Живот, смърт и безсмъртие
Тема №15
,, Мъртвите не хвалят Господа, нито онези, които слизат в мястото на мълчанието; но ние ще благославяме Господа отсега и довека. Алилуя.”
(Псалом 115:17,18 ст.)
,, И смъртта, най-последният враг, и тя ще бъде унищожена,”
(1Коринтяни 15:26 ст.)
Отначало, заглавието на тази тема беше просто ,,Живот и смърт”. Исках да засегна една тема, която е общочовешка и която ме е вълнувала от най-ранните ми години. Баща ми ми беше говорил тогава за мировата скръб, която засяга повече или по-малко всеки член на човешкото общество.
Аз лично, преживях мировата скръб още в детските и юношеските си години, когато се сблъсквах с несъвършенството на живота и се оформях като личност. Бяха годините на втората световна война. Преживяхме бомбардировките над София, икономическата криза, глада купонната система, болестите…по-малкото ми братче умря при домашни условия и липса на медицинска грижа (през 1946 г.). На този фон и на дванадесет годишна възраст, аз трябваше да градя бъдеще, мироглед и социален статус. Да, но има нещо в човека, което остава за цял живот.
Подраствах и срещите ми със смъртта продължаваха да ме впечатляват. Обичах да посещавам централните софийски гробища, където намирах много материал за размисъл: красиво оформени гробове и надгробни плочи, надписи, провокиращи мисълта и чувствата, ухаещи пролетни или есенни цветя, изящно изваяни и наведени в мълчаливо бдение ангели и образи, образи, образи… Портрети, не само на възрастни, преминали през морето на живота хора, а и на личности и деца… Да, деца… с очарователен вид и невинна чистота. Тяхното място най-вече не ми се струваше тук.
Стара латинска поговорка гласи: ,,Memento mori – Помни смъртта!” Застанал тук, в самия неин дом, се питах: Защо е тя? Аз търся живота, искам да живея, а защо съм тук, привлечен от смъртта? Защо ми влияе по тайнствен начин, вълнува от далеч и настройва или разстройва струните на душата ми? Трябва ли да съм тук? Трябва ли да гледам и да мисля за това? Не съм ли призовал неуместно и не на време тази далечна тема? Може би. Явно това не e потребност на живота ми. Ако не друго, поне съм избързал с една среща, неактуална за моята възраст. Но защо?..
Отговорът намирам в третата дума, която сега прибавям в това заглавие: БЕЗСМЪРТИЕ. ,,Живот, смърт и безсмъртие”. Хубавата дума тук е безсмъртие. Без нея ,,Нищо ново под слънцето”! Без нея – по-добре да не е имало нещо, защото смъртта и забравата го обезсмислят…
,,Безсмъртие” е божествена дума. И с право се отнася само за Един Единствен – за Бога. Само Бог и единствено Бог има безсмъртие:
,, А на вечния Цар, на безсмъртния, невидимия, единствения Бог, да бъде чест и слава до вечни векове. Амин.”
(1Тимотей 1:17 ст.)
Но защо тази божествена дума упражнява такова тайнствено влияние върху нас? Защо намира прием в мислите ни и събужда резонанс в чувствата ни, привлича, вълнува и одухотворява душата ни? Това положително ли е или не? Добро ли е или вредно и опасно?
Бях на около двадесет и пет, двадесет и шест години. Вече се бях решил да стана проповедник, но не съвсем. Като прелюдия към това звание бях поискал да ме оставят на полудневна работа към канцеларията на нашия съюз, а с другата половина от деня да разполагам, за да работя върху себе си. Това продължи повече от година. В това време направих няколко опита да продължа образованието си във висше учебно заведение. Но там нямаше отворени врати за мен.
Една пролет подготвяхме пролетната молитвена седмица. Това беше младежко събитие, но по онова време работата в такава насока с млади хора беше ,,табу”. Остана само названието ,,Пролетна молитвена седмица”, но всички знаеха, че това е призив към младите хора за приближаване при Бога и молитва. Знаеха го и органите на властта, които не искаха в църквата да има млади хора. Църквата нямаше разрешение за печатна и издателска дейност. Единственото, което се допускаше беше отпечатване на циклостил. Тази техника се използваше в по-големите администрации на държавата, за вътрешна употреба. На църквата беше разрешено да я ползва за отпечатване на съботно-училищните уроци и молитвените четива два пъти в годината. Четивата се написваха на машина върху восъчни листове, а след това се издаваха в ограничен тираж и разпращаха по църковните групи в страната.
Моята работа тогава беше да помагам и в тази техническа дейност. Спомням си, че бях поработил над корицата на молитвените четива, за да добият по-пролетно-жизнерадостен вид. В деня когато всичко беше готово и молитвените четива трябваше да бъдат разпратени из страната, дойдоха двама представители на властта, събраха всички материали, сложиха ги в един чувал и обявиха, че не са легитимни и не могат да бъдат ползвани. Беше шокиращо. Бяхме покрусени от такъв развой, защото бяхме вложили нещо повече от само обикновен труд.
Аз бях най-младият там. Другите бяха две по-възрастни сестри и отговорния за издателската част брат от съюзния съвет. Преди да си тръгнат, с всичкия ни труд в торбата си, упълномощените пратеници на властта отделиха известно време за обяснение като поясниха, че това не е вмешателство в нашите религиозни обичаи, но мярка за сигурност спрямо подрастващото поколение.
По едно време, единият от двамата ми подхвърли:
- Пейчо, значи и ти участваш в тази работа?
Незнам какво знаеше за мен, единственият по-млад човек там, не го познавах, но сега осъзнавам, че те знаеха за нас много повече, отколкото ние си мислехме. Сигурно е знаел и за моето раздвоение и за опитите ми да се реализирам в друго поприще и друга специализация. Чувстваше се намекът му, че може би не ми е тук мястото. Споменах вече някъде, че по природа не съм агресивен пропагандатор на убежденията си. При мен нещата идват дълбоко, вътрешно, лично… и приел ги веднъж, аз им оставам верен дълбоко, вътрешно и лично. Но когато се стигне до контакта с хората, тази вътрешна убеденост не винаги е на ниво да се предаде и на други адекватно. Ако зависеше от мен, бих си живях в моя свят с моите идеи.
Това обаче, едва ли би било полезно за някого, че и за самия мен. Аз правя повече когато съм провокиран. Тогава прониквам повече в хората, и достигам по-дълбоко отколкото съм мислил или искал. Нещо такова се получи и при тази среща. Като ме засегна и едва ли не обиди, че си губя младостта в една отживяваща кауза, моят опонент ме принуди да му кажа какво мисля. Тук вече не можеше да се мълчи. Аз имах едно по-добро разбиране за живота от него, по-добра цел, по-истински идеал. Устата ми се отвориха и моята тирада отекна в такъв смисъл:
- Ако има заблудени, то това не сме ние, а те; те нямат за какво да живеят; Те са бедните, а не ние; Те нямат отговор на въпросите на живота; Те нямат истински идеал за младите хора, а не ние; Те нямат решение на въпроса за смъртта. Те нямат надежда и са безсилни пред нея, а не ние…
Доведох го до смъртта и го попитах за надеждата му.
- Много мрачен и тъжен взе да става разговора – потиснато забеляза той.
Разделихме се. Къде е било по-мрачно и по тъмно – в техните мисли или в нашите –не се наемам да кажа. Но една скрита мисъл се прокрадва в съзнанието ми: Дали като са се качили в колата си, не им е хрумнало да бръкнат в голямата торба с молитвени четива и да си вземат по едно, за да видят с какво заблуждаваме и омайваме хората, какво има там, което те нямат. Ако не са го направили тогава, смъртта го е направила по-късно, или ще го направи. Ще ги изправи пред себе си и няма да ги пита, колко тъжен и мрачен е диалогът с нея, но ще го проведе по своя познат начин.
Нямам дял в този разговор. Аз им бях оформил едно жизнерадостно пролетно четиво, от което бликаше светлина и надежда. Дано, все пак, не са се разминали с нея. Тя беше толкова близо до тях и бяха взели от нея толкова много!
Безсмъртие само чрез безсмъртния
Безсмъртие! Не може да не се вълнуваме и да избягваме от тази дума! Ако го направим в живота, смъртта ще ни я напомни. Ще ни я направи желана и необходима.
Но БЕЗСМЪРТИЕ е и опасна дума. Ние, смъртните имаме толкова нужда от нея, че сме си позволили да я прилагаме без право и разрешение навсякъде – в религията, във философията, в изкуството и в отношенията и чувствата си. Най-голямото посегателство спрямо върховния атрибут на Божеството сме направили, като сме допуснали да го прилагаме за себе си. Допуснали сме да приемем, че имаме безсмъртна душа.
Истината обаче, е съвсем различна от това. Душата, както има начало, така може да има и край. Душата не е безсмъртна по естество. Тя черпи живот и се подържа от безсмъртен източник. Откъсната от него тя губи живота и може да умре. Може да умре? За мнозина това може да прозвучи еретично, за други – изненадващо и атеистично. И все пак, не са малко онези, за които ще прозвучи реалистично и практично.
О, инфантилно, объркано и нещастно човечество! Кога ще познае то себе си и своя произход…Кога ще погледне на живота си като на ДАР, а не като завоевание? Кога ще се научи да чува и разбира Божиите думи? Кога ще познае истината за себе си? Истината, която дава яснота, свобода и спасение?
Неоспоримият факт, че съществуваме няма много алтернативи. Неразумната природа не ни е потърсила досега, като своя свидна и желана рожба. Но Бог го е направил недвусмислено и предявява родителски права над нас.
При толкова ясна и неоспорвана по равностоен начин декларация, ние оставаме ,,Божии”, независимо дали го признаваме или не.
Човекът, такъв какъвто е, сам носи в себе си свидетелството, че е продукт на по-висш живот и разум. Той се стреми към това начало, заложено в него и го търси. Човечеството може да е загубило знанието за Бога, но не е загубило ,,търсенето”. То присъства на всяко ниво на неговото развитие. От там е отношението ни към безсмъртието.
Човекът е бил създаден. Преди да е бил създаден не е съществувала никаква душа. Бог е взел за изходен материал пръст, земна пръст, дал й е форма и строеж на свой замисъл. Но това още не е бил човек – жив човек. Този прототип на човека се е нуждаел от още нещо, много съществено, за да стане жив човек или ,,жива душа”.
,, И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.”
(Битие 2:7 ст.)
След като Бог вдъхна в него своето жизнено дихание, тогава човекът стана ,,жива душа”
Живата душа е индивид, личност, със свое самосъзнание и идентичност. Тази идентичност се попълва и оформя през целия живот. Човек се изменя по вид, мисъл, разбиране и чувства, но остава една личност, една душа.
Само първата човешка двойка е била създадена пряко от Твореца. Репродуктивната способност на рода Той поверява на самите тях:
,, И Бог ги благослови. И Бог им каза: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете,…”
(Битие 1:28 ст.)
