и интелектуално усилие, нито дори само с душевно сродство и вдъхновение То е ЖИВОТ в ЖИВОТ, пребъдване, преливане един в друг, изпълване един с друг, предаване и приемане един от друг. То е вселяването Му в нас и изпълването ни с Духа Му.
„Аз в тях и Ти в Мене. . .” Йоан 17:23.
ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ
Призивът за принадлежност ни кани да обърнем очи към себе си и си изясним своята направа. Само тогава можем да развием правилно чувство за принадлежност и отдаване на Бога. Единствено чрез самонаблюдение, експериментиране и психоанализа не ще можем да вникнем в своята същност. Това би могло да стане само в контекст с познанието за Твореца, там откъдето почва родословното ни дърво:
„А Адам – Божий” Лука 3:38
От изходен материал пръст и оживотворяващото Божие дихание се е получил ч о в е к ъ т .
„И Господ Бог създаде човека от пръст из земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и ч о в е к ъ т стана ж и в а д у ш а .” Бит. 2:7
Това психофизично същество живее и се проявява в три различни измерения: ТЯЛО, ДУША и ДУХ:
„А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати ДУХЪТ, ДУШАТА И ТЯЛОТО ви , без порок, до пришествието на нашия Господ Исус Христос”
1 Сол. 5:23
С цел по-добро себепознание и по-добра работа върху себе си, нека разгледаме тези три основни измерения на нашия личностен живот поотделно.
ТЕЛЕСНИЯТ ХРАМ
Човек не е просто биологичен вид. Той е богоподобно същество на биологична основа. Освен телесен, живее още и душевен и духовен живот. Тази му направа би го извела към още по-голямо съвършенство и богоподобие, ако не бе падал в грях. Грехът не дойде чрез тялото. Той проникна чрез ума и чувствата, но се реализира чрез тялото, когато човекът „взе и яде „ от забранения плод.
Апетитът, вкусовете инстинкти и страсти и днес съществуват в нашата личност и са предмет на култивиране и възпитание от нашата религия. Не можем да служим на Бога само с ума или сърцето си, а тялото да не участва в това; да го оставим само на себе си, да се опорочава или да деградира. Бог никога няма да приеме такава осакатена жертва. В такова състояние никога не можем да кажем: И АЗ СЪМ ТВОЙ, защото няма да е верно. Бог ще приеме само такъв поклонник и такава жертва, в които е включено тялото и телесния живот:
„И тъй, моля ви братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше духовно служене.”
Рим. 12:1
ДУША И ДУШЕВЕН ЖИВОТ
Думата „д у ш а” има широк спектър на значение, но в разглеждания контекст /1 Сол. 5:23/, обхваща цялостната ни психика, обикновените човешки мисли, чувства, взаимовръзки, представи , отношения и идеи.” Душа” , най-първо, означава живият човек, индивидът, личността. Бит. 2:7.
Веднага, тук се налага мисълта, че „душа”без тяло няма. Тя е цялото одушевено същество – тяло плюс преживявания. Но тъй като самите преживявания се изработват в мозъка като продукт на възприятия и вътрешна обработка, те се обособяват в един общ цикъл, който можем да наречем ДУШЕВЕН ЖИВОТ. В този наш душевен живот внасяме религията си и тя го прониква и подчинява на по-висшите ни идеи. Така душевният живот, или „душата” се освещава. Пак имаме мисли, чувства, преживявания и отношения, но те са съобразени с по-висшите ни идеали. Не сме вече натурални, а култивирани, духовно просветени души.На практика, това означава и много промени в нашите обичаи, постъпки, вкусове, развлечения, интереси, взаимоотношения и забавления. Душевният ни фонд, или нашата психика се изгражда върху принципи, а не само върху влечения и възприятия. Ние подбираме нашето четиво, гледане и слушане; подбираме нашите думи и душевни реакции; подбираме приятелите и любимците си; възпитаваме чувствата и емоциите си, обуздаваме афектите и страстите си. Така, оформяме една личност с характер, който е одобрен от Бога.Такъв характер можем без възражение да Му поднесем в дар и да кажем: Господи, душата ми е Твоя!