Смъртта не е била необходим и неизбежен спътник на живота, нито грехът е бил предрешен избор. Човекът е имал свободата да избира и да избегне смъртта.
Животът е дар от Бога, но не независим дар. Условието за неговото поддържане е било лоялност към дарителя:
,, И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази. Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.”
(Битие 2:15-17 ст.)
,, Защото заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христос Исус, нашия Господ.”
(Римляни 6:23 ст.)
Така, смъртта в Божия план не е естествен процес, а плод на една погрешна сеитба. Тя става наследствен недъг, предаден от Адам и Ева на цялото им потомство:
,, Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят.”
(1Коринтяни 15:22 ст.)
Какво става с човек когато умре? Обратното, което е станало при създаването му:
,, и да се върне пръстта в земята, както е била, и духът да се върне при Бога, Който го е дал.”
(Еклесиаст 12:7 ст.)
Както някога, при създаването, от тези два компонента (пръст и дихание) е станала ,,жива душа”, така сега, при разделянето им, престава да има душа.
,, Защото живите поне знаят, че ще умрат; а мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват, понеже споменът за тях е забравен;”
(Еклесиаст 9:5 ст.)
Това е смъртта – преставане да се живее, небитие, безчувствие, забрава, абсолютен сън.
Дарът на Дарителя е отнет. Той е загубен, няма го. И не следва да го има по естествен път. Но…има едно ,,Но”. Бог има Свой свръхестествен начин да даде втори шанс, да върне от смъртта, да даде отново Своя дар:
,, а Божият дар е вечен живот в Христос Исус, нашия Господ.”
(Римляни 6:23б ст.)
Забележете: Това не е свойство на човешката душа, а Божий дар. Бог може да подари отново изгубения живот. Но това става само при едно условие: ДА СИ БОЖИЙ. Да си живял под Неговата творческа и претворяваща сила:
,, Исус й каза: Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее.”
(Йоан 11:25 ст.)
,, И ето волята на Този, Който Ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо, но да го възкреся в последния ден. Защото това е волята на Моя Отец: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден. Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил, и Аз ще го възкреся в последния ден. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден.”
(Йоан 6: 39,40,44,54 ст.)
,, "Аз съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов"? Той не е Бог на мъртвите, а на живите.”
(Матей 22:32 ст.)
Кои за Бога са мъртви?
,, Но Исус му каза: Върви след Мен и остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.”
(Матей 8:22 ст.)
Оставането в греха, Бог счита за признак на смърт:
,, И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове, в които сте ходили някога според вървежа на този свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството; между които и ние всички сме живели някога в нашите плътски страсти, като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите и по естество сме били чеда на гнева, както и другите. Бог обаче, Който е богат с милост, поради голямата любов, с която ни възлюби, даже когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, ни съживи заедно с Христос (по благодат сте спасени) и като ни възкреси заедно с Него, ни сложи да седим с Него в небесни места, в Христос Исус;”
(Ефесяни 2:1-6 ст.)
За всеки, който не е очистен от греховете си, Божият дар на повторно право на живот без смърт не може да бъде приложен. Неопростените от греховете си ще възкръснат, но само за да получат изпълнението на присъдата си – втората смърт. Тя е окончателна:
,, Видях и мъртвите, големи и малки, да стоят пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бяха съдени според делата си по записаното в книгата. И морето предаде мъртвите, които бяха в него; и смъртта, и адът предадоха мъртвите, които бяха в тях; и те бяха съдени - всеки според делата си. И смъртта, и адът бяха хвърлени в огненото езеро. Това е втората смърт.”
(Откровение 20:12-14 ст.)
До тогава и мъртвите са наречени ,,спящи в пръстта”
,, Истина, истина ви казвам, но иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син и които го чуят, ще живеят.”
(Йоан 5:25)
,, Тогава мнозина от спящите в пръстта на земята ще се събудят - едни за вечен живот, а други - за срам и вечно презрение.”
(Данаил 12:2 ст.)
,, Това изговори и след това им каза: Нашият приятел Лазар заспа, но Аз отивам да го събудя. Тогава учениците Му казаха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Но Исус бе говорил за смъртта му, а те мислеха, че говори за потъване в сън. Тогава Исус им каза ясно: Лазар умря.”
(Йоан 11:11-14 ст.)
,, А не желаем, братя, да останете в неизвестност за онези, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда. Защото, ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него. Защото това ви казваме чрез Господнето слово, че ние, които останем живи до Господнето пришествие, няма да изпреварим починалите. Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа.”
(1Солунци 4:11-14 ст.)
,, Блажен и свят онзи, който участва в първото възкресение; над такива втората смърт няма да има сила; а те ще бъдат свещеници на Бога и на Христос и ще царуват с Него хиляда години.”
(Откровение20:6 ст.)
Това е ,,блажената надежда” на всички, които вярват в Христос и Го очакват:
,, като очакваме сбъдването на блажената надежда, славното явяване на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос,”
(Тит 2:13 ст.)
Христос, апостолите и мъртвите
В своята публична работа като учител, Христос често се позоваваше на направеното или казаното от божии хора в минали генерации. Но нито Христос, нито апостолите дават намек за допитване до някой починал праведник. А би могло. Колко полезна би била една жива среща с Авраам в спора от Йоан осма глава!
А защо тогава в Матей 17:1-3 ст. е описана точно такава история с хора живели преди векове и хилядолетия?
,, След шест дни Исус взе Петър, Яков и брат му Йоан и заведе само тях на една висока планина. И се преобрази пред тях; лицето Му светна като слънцето, а дрехите Му станаха бели като светлината. И, ето, явиха им се Моисей и Илия, които разговаряха с Него.”
Илия е живял 7-8 века преди Христос, а Моисей 1500 години преди Него. Какво е това изключение?
Случаят е показателен. Това не е изключение от правилото, а специален частен случай. Илия и Моисей не са мъртви. Те не идват от царството на мъртвите, а от Божието присъствие, където са били приведени по Божия промисъл, след като са изпълнили мисията си на този свят. Моисей е умрял като всички хора, а след това възкресен и взет на небето. За тялото му е имало спор между Христос (Архангел Михаил) и дявола или Сатана (описано в Юда 9-ти стих). Илия пък въобще не е умирал. Той е взет жив от небесна огнена колесница и преобразен в по-съвършено, нетленно тяло. (4Царе 2:11 ст.). Те двамата са представители на двете групи спасени: Мъртвите в Христос, които ще възкръснат при явлението на Божия Син в слава и живите в Христос, които няма да умрат, но ,,в миг на око” ще бъдат преобразени и облечени в нетленно, подобно на ангелите, тяло.
В предстоящата Му агония и жертвена смърт на Голгота, Божият Син Христос е имал нужда от подкрепата на тези двама авангардни спасени. Те му вдъхват насърчение и са живия залог, първият плод на множеството, които ще бъдат спасени чрез Неговата жертва. Но не виждаме никъде да ползва услугите на Авраам - Божият приятел, Йов, образцовия праведник, Данаил, или който и да е друг починал Божии човек. Нито един! Защо? Защото, както тогава, така и до сега те са ,,спящи в пръстта”. Ако Сам Божият Син не си е позволил да призове от почивката на смъртния им сън, тези, явно ,,Божии” личности, как някои си позволяват да твърдят, че го правят?
Гласове от друг свят
,,Когато двама се карат, има трети, който печели”. Тази житейска мъдрост е валидна за отношенията между хората и техните интриги и спорове. Във всеки неизяснен случай на конфликт, спор или борба между две страни има и трета, която видимо остава скрита. А тя може да е най-активната и най-заинтересованата. В основата на въпроса, който проследяваме, има точно такава ,,трета” страна:
,, А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя каза на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината? Жената отговори на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем, но от плода на дървото, което е сред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете. А змията каза на жената: Никак няма да умрете; но Бог знае, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото.”
(Битие 3:1-5 ст.)
Тук разговорът, провеждан между жената (Ева) и змията е диалог. Но знаем, че змиите, колкото и да са красиви, нямат висши познания за добро и зло и още по-малко за подбудите на Бога. Тогава? Каква е тази змия, която наставлява и просвещава човека – венеца на Божиите земни творения и владетел на целия животински свят? Не е трудно да се разбере.
,, И беше свален големият змей, онази старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана, който мами целия свят; свален беше на земята, свалени бяха и ангелите му заедно с него.”
(Откровение 12:9 ст.)
Схващаме ли добре тезата на змията? За какво говори тя? Ами за същото, с което сме се захванали и ние – има ли или няма смърт. И то не толкова за живота и смъртта, а за безсмъртието. Гласът ,,отвъд” вещае безсмъртие. Само че защо не идва да го заяви открито, а го прави ,,под прикритие”, под маска, служи си със медиум? Не се учудвайте. Само така може да разчита на успех. Не открито казано, засекретеното послание гласи: Ако аз, едно безсловесно животно проговорих чрез плода на това забранено дърво, какво бихте постигнали вие, които и сега сте по Божий образ? Ще станете равни на богове!
Много красиво! Съблазнително! Но лъжа! Очарователна измама. Бог казва: ,,Ще умрете!” Друг казва: ,,Нищо подобно. Няма да умрете!”
И до ден днешен, послания от друг, трансцедентен свят не престават да идват до нас, живите. Мили скъпи близки ни напускат. Раздялата е мъчителна и жестока. И ето, че един ден те са намерили начин да се ,,завърнат”. Явяват ни се, утешават ни или ни разтревожват повече, според случая… Но винаги дават някакво наставление или искат нещо от нас, а ние сме смаяни. Те са живи! Те са тук!.. Кои са ,,те”?
Някога, при първата изречена лъжа, не е имало още богатия фонд на мъртвите и ,,старовременната змия” си е послужила с едно живо животно. Но днес, след хилядолетия прибирана ,,жетва” от човешки души, архивът на ,,спящите в пръстта” е нараснал много и е изобилен. И всяко име там, може да бъде възпроизведено и представено на все още живите. И то толкова сходно с човека, когото сме познавали, че да не можем да го различим. Но това той ли е в действителност? Нека обърнем внимание на една истинска случка.
Навсякъде по света хората се радват на хубавото. Кой не обича онова, което е за обичане? Особено ако това е един млад живот, едно очарователно дете? И къде не влиза смъртта, за да отнеме радостта на живота и да раздели обичащите се?
Това се случило в един голям град. Младо, щастливо семейство се радвало на живота и на своята малка, току що тръгнала на училище дъщеричка. До тук нищо необикновено. Има го и у нас и навсякъде.
Една сутрин, отивайки на училище, детето трябвало да пресече една натоварена улица. Въпреки специалните заръки и предпазливостта й, случило се най-лошото. Недобросъвестен шофьор, губи контрол, удря я с колата си и детето умира на място. Трагично, но и това стана нещо често и може да се случи на всекиго. Смъртта си е смърт навсякъде и скръбта си е скръб навсякъде, макар че някъде тя е много, много по-силна от другаде. Животът продължава. Дали за добро или не, животът не спира пред твоята и моята скръб, а продължава. Такъв си е той!
След доста дни, една сутрин опечалената майка била в детската стая. Тя преглеждала някои неизносени дрешки на своето изгубено дете и преживявала отново непоправимото. В мислите, в чувствата й, нейното дете било в този момент толкова близо до нея! То като че ли било там и тя трябва само да се протегне и ще го докосне. Преживяването било до предела на човешката издръжливост. Сълзи напирали в очите й. Премествайки поглед от скъпите неща на детето към вратата на детската стая, тя видяла… Ах, какво видяла! Облечена в същата червена дрешка, както в деня на катастрофата, пред нея стояла цяла целеничка нейната малка дъщеря, със сияещ и лъчезарен поглед, с протегнати напред ръце както винаги и с познатият й чар, тя идвала да прегърне своята майчица. Коя майка би отказала на това? Коя истинска майка би се поколебала и спряла пред повика на сърцето?...
Но едно нещо е хубаво, само когато е истина. Тази майка познавала истината. Тя знаела, че бедите и ударите на съдбата не заобикалят и вярващите хора, но че и в загубите и скръбта си те трябва да се придържат към истината. А истината твърди, че умрелите немогат да се срещат с живите и да общуват с тях. Тази истина била истинска за жената. Тя застанала зад нея:
- Не, ти не си моята дъщеря.Ти си измамно видение от нечист източник. Върви си!
Кое истинско дете би се спряло пред такъв ,,щит” и не би го пробило?... Но един измамник трябва да се спре. Той живее само в измамата. В светлината на истината няма нито сила, нито право да остане. Длъжен е да се подчини на гласа на истината. Видението се заковало на място. Изразът на лицето му започнал да се изменя. От лъчезарно, мило и невинно детско лице, той постепенно приел вид на ужасяващ демон. С отвратителна гримаса и ужасяващ вик, видението изчезнало.
Любезни, приятелю, братко или сестро, познаваш ли истината? Приемаш ли истината? Обичаш ли истината? Живееш ли в истината? Истината ще те направи свободен или свободна. Истината ще те пази от врага на душата ти и врагът на душата ти ще те пази от истината. Но само ти ще избереш кой да те води.
,, И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и че този живот е в Неговия Син. Който има Сина, има този живот; който няма Божия Син, няма този живот.”
(1Йоан 5:11,12 ст.)
А богаташът и бедни Лазар в „Аврамовото лоно”?
Тази красноречиво описана история е ставала повод за защитаване на теорията за съзнателното състояние на мъртвите. Там те виждат, мислят, говорят и страдат или се радват, значи са живи. Да, живи са – доколкото са ,,живи” действащите лица в една притча. Там те говорят, действат, чувстват и се вълнуват, дори когато не са одушевени същества, а предмети, растения, или животни. Но само в своя свят – в притчата. Вън от нея не излизат и не могат нищо в реалния свят. Този тип персонажи са живи, доколкото са живи идеите, които носят. Но когато предадат идеите си на живите, те се оттеглят в своя недействителен свят, защото никога не са били истински живи. Те са създадени условно, като работен модел, за да предадат поука на живите. В това са безпогрешни. Но когато се приближим до тях и вникнем в техния имагинерен свят, разгледаме ги отблизо, те се разпадат и изчезват.
Опитайте се и вие да влезете в света на Лука 16:19-31 ст. и ще се убедите. Нека го направим заедно за обща полза:
,, Имаше някой си богаташ, който се обличаше в пурпур и висон и всеки ден правеше бляскави пиршества. Имаше и един сиромах на име Лазар, покрит със струпеи, когото слагаха да лежи пред портата му, като желаеше да се нахрани с трохите, паднали от трапезата на богаташа; и кучетата идваха и ближеха раните му. Умря сиромахът и ангелите го занесоха в Авраамовото лоно. Умря и богаташът и беше погребан. И в ада, подложен на мъки, той повдигна очи и видя отдалеч Авраам и Лазар в неговото лоно. И той извика: Отче Аврааме, смили се над мен и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми; защото се мъча в този пламък. Но Авраам каза: Синко, спомни си, че ти си получил своите блага приживе, така както и Лазар - злините; но сега той тук се утешава, а ти се мъчиш. И освен всичко това между нас и вас зее голяма бездна, така че онези, които биха искали да минат оттук към вас, да не могат, нито пък оттам да преминат към нас. А той каза: Щом е така, моля ти се, отче, да го пратиш в бащиния ми дом, защото имам петима братя, за да им засвидетелства, да не би да дойдат и те на това мъчително място. Но Авраам каза: Имат Моисей и пророците; нека слушат тях. А той отговори: Не, отче Аврааме, но ако отиде при тях някой от мъртвите, ще се покаят. И той му каза: Ако не слушат Моисей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.”
И така, първото което ни прави впечатление е, че това е едно много оживено място. Ако населението на земята сега е седем милиарда, колко души умират за едно денонощие? Това са много десетки или стотици хиляди ,,души”, които трябва да бъдат приети, разпределени и настанени. Разбира се, разделно! Но защо ,,лагерите” им са толкова наблизо, че могат да се виждат и знаят какво става с познатите им близки или непознати от другия лагер? Най-блажените, които са в лоното (скута) на Авраам ще са доста натясно, тъй като са мнозина… Но не това е главното им притеснение. Те виждат, чуват, знаят какво става в другия ,,лагер” на осъдените. А там имат немалко техни най-близки хора, които не са се спасили. Какво блаженство ще изпитват като ги гледат в огнени мъки ден и нощ? А другите им близки и скъпи хора, например деца, са все още живи? Но животът е бил неблагосклонен към тях. Те изживяват големи разочарования, болки, загуби и страдания. Как ще се отрази това на блаженото им състояние и ще могат ли изобщо да бъдат блажени? Ами ако ги виждат как затъват в злото и се отправят към другия лагер на вечните мъки? Искат, а немогат да им помогнат?…
Задгробният свят, още при този начален обзор, започва да става нелогичен и нестабилен. Това впечатление се задълбочава и затвърждава защото: Те са в телесен вид (не само души). Имат очи, уши, уста, пръсти и нерви, с които усещат и могат да изпитват болка. Питам се: Кога ги придобиха? Трябва ли да изгние старото им тяло, че да получат ново или…? Понякога мъртвото тяло се запазва неограничено дълго, например загинали алпинисти всред вечни ледове. Не им ли трябва вече това тяло? Там, отвъд, ново ли получават? Ако кажем ,,Не”, отричаме реалността на притчата. Ако кажем ,,Да”, изправяме се пред още по-трудни и нерешени въпроси: Например: Защо Архангел Михаил (другото име на Христос) се е препирал или влязъл в спор с дявола ,,в борба за Моисеевото тяло”? (Юда 9 ст.). Защо не го е възкресил направо в друго тяло, без връзка с това? Защо почти разложилият се вече Лазар е бил възкресен с неговото старо тяло, а не е бил повикан от Авраамовото лоно? И защо сам Христос възкръсна със същото тяло, с което е умрял и с белезите по него? (Лука 24:38-40) Също случаят с Тома.
,,Живи” мъртви или ,,спящи в пръстта”?
Притчата за ,,Авраамовото лоно”, възприета буквално, освен че е непоследователна, но и измества едно от най-основните учения на Библията – това за смъртта като смърт без всякакво съзнание и дейност в нея. ,,Спящите в пръстта” или в гробовете е много популярен израз в Библията и навсякъде визира мъртвите. Техният сън не е вечен, а трае до деня на възкресението, който е наречен още ,,последният ден”.
Възкресението не става по желание на Авраам или на самите ,,живи” мъртви, а чрез Божията сила и по Божията воля в ,,последния ден”.
,, Марта Му каза: Зная, че ще възкръсне при възкресението в последния ден.”
(Йоан 11:24 ст.)
,, Защото това е волята на Моя Отец: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден.”
(Йоан 6:40 ст.)
,, Защото аз ставам вече принос и времето на моето напускане настава. Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в о н з и ден; и не само на мен, а и на всички, които са обикнали Неговото явяване.”
(2Тимотей 4:6-8 ст.)
Още от предисторически времена, Бог е имал в плана Си един “ден ,,или време, когато ще се възстанови всичко:
,, Когото трябва да приемат небесата до времето, когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на Своите святи пророци.”
(Деяния 3:21 ст.)
Това време са очаквали и още очакват мъртвите спящи в пръста. С тази надежда и увереност е изпратен и Данаил в смъртната си почивка до края на времето:
,, Но ти си иди, докато настане краят; и ще се успокоиш и в края на дните ще застанеш в дела си.”
(Данаил 12:13 ст.)
Тези две тълкувания за ,,живи” мъртви и ,,спящи в пръста” се изключват взаимно едно друго. Мъртвите са или в горящ пъкъл и Авраамово лоно, или са мъртви - ,,спящи в пръста”.Човешките тълкувания и традиции може да подържат първото, но Божието Слово подържа второто.
Който се наема да доказва първото, отстоява учението за съзнателното активно състояние на мъртвите, въпреки ясната, цялостна и пълна позиция на Божието Слово – Библията, той въвежда ,,друго евангелие” и се отрича от истината. Последствията от такъв неверен ход са невярна теология и отстъпление от ,,вярата предадена веднъж завинаги на светиите” (Юда 3 ст.)
Десет пагубни извода от един погрешен възглед
Ако мъртвите не са мъртви:
1. Няма смърт. Бог казва: ,,ще умрете”. Змията казва: ,,Няма да умрете”! Кое е вярното?
2. Няма възкресение и няма нужда от него. Мъртвите си имат и живот и тяло. Може да се общува направо с тях.
3. Христос не е умрял за греховете ни и неможе да бъде наш Спасител. Не е възкръснал в истинския смисъл на думата.
4. Заплатата на греха не е смърт, а привеждане в друга форма на живот.
5. Изразите ,,първо възкресение” и ,,втора смърт” са безсмислени, защото не е имало първа и не може да има и ,,втора смърт”.
6. Смъртта, като не е смърт, тя не е и край за благодатното време за човека. Все някога може да се отворят портите на пъкъла и душата ,,пречистена да влезе в селенията на блаженството.
7. Няма начин грехът да бъде премахнат. Той се увековечава и остава вечна сянка над новото битие.
8. Праведните мъртви немогат да се радват на спасението си, защото постоянно гледат мъките на нечестивите, най-близки техни хора.
9. Христос е умрял напразно, ако въобще е умрял.
10. Защо да бъдем ,,верни до смърт”, когато няма смърт? (Откровение 2:10 ст.)
Нека направим обобщение на казаното до тук. Записаното в Лука 16:19-31 ст. е притча. В притчите се използват нестандартни, имагинерни форми и образи, за да се онагледи една вест и да се извлече поука от нея, а не да се градят доктрини.