ДУХЪТ И ДУХОВНИЯ ЖИВОТ
Като направа, телесният човек, одушевеното същество, няма тази характеристика, т.е. няма „дух” и духовен живот. Новороденото бебе има тяло и всички предпоставки за душевен живот, но той се изгражда постепенно в него чрез възприятията и комуникациите. Още по лишено е то от духовен живот, който е висша форма на душевния живот. До духовна зрялост достига човек, само ако съзнателно допуска в себе си ръководството на Божия Дух и подчинява волята си на Божията воля. Духът, това е командният пулта на съзнателния живот. Там са критериите за добро и зло, гласът на съвестта и отношението към Създателя Бог и зависимостта от Него. Тази „духовна” функция се развива и оформя със съзряването на личността. Пръв и законен наставник в това развитие е Сам Божият Дух, Който работи с човека и му влияе: „. . .Светия Си Дух да не отнемеш от мене. . .” Псалм 51:11
„ . . . Който ни е запечатал и е дал в сърцата ни Духа в залог” 2 Кор. 1:22
„. . .да ви даде според богатството на славата Си да се утвърдите здраво чрез Неговия Дух във вътрешния човек” Ефес. 3:16
„ И не се опивайте с вино, следствието , от което е разврат,
но изпълвайте се с Духа” Ефес. 5:18
„И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си,
Който вика: Ава/Татко/”. Ефес. 4:30
„Ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти”Гал. 5:16.
„Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е Дух . Йоан 3:6
Светият Дух работи за нашето духовно издигане и израстване невидимо:
„Вятърът духа гдето ще и чуваш шума му, но не знаеш отгде иде и къде отива; така е всеки, който се е родил от Духа.”Йоан 3:8
Но трябва да помним, че има и друг „дух”и че той много обича да заема ръководно място в живота ни. Исус порицава учениците си:”Не знаете на какъв дух сте!” Лука 9:55
„. . .измъчвани от нечисти духове се изцеляваха” Деян. 5:16
Голям недъг и фатална загуба е за всеки човек, който доброволно се лишава от „ДУХА” и духовното начало в своя живот.Той осакатява себе си и подписва съглашение с природата да върне всичко, което му е дала в нейния вечен кръговрат и да изчезне.
Апостол Юда окачествява такива хора като непълно изградени личности:
„Тия са, които правят разцепления, п л ъ т с к и ,
Които н я м а т Д у х а .” Юда 19.
Обобщителни мисли БОГ създаде човека по Свой образ и подобие, свободен и чист в ТЯЛО, ДУША и ДУХ. Той беше „Божий”. От това следваха само добри неща за него.
Грехът раздели човека от неговия Бог, разстрои отношенията им и изкопа бездна между тях: „. . . .” Исая 59:2
Загубил присъствието и ръководството на Божия Дух, човек стана подчинен на греха, от когото беше победен. Това състояние е описано в Библията като: „далеч”, „чужденци”, „мъртви в грехове и престъпления”/Ефес. 2:12/ и пр. Всичко това сме наследили и имаме от нашия пръв баща – първият Адам. В лицето на „Втория Адам” /Исус Христос/ имаме нашия втори шанс да станем отново „Божии” Това е дело на Божия благодат, на вяра и на дела, в което участваме неразделно с цялата си личност – ТЯЛО, ДУША и ДУХ.
Ще оставим ли нещо да провали втория ни съдбовен шанс? Ще пренебрегнем ли Божията покана за спасение? Ще занемарим ли започнатото в нас дело на обновление и завръщане в правата и свободата на Божии синове и дъщери? Ще оставим ли краткия ни и неспокоен живот да прошумоли край нас и да угасне в беззвездната нощ на греха, без да сме заявили пред човеците и небето: БОЖЕ МОЙ, И АЗ СЪМ ТВОЙ!?
ДА НЕ БЪДЕ!
А м и н !