Поуката, която Исус внушава тук, е продължение на казаното преди това. В предходната притча от Лука 16-та глава, Исус е нахвърлил и тук доизяснява поучението Си, че настоящият ни живот е единственият ни шанс да уредим отношенията си с Бога и придобием спасението си.
И все пак, някой ще запита: А защо Исус е използвал нереални образи и отношения?
Аврамовото лоно
Този типичен еврейски идиом се е създал по време на Вавилонския плен VI век преди Христос когато юдеите са заимствали разни предания и вярвания от езичниците:
,, Обаче напразно Ме почитат, като преподават за поучение човешки заповеди.” Вие оставяте Божията заповед и държите човешкото предание, измивания на стомни и чаши; и правите много други неща. И им каза: Хубаво! Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание!”
(Марк 7:7-9 ст.)
Талмудът (неканонична еврейска литература), споменава за ,,Авраамовото лоно”, като място където са благословените мъртви, тоест Раят. Това вярване, което е изкривена представа за Божието царство в бъдещето (Матей 8:11 ст.; Лука 14:15 ст.) е било много популярно по времето на Христос защото Авраам е родоначалник и баща на евреите и те практически били свикнали да гледат на него като на техен представител пред Бога:
,, Те Му отговориха: Наш баща е Авраам. Исус им каза: Ако бяхте Авраамови чеда, Авраамовите дела щяхте да вършите. Баща ви Авраам ликуваше, че ще види Моя ден; и го видя и се възрадва.”
(Йоан 8:39,56 ст.)
Тук Христос застава на позицията на Своите слушатели, за да може по-силно и живо да им предаде поуката, която е и център на самата притча. А тя е ясна: НА всеки човек е даден само един живот, в който може да осигури, или загуби спасението си.
Текстове като Матей 25:31-41 ст. и 1Солунци 4:13-18 ст. недвусмислено показват, че разделянето между праведни и неправедни става при второто идване на Божият Син на земята, а не веднага след смъртта и че няма да има изпреварващи и изпреварени, а спасените ,,заедно” ще посрещнат Христос. Това все още е очакването ни:
,, Ето, ида скоро; и у Мен е наградата, която давам, да отплатя на всеки според каквито са делата му.”
(Откровение 22:12 ст.)
Думите ,,имат (писанията) на Моисей и пророците, да слушат тях!” са показателни. Сам Христос ги отправя към Своите съвременици и към нас, макар и чрез устата на Авраам от притчата. Те внушават голата истина: Ако някой не иска да се убеди в Божиите предупреждения, дадени чрез Словото Му, той няма да се убеди и да ги приеме, даже ако някой възкръсне от мъртвите. Тази азбучна истина е била потвърдена още тогава. Само няколко седмици след изричането на притчата записана в Лука 16-та глава, Христос възкресява Лазар. Помага ли това на фарисеите да се убедят и приемат думите Му? Не. И не само, че не ги приемат, но и това ги довежда до мисълта да премахнат Лазар, този изобличаващ ги свидетел на коравосърдечието им.
Пъкъл, Ад и Геена
Като антипод на ,,Авраамовото лоно” е представено място, където след смъртта отиват душите на осъдените грешници.
,, И в ада, подложен на мъки, той повдигна очи и видя отдалеч Авраам и Лазар в неговото лоно. И той извика: Отче Аврааме, смили се над мен и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми; защото се мъча в този пламък.”
(Лука 16:23,24 ст.)
Ясно е, че Исус говори тук фигуративно иначе би изпаднал в противоречие със собствените Си думи на много други места и на библейското учение, като цяло. Еврейската дума ,,шеол” и гръцката ,,хадес” означават гроб, място на смъртта. За това място и състояние, Библията ясно казва, че в него няма живот, мисъл и действие:
,, Излезе ли духът му, той се връща в земята си; в същия този ден загиват намеренията му.”
(Пасалом 146:4 ст.)
,, Защото живите поне знаят, че ще умрат; а мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват, понеже споменът за тях е забравен;”
(Еклисиаст 9:5 ст.)
Но има и друга дума, която говори за истински огън, в който ще влязат всички осъдени грешници след като бъдат възкресени от шеол или хадес, т.е. от гроба. Тази дума е ,,Геена”. В Матей 5:22 ст. Исус говори за нея като предстоящо бъдещо събитие.
,, А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда; и който каже на брат си Рака, ще бъде виновен пред Синедриона; а който му каже: Бунтовни безумецо, ще бъде виновен за огнения пъкъл.”
Такъв огнен пъкъл ще има. И в образната свобода на една притча, най-великият Учител на човечеството, облича Своето поучение за двете групи хора и за двете съдби пред тях в картината на крайния изход. Тяхното състояние е толкова определено, че може да се третира в светлината на крайния изход, където наистина ще има огън и ще има необратима раздяла. Картинно това е описано в Откровение 20-та глава.
Духовете в тъмницата – 1Петрово 3:18-20 ст.
,, Защото и Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух; чрез Когото отиде да проповядва на духовете в тъмница та, които едно време бяха непокорни, когато Божието дълготърпение ги чакаше в дните на Ной, докато се правеше ковчегът, в който малцина, т. е. осем души, се избавиха чрез вода.”
Този текст е една опорна точка за подръжниците на безсмъртието в смъртта. Те го тълкуват така: След като издъхва на кръста, рано следобед в петък, Христос все пак е жив и извършва вид дейност. Той отива в ,,тъмницата” затвора където са държани всички, непокорни от Ноевото време и им проповядва. Какво и с какъв резултат не ни се казва, но е ясно, че и Той и те са живи, способни са дори да изслушат проповед, а защо не и да я приемат, тоест да се покаят.
На такова тълкувание , Христос и днес би казал това, което някога каза на Своите съвременици:
,, А Исус им отговори: Заблуждавате се, като не знаете Писанията, нито Божията сила.”
(Матей 22:29 ст.)
Къде е заблудата – тяхна, а може би и наша?
,,Тъмницата” или ,,затворът” е друга злоупотреба с текста, подобно на ,,пъкъла” от притчата. Това не е някакво специално място където душите отиват след смъртта, а състояние, в което се намират докато са още живи. И времето, в което е станало събитието не е по време на Христовата смърт, а много векове преди това, по времето на Ной и потопа.
За времето на Ной преди потопа е писано:
,, И като видя Господ, че нечестието на човека по земята се умножава и че всяка мисъл и наклонност беше постоянно само зло,”
(Битие 6:5 ст.)
Грехът и животът в него, Библията нарича тъмнина и робство:
,, Защото, ето, тъмнина ще покрие земята и мрак - племената; а над тебе ще осияе Господ и славата Му ще ти се яви.”
(Исая 60:2)
,, Обещават им свобода, а те сами са роби на разврата; защото от каквото е победен някой, на това и става роб.”
(2Петрово 2:19 ст.)
,, Пътят на нечестивите е като тъмнина; не знаят от какво се спъват.”
(Притчи 4:19 ст.)
,, Аз, Господ, те призовах в правда и като хвана ръката ти, ще те пазя и ще те поставя за завет на народа, за светлина на народите, за да отвориш очите на слепите, да извадиш затворените от затвор и седящите в мрак - от тъмницата.”
(Исая 42:6,7 ст.)
,, да им отвориш очите, за да се обърнат от тъмнината към светлината и от властта на Сатана към Бога и да приемат прощение на греховете си и наследство между осветените чрез вяра в Мене.”
(Деяния 26:18 ст.)
Като Божии представител, патриарх и пророк, Ной е бил движен от Христос да проповядва на съвремениците си да се покаят и да избегнат потопа. Това е продължавало много време – 120 години. Но те са останали непокорни и са загинали.
Дори да приемем за момент, експериментално, че такава среща между закоравелите грешници и Христос се е състояла, възникват много въпроси, на които неможем да си отговорим задоволително и смислено: Защо да има такава среща, след повече от 2000 години? Не е ли вече всичко ясно след толкова години прекарани в ,,затвора”? Амнистия? Нали промени в статуса вече са невъзможни? Нали след възкресението Си рано сутринта в неделя, Исус каза на Мария, че не се е явил при Бог Отец за потвърждение, че жертвата Му е приета. Може ли преди това да проповядва и да предлага нещо на когото и да било? И т.н и т.н. Въпросните стихове не могат да се отнесат за времето на Христос, а се отнасят за времето на Ной и неговите съвременици.
Живот, смърт и безсмъртие в светлината на Великден
Наближава Великден, светлият празник на Христовото възкресение. Природата е в съзвучие с трепетното вълнение, което изпълва сърцето. Ухание, песен, възторг и вдъхновение проникват и избликват отвътре. Умиление и оптимизъм, прояснение и смирение.Тържество. Победа над смъртта. Химн на спасение. Нов живот за душата – душата уморена и изтерзана в плен на измамата и суетата. Душата, била мъртва в грехове и престъпления. Душата, празна и обезверена, която е намерила любовта. Душата, която празнува възкресение и нов живот. Моята душа!
Възкресение Христово – възкресение за моята душа.
Какво е посланието на един Великден през всички времена? Само едно: Животът е победил смъртта. Станало е нещо, което не става веки ден. Нещо уникално. Гробът е отворил своите врати и е пуснал на свобода един от своите пленници. Той, гробът, е загубил битката в един прекрасен ден и този ден е Велик! Той е само един. Има само един Велик ден и всичко друго подобно или различно е само отклик от неговата сила, сияние от неговата слава:
,, И когато Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв; а Той сложи десницата Си върху мен и каза: Не бой се, Аз съм Първият и Последният, и Живият; бях мъртъв и, ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.”
(Откровение 1:17,18 ст.)
Ако смъртта и гробът бяха просто един граничен пункт, през който може да се минава със или без ,,виза”, възкресението не би било кой знае какво събитие. То не би било нито единствено, нито рядко явление, защото всички умират и мнозина биха искали да се върнат при живите. Христос, приел човешки вид и тяло, не би показал нищо ново, когато след смъртта Си се връща и явява на мнозина – ученици, роднини, близки, приятели и дори врагове. С какво този ден би бил по-различен и по- велик от всеки един ,,божи ден”, в който някой от мъртвите би поискал да се върне при живите?
Не би си струвало дори Христос да умира за нещо, което по природа е присъщо на човека – безсмъртието на душата.
А за какви ,,ключове” говори Той? И защо изобщо са нужни ключове?
Защото смъртта е заключване. Заключване, от което няма нито лично самоотключване, нито спомагателно или ходатайствено отключване. В смъртния сън няма нито сънуване, нито пробуждане. Приключеният живот е предаден изпитен лист, който очаква оценка.
,, И така, както е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд,”
(Евреи 9:27 ст.)
Живот, смърт и безсмъртие – в този всеобхващащ триъгълник сме и ние с теб, любезни читателю.
В живота идваме не по своя воля и го приемаме като дар.
В смъртта влизаме по силата на греха, който носим в себе си по рождение и увеличаваме по своя воля.
Безсмъртието е Божие, само Божие! Но той ни е издействал правото да го потърсим, намерим и придобием:
,, вечен живот на тези, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие;”
(Римляни 2:7 ст.)
,, И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и че този живот е в Неговия Син. Който има Сина, има този живот; който няма Божия Син, няма този живот.”
(1Йоаново 5:11,12 ст.)
НАШЕТО БЕЗСМЪРТИЕ Е САМО В Х Р И С Т О С !
,, Мъртвите не хвалят Господа, нито онези, които слизат в мястото на мълчанието; но ние ще благославяме Господа отсега и довека. Алилуя.”
(Псалом 115:17,18 ст.)
,, И смъртта, най-последният враг, и тя ще бъде унищожена,”
(1Коринтяни 15:26 ст.)
Отначало, заглавието на тази тема беше просто ,,Живот и смърт”. Исках да засегна една тема, която е общочовешка и която ме е вълнувала от най-ранните ми години. Баща ми ми беше говорил тогава за мировата скръб, която засяга повече или по-малко всеки член на човешкото общество.
Аз лично, преживях мировата скръб още в детските и юношеските си години, когато се сблъсквах с несъвършенството на живота и се оформях като личност. Бяха годините на втората световна война. Преживяхме бомбардировките над София, икономическата криза, глада купонната система, болестите…по-малкото ми братче умря при домашни условия и липса на медицинска грижа (през 1946 г.). На този фон и на дванадесет годишна възраст, аз трябваше да градя бъдеще, мироглед и социален статус. Да, но има нещо в човека, което остава за цял живот.
Подраствах и срещите ми със смъртта продължаваха да ме впечатляват. Обичах да посещавам централните софийски гробища, където намирах много материал за размисъл: красиво оформени гробове и надгробни плочи, надписи, провокиращи мисълта и чувствата, ухаещи пролетни или есенни цветя, изящно изваяни и наведени в мълчаливо бдение ангели и образи, образи, образи… Портрети, не само на възрастни, преминали през морето на живота хора, а и на личности и деца… Да, деца… с очарователен вид и невинна чистота. Тяхното място най-вече не ми се струваше тук.
Стара латинска поговорка гласи: ,,Memento mori – Помни смъртта!” Застанал тук, в самия неин дом, се питах: Защо е тя? Аз търся живота, искам да живея, а защо съм тук, привлечен от смъртта? Защо ми влияе по тайнствен начин, вълнува от далеч и настройва или разстройва струните на душата ми? Трябва ли да съм тук? Трябва ли да гледам и да мисля за това? Не съм ли призовал неуместно и не на време тази далечна тема? Може би. Явно това не e потребност на живота ми. Ако не друго, поне съм избързал с една среща, неактуална за моята възраст. Но защо?..
Отговорът намирам в третата дума, която сега прибавям в това заглавие: БЕЗСМЪРТИЕ. ,,Живот, смърт и безсмъртие”. Хубавата дума тук е безсмъртие. Без нея ,,Нищо ново под слънцето”! Без нея – по-добре да не е имало нещо, защото смъртта и забравата го обезсмислят…
,,Безсмъртие” е божествена дума. И с право се отнася само за Един Единствен – за Бога. Само Бог и единствено Бог има безсмъртие:
,, А на вечния Цар, на безсмъртния, невидимия, единствения Бог, да бъде чест и слава до вечни векове. Амин.”
(1Тимотей 1:17 ст.)
Но защо тази божествена дума упражнява такова тайнствено влияние върху нас? Защо намира прием в мислите ни и събужда резонанс в чувствата ни, привлича, вълнува и одухотворява душата ни? Това положително ли е или не? Добро ли е или вредно и опасно?
Бях на около двадесет и пет, двадесет и шест години. Вече се бях решил да стана проповедник, но не съвсем. Като прелюдия към това звание бях поискал да ме оставят на полудневна работа към канцеларията на нашия съюз, а с другата половина от деня да разполагам, за да работя върху себе си. Това продължи повече от година. В това време направих няколко опита да продължа образованието си във висше учебно заведение. Но там нямаше отворени врати за мен.
Една пролет подготвяхме пролетната молитвена седмица. Това беше младежко събитие, но по онова време работата в такава насока с млади хора беше ,,табу”. Остана само названието ,,Пролетна молитвена седмица”, но всички знаеха, че това е призив към младите хора за приближаване при Бога и молитва. Знаеха го и органите на властта, които не искаха в църквата да има млади хора. Църквата нямаше разрешение за печатна и издателска дейност. Единственото, което се допускаше беше отпечатване на циклостил. Тази техника се използваше в по-големите администрации на държавата, за вътрешна употреба. На църквата беше разрешено да я ползва за отпечатване на съботно-училищните уроци и молитвените четива два пъти в годината. Четивата се написваха на машина върху восъчни листове, а след това се издаваха в ограничен тираж и разпращаха по църковните групи в страната.
Моята работа тогава беше да помагам и в тази техническа дейност. Спомням си, че бях поработил над корицата на молитвените четива, за да добият по-пролетно-жизнерадостен вид. В деня когато всичко беше готово и молитвените четива трябваше да бъдат разпратени из страната, дойдоха двама представители на властта, събраха всички материали, сложиха ги в един чувал и обявиха, че не са легитимни и не могат да бъдат ползвани. Беше шокиращо. Бяхме покрусени от такъв развой, защото бяхме вложили нещо повече от само обикновен труд.
Аз бях най-младият там. Другите бяха две по-възрастни сестри и отговорния за издателската част брат от съюзния съвет. Преди да си тръгнат, с всичкия ни труд в торбата си, упълномощените пратеници на властта отделиха известно време за обяснение като поясниха, че това не е вмешателство в нашите религиозни обичаи, но мярка за сигурност спрямо подрастващото поколение.
По едно време, единият от двамата ми подхвърли:
- Пейчо, значи и ти участваш в тази работа?
Незнам какво знаеше за мен, единственият по-млад човек там, не го познавах, но сега осъзнавам, че те знаеха за нас много повече, отколкото ние си мислехме. Сигурно е знаел и за моето раздвоение и за опитите ми да се реализирам в друго поприще и друга специализация. Чувстваше се намекът му, че може би не ми е тук мястото. Споменах вече някъде, че по природа не съм агресивен пропагандатор на убежденията си. При мен нещата идват дълбоко, вътрешно, лично… и приел ги веднъж, аз им оставам верен дълбоко, вътрешно и лично. Но когато се стигне до контакта с хората, тази вътрешна убеденост не винаги е на ниво да се предаде и на други адекватно. Ако зависеше от мен, бих си живях в моя свят с моите идеи.
Това обаче, едва ли би било полезно за някого, че и за самия мен. Аз правя повече когато съм провокиран. Тогава прониквам повече в хората, и достигам по-дълбоко отколкото съм мислил или искал. Нещо такова се получи и при тази среща. Като ме засегна и едва ли не обиди, че си губя младостта в една отживяваща кауза, моят опонент ме принуди да му кажа какво мисля. Тук вече не можеше да се мълчи. Аз имах едно по-добро разбиране за живота от него, по-добра цел, по-истински идеал. Устата ми се отвориха и моята тирада отекна в такъв смисъл:
- Ако има заблудени, то това не сме ние, а те; те нямат за какво да живеят; Те са бедните, а не ние; Те нямат отговор на въпросите на живота; Те нямат истински идеал за младите хора, а не ние; Те нямат решение на въпроса за смъртта. Те нямат надежда и са безсилни пред нея, а не ние…
Доведох го до смъртта и го попитах за надеждата му.
- Много мрачен и тъжен взе да става разговора – потиснато забеляза той.
Разделихме се. Къде е било по-мрачно и по тъмно – в техните мисли или в нашите –не се наемам да кажа. Но една скрита мисъл се прокрадва в съзнанието ми: Дали като са се качили в колата си, не им е хрумнало да бръкнат в голямата торба с молитвени четива и да си вземат по едно, за да видят с какво заблуждаваме и омайваме хората, какво има там, което те нямат. Ако не са го направили тогава, смъртта го е направила по-късно, или ще го направи. Ще ги изправи пред себе си и няма да ги пита, колко тъжен и мрачен е диалогът с нея, но ще го проведе по своя познат начин.
Нямам дял в този разговор. Аз им бях оформил едно жизнерадостно пролетно четиво, от което бликаше светлина и надежда. Дано, все пак, не са се разминали с нея. Тя беше толкова близо до тях и бяха взели от нея толкова много!
Безсмъртие само чрез безсмъртния
Безсмъртие! Не може да не се вълнуваме и да избягваме от тази дума! Ако го направим в живота, смъртта ще ни я напомни. Ще ни я направи желана и необходима.
Но БЕЗСМЪРТИЕ е и опасна дума. Ние, смъртните имаме толкова нужда от нея, че сме си позволили да я прилагаме без право и разрешение навсякъде – в религията, във философията, в изкуството и в отношенията и чувствата си. Най-голямото посегателство спрямо върховния атрибут на Божеството сме направили, като сме допуснали да го прилагаме за себе си. Допуснали сме да приемем, че имаме безсмъртна душа.
Истината обаче, е съвсем различна от това. Душата, както има начало, така може да има и край. Душата не е безсмъртна по естество. Тя черпи живот и се подържа от безсмъртен източник. Откъсната от него тя губи живота и може да умре. Може да умре? За мнозина това може да прозвучи еретично, за други – изненадващо и атеистично. И все пак, не са малко онези, за които ще прозвучи реалистично и практично.
О, инфантилно, объркано и нещастно човечество! Кога ще познае то себе си и своя произход…Кога ще погледне на живота си като на ДАР, а не като завоевание? Кога ще се научи да чува и разбира Божиите думи? Кога ще познае истината за себе си? Истината, която дава яснота, свобода и спасение?
Неоспоримият факт, че съществуваме няма много алтернативи. Неразумната природа не ни е потърсила досега, като своя свидна и желана рожба. Но Бог го е направил недвусмислено и предявява родителски права над нас.
При толкова ясна и неоспорвана по равностоен начин декларация, ние оставаме ,,Божии”, независимо дали го признаваме или не.
Човекът, такъв какъвто е, сам носи в себе си свидетелството, че е продукт на по-висш живот и разум. Той се стреми към това начало, заложено в него и го търси. Човечеството може да е загубило знанието за Бога, но не е загубило ,,търсенето”. То присъства на всяко ниво на неговото развитие. От там е отношението ни към безсмъртието.
Човекът е бил създаден. Преди да е бил създаден не е съществувала никаква душа. Бог е взел за изходен материал пръст, земна пръст, дал й е форма и строеж на свой замисъл. Но това още не е бил човек – жив човек. Този прототип на човека се е нуждаел от още нещо, много съществено, за да стане жив човек или ,,жива душа”.
,, И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.”
(Битие 2:7 ст.)
След като Бог вдъхна в него своето жизнено дихание, тогава човекът стана ,,жива душа”
Живата душа е индивид, личност, със свое самосъзнание и идентичност. Тази идентичност се попълва и оформя през целия живот. Човек се изменя по вид, мисъл, разбиране и чувства, но остава една личност, една душа.
Само първата човешка двойка е била създадена пряко от Твореца. Репродуктивната способност на рода Той поверява на самите тях:
,, И Бог ги благослови. И Бог им каза: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете,…”
(Битие 1:28 ст.)
Смъртта не е била необходим и неизбежен спътник на живота, нито грехът е бил предрешен избор. Човекът е имал свободата да избира и да избегне смъртта.
Животът е дар от Бога, но не независим дар. Условието за неговото поддържане е било лоялност към дарителя:
,, И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази. Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.”
(Битие 2:15-17 ст.)
,, Защото заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христос Исус, нашия Господ.”
(Римляни 6:23 ст.)
Така, смъртта в Божия план не е естествен процес, а плод на една погрешна сеитба. Тя става наследствен недъг, предаден от Адам и Ева на цялото им потомство:
,, Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят.”
(1Коринтяни 15:22 ст.)
Какво става с човек когато умре? Обратното, което е станало при създаването му:
,, и да се върне пръстта в земята, както е била, и духът да се върне при Бога, Който го е дал.”
(Еклесиаст 12:7 ст.)
Както някога, при създаването, от тези два компонента (пръст и дихание) е станала ,,жива душа”, така сега, при разделянето им, престава да има душа.
,, Защото живите поне знаят, че ще умрат; а мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват, понеже споменът за тях е забравен;”
(Еклесиаст 9:5 ст.)
Това е смъртта – преставане да се живее, небитие, безчувствие, забрава, абсолютен сън.
Дарът на Дарителя е отнет. Той е загубен, няма го. И не следва да го има по естествен път. Но…има едно ,,Но”. Бог има Свой свръхестествен начин да даде втори шанс, да върне от смъртта, да даде отново Своя дар:
,, а Божият дар е вечен живот в Христос Исус, нашия Господ.”
(Римляни 6:23б ст.)
Забележете: Това не е свойство на човешката душа, а Божий дар. Бог може да подари отново изгубения живот. Но това става само при едно условие: ДА СИ БОЖИЙ. Да си живял под Неговата творческа и претворяваща сила:
,, Исус й каза: Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее.”
(Йоан 11:25 ст.)
,, И ето волята на Този, Който Ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо, но да го възкреся в последния ден. Защото това е волята на Моя Отец: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден. Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил, и Аз ще го възкреся в последния ден. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден.”
(Йоан 6: 39,40,44,54 ст.)
,, "Аз съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов"? Той не е Бог на мъртвите, а на живите.”
(Матей 22:32 ст.)
Кои за Бога са мъртви?
,, Но Исус му каза: Върви след Мен и остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.”
(Матей 8:22 ст.)
Оставането в греха, Бог счита за признак на смърт:
,, И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове, в които сте ходили някога според вървежа на този свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството; между които и ние всички сме живели някога в нашите плътски страсти, като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите и по естество сме били чеда на гнева, както и другите. Бог обаче, Който е богат с милост, поради голямата любов, с която ни възлюби, даже когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, ни съживи заедно с Христос (по благодат сте спасени) и като ни възкреси заедно с Него, ни сложи да седим с Него в небесни места, в Христос Исус;”
(Ефесяни 2:1-6 ст.)
За всеки, който не е очистен от греховете си, Божият дар на повторно право на живот без смърт не може да бъде приложен. Неопростените от греховете си ще възкръснат, но само за да получат изпълнението на присъдата си – втората смърт. Тя е окончателна:
,, Видях и мъртвите, големи и малки, да стоят пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бяха съдени според делата си по записаното в книгата. И морето предаде мъртвите, които бяха в него; и смъртта, и адът предадоха мъртвите, които бяха в тях; и те бяха съдени - всеки според делата си. И смъртта, и адът бяха хвърлени в огненото езеро. Това е втората смърт.”
(Откровение 20:12-14 ст.)
До тогава и мъртвите са наречени ,,спящи в пръстта”
,, Истина, истина ви казвам, но иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син и които го чуят, ще живеят.”
(Йоан 5:25)
,, Тогава мнозина от спящите в пръстта на земята ще се събудят - едни за вечен живот, а други - за срам и вечно презрение.”
(Данаил 12:2 ст.)
,, Това изговори и след това им каза: Нашият приятел Лазар заспа, но Аз отивам да го събудя. Тогава учениците Му казаха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Но Исус бе говорил за смъртта му, а те мислеха, че говори за потъване в сън. Тогава Исус им каза ясно: Лазар умря.”
(Йоан 11:11-14 ст.)
,, А не желаем, братя, да останете в неизвестност за онези, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда. Защото, ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него. Защото това ви казваме чрез Господнето слово, че ние, които останем живи до Господнето пришествие, няма да изпреварим починалите. Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа.”
(1Солунци 4:11-14 ст.)
,, Блажен и свят онзи, който участва в първото възкресение; над такива втората смърт няма да има сила; а те ще бъдат свещеници на Бога и на Христос и ще царуват с Него хиляда години.”
(Откровение20:6 ст.)
Това е ,,блажената надежда” на всички, които вярват в Христос и Го очакват:
,, като очакваме сбъдването на блажената надежда, славното явяване на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос,”
(Тит 2:13 ст.)
Христос, апостолите и мъртвите
В своята публична работа като учител, Христос често се позоваваше на направеното или казаното от божии хора в минали генерации. Но нито Христос, нито апостолите дават намек за допитване до някой починал праведник. А би могло. Колко полезна би била една жива среща с Авраам в спора от Йоан осма глава!
А защо тогава в Матей 17:1-3 ст. е описана точно такава история с хора живели преди векове и хилядолетия?
,, След шест дни Исус взе Петър, Яков и брат му Йоан и заведе само тях на една висока планина. И се преобрази пред тях; лицето Му светна като слънцето, а дрехите Му станаха бели като светлината. И, ето, явиха им се Моисей и Илия, които разговаряха с Него.”
Илия е живял 7-8 века преди Христос, а Моисей 1500 години преди Него. Какво е това изключение?
Случаят е показателен. Това не е изключение от правилото, а специален частен случай. Илия и Моисей не са мъртви. Те не идват от царството на мъртвите, а от Божието присъствие, където са били приведени по Божия промисъл, след като са изпълнили мисията си на този свят. Моисей е умрял като всички хора, а след това възкресен и взет на небето. За тялото му е имало спор между Христос (Архангел Михаил) и дявола или Сатана (описано в Юда 9-ти стих). Илия пък въобще не е умирал. Той е взет жив от небесна огнена колесница и преобразен в по-съвършено, нетленно тяло. (4Царе 2:11 ст.). Те двамата са представители на двете групи спасени: Мъртвите в Христос, които ще възкръснат при явлението на Божия Син в слава и живите в Христос, които няма да умрат, но ,,в миг на око” ще бъдат преобразени и облечени в нетленно, подобно на ангелите, тяло.
В предстоящата Му агония и жертвена смърт на Голгота, Божият Син Христос е имал нужда от подкрепата на тези двама авангардни спасени. Те му вдъхват насърчение и са живия залог, първият плод на множеството, които ще бъдат спасени чрез Неговата жертва. Но не виждаме никъде да ползва услугите на Авраам - Божият приятел, Йов, образцовия праведник, Данаил, или който и да е друг починал Божии човек. Нито един! Защо? Защото, както тогава, така и до сега те са ,,спящи в пръстта”. Ако Сам Божият Син не си е позволил да призове от почивката на смъртния им сън, тези, явно ,,Божии” личности, как някои си позволяват да твърдят, че го правят?
Гласове от друг свят
,,Когато двама се карат, има трети, който печели”. Тази житейска мъдрост е валидна за отношенията между хората и техните интриги и спорове. Във всеки неизяснен случай на конфликт, спор или борба между две страни има и трета, която видимо остава скрита. А тя може да е най-активната и най-заинтересованата. В основата на въпроса, който проследяваме, има точно такава ,,трета” страна:
,, А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя каза на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината? Жената отговори на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем, но от плода на дървото, което е сред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете. А змията каза на жената: Никак няма да умрете; но Бог знае, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото.”
(Битие 3:1-5 ст.)
Тук разговорът, провеждан между жената (Ева) и змията е диалог. Но знаем, че змиите, колкото и да са красиви, нямат висши познания за добро и зло и още по-малко за подбудите на Бога. Тогава? Каква е тази змия, която наставлява и просвещава човека – венеца на Божиите земни творения и владетел на целия животински свят? Не е трудно да се разбере.
,, И беше свален големият змей, онази старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана, който мами целия свят; свален беше на земята, свалени бяха и ангелите му заедно с него.”
(Откровение 12:9 ст.)
Схващаме ли добре тезата на змията? За какво говори тя? Ами за същото, с което сме се захванали и ние – има ли или няма смърт. И то не толкова за живота и смъртта, а за безсмъртието. Гласът ,,отвъд” вещае безсмъртие. Само че защо не идва да го заяви открито, а го прави ,,под прикритие”, под маска, служи си със медиум? Не се учудвайте. Само така може да разчита на успех. Не открито казано, засекретеното послание гласи: Ако аз, едно безсловесно животно проговорих чрез плода на това забранено дърво, какво бихте постигнали вие, които и сега сте по Божий образ? Ще станете равни на богове!
Много красиво! Съблазнително! Но лъжа! Очарователна измама. Бог казва: ,,Ще умрете!” Друг казва: ,,Нищо подобно. Няма да умрете!”
И до ден днешен, послания от друг, трансцедентен свят не престават да идват до нас, живите. Мили скъпи близки ни напускат. Раздялата е мъчителна и жестока. И ето, че един ден те са намерили начин да се ,,завърнат”. Явяват ни се, утешават ни или ни разтревожват повече, според случая… Но винаги дават някакво наставление или искат нещо от нас, а ние сме смаяни. Те са живи! Те са тук!.. Кои са ,,те”?
Някога, при първата изречена лъжа, не е имало още богатия фонд на мъртвите и ,,старовременната змия” си е послужила с едно живо животно. Но днес, след хилядолетия прибирана ,,жетва” от човешки души, архивът на ,,спящите в пръстта” е нараснал много и е изобилен. И всяко име там, може да бъде възпроизведено и представено на все още живите. И то толкова сходно с човека, когото сме познавали, че да не можем да го различим. Но това той ли е в действителност? Нека обърнем внимание на една истинска случка.
Навсякъде по света хората се радват на хубавото. Кой не обича онова, което е за обичане? Особено ако това е един млад живот, едно очарователно дете? И къде не влиза смъртта, за да отнеме радостта на живота и да раздели обичащите се?
Това се случило в един голям град. Младо, щастливо семейство се радвало на живота и на своята малка, току що тръгнала на училище дъщеричка. До тук нищо необикновено. Има го и у нас и навсякъде.
Една сутрин, отивайки на училище, детето трябвало да пресече една натоварена улица. Въпреки специалните заръки и предпазливостта й, случило се най-лошото. Недобросъвестен шофьор, губи контрол, удря я с колата си и детето умира на място. Трагично, но и това стана нещо често и може да се случи на всекиго. Смъртта си е смърт навсякъде и скръбта си е скръб навсякъде, макар че някъде тя е много, много по-силна от другаде. Животът продължава. Дали за добро или не, животът не спира пред твоята и моята скръб, а продължава. Такъв си е той!
След доста дни, една сутрин опечалената майка била в детската стая. Тя преглеждала някои неизносени дрешки на своето изгубено дете и преживявала отново непоправимото. В мислите, в чувствата й, нейното дете било в този момент толкова близо до нея! То като че ли било там и тя трябва само да се протегне и ще го докосне. Преживяването било до предела на човешката издръжливост. Сълзи напирали в очите й. Премествайки поглед от скъпите неща на детето към вратата на детската стая, тя видяла… Ах, какво видяла! Облечена в същата червена дрешка, както в деня на катастрофата, пред нея стояла цяла целеничка нейната малка дъщеря, със сияещ и лъчезарен поглед, с протегнати напред ръце както винаги и с познатият й чар, тя идвала да прегърне своята майчица. Коя майка би отказала на това? Коя истинска майка би се поколебала и спряла пред повика на сърцето?...
Но едно нещо е хубаво, само когато е истина. Тази майка познавала истината. Тя знаела, че бедите и ударите на съдбата не заобикалят и вярващите хора, но че и в загубите и скръбта си те трябва да се придържат към истината. А истината твърди, че умрелите немогат да се срещат с живите и да общуват с тях. Тази истина била истинска за жената. Тя застанала зад нея:
- Не, ти не си моята дъщеря.Ти си измамно видение от нечист източник. Върви си!
Кое истинско дете би се спряло пред такъв ,,щит” и не би го пробило?... Но един измамник трябва да се спре. Той живее само в измамата. В светлината на истината няма нито сила, нито право да остане. Длъжен е да се подчини на гласа на истината. Видението се заковало на място. Изразът на лицето му започнал да се изменя. От лъчезарно, мило и невинно детско лице, той постепенно приел вид на ужасяващ демон. С отвратителна гримаса и ужасяващ вик, видението изчезнало.
Любезни, приятелю, братко или сестро, познаваш ли истината? Приемаш ли истината? Обичаш ли истината? Живееш ли в истината? Истината ще те направи свободен или свободна. Истината ще те пази от врага на душата ти и врагът на душата ти ще те пази от истината. Но само ти ще избереш кой да те води.
,, И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и че този живот е в Неговия Син. Който има Сина, има този живот; който няма Божия Син, няма този живот.”
(1Йоан 5:11,12 ст.)
А богаташът и бедни Лазар в „Аврамовото лоно”?
Тази красноречиво описана история е ставала повод за защитаване на теорията за съзнателното състояние на мъртвите. Там те виждат, мислят, говорят и страдат или се радват, значи са живи. Да, живи са – доколкото са ,,живи” действащите лица в една притча. Там те говорят, действат, чувстват и се вълнуват, дори когато не са одушевени същества, а предмети, растения, или животни. Но само в своя свят – в притчата. Вън от нея не излизат и не могат нищо в реалния свят. Този тип персонажи са живи, доколкото са живи идеите, които носят. Но когато предадат идеите си на живите, те се оттеглят в своя недействителен свят, защото никога не са били истински живи. Те са създадени условно, като работен модел, за да предадат поука на живите. В това са безпогрешни. Но когато се приближим до тях и вникнем в техния имагинерен свят, разгледаме ги отблизо, те се разпадат и изчезват.
Опитайте се и вие да влезете в света на Лука 16:19-31 ст. и ще се убедите. Нека го направим заедно за обща полза:
,, Имаше някой си богаташ, който се обличаше в пурпур и висон и всеки ден правеше бляскави пиршества. Имаше и един сиромах на име Лазар, покрит със струпеи, когото слагаха да лежи пред портата му, като желаеше да се нахрани с трохите, паднали от трапезата на богаташа; и кучетата идваха и ближеха раните му. Умря сиромахът и ангелите го занесоха в Авраамовото лоно. Умря и богаташът и беше погребан. И в ада, подложен на мъки, той повдигна очи и видя отдалеч Авраам и Лазар в неговото лоно. И той извика: Отче Аврааме, смили се над мен и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми; защото се мъча в този пламък. Но Авраам каза: Синко, спомни си, че ти си получил своите блага приживе, така както и Лазар - злините; но сега той тук се утешава, а ти се мъчиш. И освен всичко това между нас и вас зее голяма бездна, така че онези, които биха искали да минат оттук към вас, да не могат, нито пък оттам да преминат към нас. А той каза: Щом е така, моля ти се, отче, да го пратиш в бащиния ми дом, защото имам петима братя, за да им засвидетелства, да не би да дойдат и те на това мъчително място. Но Авраам каза: Имат Моисей и пророците; нека слушат тях. А той отговори: Не, отче Аврааме, но ако отиде при тях някой от мъртвите, ще се покаят. И той му каза: Ако не слушат Моисей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.”
И така, първото което ни прави впечатление е, че това е едно много оживено място. Ако населението на земята сега е седем милиарда, колко души умират за едно денонощие? Това са много десетки или стотици хиляди ,,души”, които трябва да бъдат приети, разпределени и настанени. Разбира се, разделно! Но защо ,,лагерите” им са толкова наблизо, че могат да се виждат и знаят какво става с познатите им близки или непознати от другия лагер? Най-блажените, които са в лоното (скута) на Авраам ще са доста натясно, тъй като са мнозина… Но не това е главното им притеснение. Те виждат, чуват, знаят какво става в другия ,,лагер” на осъдените. А там имат немалко техни най-близки хора, които не са се спасили. Какво блаженство ще изпитват като ги гледат в огнени мъки ден и нощ? А другите им близки и скъпи хора, например деца, са все още живи? Но животът е бил неблагосклонен към тях. Те изживяват големи разочарования, болки, загуби и страдания. Как ще се отрази това на блаженото им състояние и ще могат ли изобщо да бъдат блажени? Ами ако ги виждат как затъват в злото и се отправят към другия лагер на вечните мъки? Искат, а немогат да им помогнат?…
Задгробният свят, още при този начален обзор, започва да става нелогичен и нестабилен. Това впечатление се задълбочава и затвърждава защото: Те са в телесен вид (не само души). Имат очи, уши, уста, пръсти и нерви, с които усещат и могат да изпитват болка. Питам се: Кога ги придобиха? Трябва ли да изгние старото им тяло, че да получат ново или…? Понякога мъртвото тяло се запазва неограничено дълго, например загинали алпинисти всред вечни ледове. Не им ли трябва вече това тяло? Там, отвъд, ново ли получават? Ако кажем ,,Не”, отричаме реалността на притчата. Ако кажем ,,Да”, изправяме се пред още по-трудни и нерешени въпроси: Например: Защо Архангел Михаил (другото име на Христос) се е препирал или влязъл в спор с дявола ,,в борба за Моисеевото тяло”? (Юда 9 ст.). Защо не го е възкресил направо в друго тяло, без връзка с това? Защо почти разложилият се вече Лазар е бил възкресен с неговото старо тяло, а не е бил повикан от Авраамовото лоно? И защо сам Христос възкръсна със същото тяло, с което е умрял и с белезите по него? (Лука 24:38-40) Също случаят с Тома.
,,Живи” мъртви или ,,спящи в пръстта”?
Притчата за ,,Авраамовото лоно”, възприета буквално, освен че е непоследователна, но и измества едно от най-основните учения на Библията – това за смъртта като смърт без всякакво съзнание и дейност в нея. ,,Спящите в пръстта” или в гробовете е много популярен израз в Библията и навсякъде визира мъртвите. Техният сън не е вечен, а трае до деня на възкресението, който е наречен още ,,последният ден”.
Възкресението не става по желание на Авраам или на самите ,,живи” мъртви, а чрез Божията сила и по Божията воля в ,,последния ден”.
,, Марта Му каза: Зная, че ще възкръсне при възкресението в последния ден.”
(Йоан 11:24 ст.)
,, Защото това е волята на Моя Отец: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден.”
(Йоан 6:40 ст.)
,, Защото аз ставам вече принос и времето на моето напускане настава. Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в о н з и ден; и не само на мен, а и на всички, които са обикнали Неговото явяване.”
(2Тимотей 4:6-8 ст.)
Още от предисторически времена, Бог е имал в плана Си един “ден ,,или време, когато ще се възстанови всичко:
,, Когото трябва да приемат небесата до времето, когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на Своите святи пророци.”
(Деяния 3:21 ст.)
Това време са очаквали и още очакват мъртвите спящи в пръста. С тази надежда и увереност е изпратен и Данаил в смъртната си почивка до края на времето:
,, Но ти си иди, докато настане краят; и ще се успокоиш и в края на дните ще застанеш в дела си.”
(Данаил 12:13 ст.)
Тези две тълкувания за ,,живи” мъртви и ,,спящи в пръста” се изключват взаимно едно друго. Мъртвите са или в горящ пъкъл и Авраамово лоно, или са мъртви - ,,спящи в пръста”.Човешките тълкувания и традиции може да подържат първото, но Божието Слово подържа второто.
Който се наема да доказва първото, отстоява учението за съзнателното активно състояние на мъртвите, въпреки ясната, цялостна и пълна позиция на Божието Слово – Библията, той въвежда ,,друго евангелие” и се отрича от истината. Последствията от такъв неверен ход са невярна теология и отстъпление от ,,вярата предадена веднъж завинаги на светиите” (Юда 3 ст.)
Десет пагубни извода от един погрешен възглед
Ако мъртвите не са мъртви:
1. Няма смърт. Бог казва: ,,ще умрете”. Змията казва: ,,Няма да умрете”! Кое е вярното?
2. Няма възкресение и няма нужда от него. Мъртвите си имат и живот и тяло. Може да се общува направо с тях.
3. Христос не е умрял за греховете ни и неможе да бъде наш Спасител. Не е възкръснал в истинския смисъл на думата.
4. Заплатата на греха не е смърт, а привеждане в друга форма на живот.
5. Изразите ,,първо възкресение” и ,,втора смърт” са безсмислени, защото не е имало първа и не може да има и ,,втора смърт”.
6. Смъртта, като не е смърт, тя не е и край за благодатното време за човека. Все някога може да се отворят портите на пъкъла и душата ,,пречистена да влезе в селенията на блаженството.
7. Няма начин грехът да бъде премахнат. Той се увековечава и остава вечна сянка над новото битие.
8. Праведните мъртви немогат да се радват на спасението си, защото постоянно гледат мъките на нечестивите, най-близки техни хора.
9. Христос е умрял напразно, ако въобще е умрял.
10. Защо да бъдем ,,верни до смърт”, когато няма смърт? (Откровение 2:10 ст.)
Нека направим обобщение на казаното до тук. Записаното в Лука 16:19-31 ст. е притча. В притчите се използват нестандартни, имагинерни форми и образи, за да се онагледи една вест и да се извлече поука от нея, а не да се градят доктрини.
Поуката, която Исус внушава тук, е продължение на казаното преди това. В предходната притча от Лука 16-та глава, Исус е нахвърлил и тук доизяснява поучението Си, че настоящият ни живот е единственият ни шанс да уредим отношенията си с Бога и придобием спасението си.
И все пак, някой ще запита: А защо Исус е използвал нереални образи и отношения?
Аврамовото лоно
Този типичен еврейски идиом се е създал по време на Вавилонския плен VI век преди Христос когато юдеите са заимствали разни предания и вярвания от езичниците:
,, Обаче напразно Ме почитат, като преподават за поучение човешки заповеди.” Вие оставяте Божията заповед и държите човешкото предание, измивания на стомни и чаши; и правите много други неща. И им каза: Хубаво! Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание!”
(Марк 7:7-9 ст.)
Талмудът (неканонична еврейска литература), споменава за ,,Авраамовото лоно”, като място където са благословените мъртви, тоест Раят. Това вярване, което е изкривена представа за Божието царство в бъдещето (Матей 8:11 ст.; Лука 14:15 ст.) е било много популярно по времето на Христос защото Авраам е родоначалник и баща на евреите и те практически били свикнали да гледат на него като на техен представител пред Бога:
,, Те Му отговориха: Наш баща е Авраам. Исус им каза: Ако бяхте Авраамови чеда, Авраамовите дела щяхте да вършите. Баща ви Авраам ликуваше, че ще види Моя ден; и го видя и се възрадва.”
(Йоан 8:39,56 ст.)
Тук Христос застава на позицията на Своите слушатели, за да може по-силно и живо да им предаде поуката, която е и център на самата притча. А тя е ясна: НА всеки човек е даден само един живот, в който може да осигури, или загуби спасението си.
Текстове като Матей 25:31-41 ст. и 1Солунци 4:13-18 ст. недвусмислено показват, че разделянето между праведни и неправедни става при второто идване на Божият Син на земята, а не веднага след смъртта и че няма да има изпреварващи и изпреварени, а спасените ,,заедно” ще посрещнат Христос. Това все още е очакването ни:
,, Ето, ида скоро; и у Мен е наградата, която давам, да отплатя на всеки според каквито са делата му.”
(Откровение 22:12 ст.)
Думите ,,имат (писанията) на Моисей и пророците, да слушат тях!” са показателни. Сам Христос ги отправя към Своите съвременици и към нас, макар и чрез устата на Авраам от притчата. Те внушават голата истина: Ако някой не иска да се убеди в Божиите предупреждения, дадени чрез Словото Му, той няма да се убеди и да ги приеме, даже ако някой възкръсне от мъртвите. Тази азбучна истина е била потвърдена още тогава. Само няколко седмици след изричането на притчата записана в Лука 16-та глава, Христос възкресява Лазар. Помага ли това на фарисеите да се убедят и приемат думите Му? Не. И не само, че не ги приемат, но и това ги довежда до мисълта да премахнат Лазар, този изобличаващ ги свидетел на коравосърдечието им.
Пъкъл, Ад и Геена
Като антипод на ,,Авраамовото лоно” е представено място, където след смъртта отиват душите на осъдените грешници.
,, И в ада, подложен на мъки, той повдигна очи и видя отдалеч Авраам и Лазар в неговото лоно. И той извика: Отче Аврааме, смили се над мен и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми; защото се мъча в този пламък.”
(Лука 16:23,24 ст.)
Ясно е, че Исус говори тук фигуративно иначе би изпаднал в противоречие със собствените Си думи на много други места и на библейското учение, като цяло. Еврейската дума ,,шеол” и гръцката ,,хадес” означават гроб, място на смъртта. За това място и състояние, Библията ясно казва, че в него няма живот, мисъл и действие:
,, Излезе ли духът му, той се връща в земята си; в същия този ден загиват намеренията му.”
(Пасалом 146:4 ст.)
,, Защото живите поне знаят, че ще умрат; а мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват, понеже споменът за тях е забравен;”
(Еклисиаст 9:5 ст.)
Но има и друга дума, която говори за истински огън, в който ще влязат всички осъдени грешници след като бъдат възкресени от шеол или хадес, т.е. от гроба. Тази дума е ,,Геена”. В Матей 5:22 ст. Исус говори за нея като предстоящо бъдещо събитие.
,, А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда; и който каже на брат си Рака, ще бъде виновен пред Синедриона; а който му каже: Бунтовни безумецо, ще бъде виновен за огнения пъкъл.”
Такъв огнен пъкъл ще има. И в образната свобода на една притча, най-великият Учител на човечеството, облича Своето поучение за двете групи хора и за двете съдби пред тях в картината на крайния изход. Тяхното състояние е толкова определено, че може да се третира в светлината на крайния изход, където наистина ще има огън и ще има необратима раздяла. Картинно това е описано в Откровение 20-та глава.
Духовете в тъмницата – 1Петрово 3:18-20 ст.
,, Защото и Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух; чрез Когото отиде да проповядва на духовете в тъмница та, които едно време бяха непокорни, когато Божието дълготърпение ги чакаше в дните на Ной, докато се правеше ковчегът, в който малцина, т. е. осем души, се избавиха чрез вода.”
Този текст е една опорна точка за подръжниците на безсмъртието в смъртта. Те го тълкуват така: След като издъхва на кръста, рано следобед в петък, Христос все пак е жив и извършва вид дейност. Той отива в ,,тъмницата” затвора където са държани всички, непокорни от Ноевото време и им проповядва. Какво и с какъв резултат не ни се казва, но е ясно, че и Той и те са живи, способни са дори да изслушат проповед, а защо не и да я приемат, тоест да се покаят.
На такова тълкувание , Христос и днес би казал това, което някога каза на Своите съвременици:
,, А Исус им отговори: Заблуждавате се, като не знаете Писанията, нито Божията сила.”
(Матей 22:29 ст.)
Къде е заблудата – тяхна, а може би и наша?
,,Тъмницата” или ,,затворът” е друга злоупотреба с текста, подобно на ,,пъкъла” от притчата. Това не е някакво специално място където душите отиват след смъртта, а състояние, в което се намират докато са още живи. И времето, в което е станало събитието не е по време на Христовата смърт, а много векове преди това, по времето на Ной и потопа.
За времето на Ной преди потопа е писано:
,, И като видя Господ, че нечестието на човека по земята се умножава и че всяка мисъл и наклонност беше постоянно само зло,”
(Битие 6:5 ст.)
Грехът и животът в него, Библията нарича тъмнина и робство:
,, Защото, ето, тъмнина ще покрие земята и мрак - племената; а над тебе ще осияе Господ и славата Му ще ти се яви.”
(Исая 60:2)
,, Обещават им свобода, а те сами са роби на разврата; защото от каквото е победен някой, на това и става роб.”
(2Петрово 2:19 ст.)
,, Пътят на нечестивите е като тъмнина; не знаят от какво се спъват.”
(Притчи 4:19 ст.)
,, Аз, Господ, те призовах в правда и като хвана ръката ти, ще те пазя и ще те поставя за завет на народа, за светлина на народите, за да отвориш очите на слепите, да извадиш затворените от затвор и седящите в мрак - от тъмницата.”
(Исая 42:6,7 ст.)
,, да им отвориш очите, за да се обърнат от тъмнината към светлината и от властта на Сатана към Бога и да приемат прощение на греховете си и наследство между осветените чрез вяра в Мене.”
(Деяния 26:18 ст.)
Като Божии представител, патриарх и пророк, Ной е бил движен от Христос да проповядва на съвремениците си да се покаят и да избегнат потопа. Това е продължавало много време – 120 години. Но те са останали непокорни и са загинали.
Дори да приемем за момент, експериментално, че такава среща между закоравелите грешници и Христос се е състояла, възникват много въпроси, на които неможем да си отговорим задоволително и смислено: Защо да има такава среща, след повече от 2000 години? Не е ли вече всичко ясно след толкова години прекарани в ,,затвора”? Амнистия? Нали промени в статуса вече са невъзможни? Нали след възкресението Си рано сутринта в неделя, Исус каза на Мария, че не се е явил при Бог Отец за потвърждение, че жертвата Му е приета. Може ли преди това да проповядва и да предлага нещо на когото и да било? И т.н и т.н. Въпросните стихове не могат да се отнесат за времето на Христос, а се отнасят за времето на Ной и неговите съвременици.
Живот, смърт и безсмъртие в светлината на Великден
Наближава Великден, светлият празник на Христовото възкресение. Природата е в съзвучие с трепетното вълнение, което изпълва сърцето. Ухание, песен, възторг и вдъхновение проникват и избликват отвътре. Умиление и оптимизъм, прояснение и смирение.Тържество. Победа над смъртта. Химн на спасение. Нов живот за душата – душата уморена и изтерзана в плен на измамата и суетата. Душата, била мъртва в грехове и престъпления. Душата, празна и обезверена, която е намерила любовта. Душата, която празнува възкресение и нов живот. Моята душа!
Възкресение Христово – възкресение за моята душа.
Какво е посланието на един Великден през всички времена? Само едно: Животът е победил смъртта. Станало е нещо, което не става веки ден. Нещо уникално. Гробът е отворил своите врати и е пуснал на свобода един от своите пленници. Той, гробът, е загубил битката в един прекрасен ден и този ден е Велик! Той е само един. Има само един Велик ден и всичко друго подобно или различно е само отклик от неговата сила, сияние от неговата слава:
,, И когато Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв; а Той сложи десницата Си върху мен и каза: Не бой се, Аз съм Първият и Последният, и Живият; бях мъртъв и, ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.”
(Откровение 1:17,18 ст.)
Ако смъртта и гробът бяха просто един граничен пункт, през който може да се минава със или без ,,виза”, възкресението не би било кой знае какво събитие. То не би било нито единствено, нито рядко явление, защото всички умират и мнозина биха искали да се върнат при живите. Христос, приел човешки вид и тяло, не би показал нищо ново, когато след смъртта Си се връща и явява на мнозина – ученици, роднини, близки, приятели и дори врагове. С какво този ден би бил по-различен и по- велик от всеки един ,,божи ден”, в който някой от мъртвите би поискал да се върне при живите?
Не би си струвало дори Христос да умира за нещо, което по природа е присъщо на човека – безсмъртието на душата.
А за какви ,,ключове” говори Той? И защо изобщо са нужни ключове?
Защото смъртта е заключване. Заключване, от което няма нито лично самоотключване, нито спомагателно или ходатайствено отключване. В смъртния сън няма нито сънуване, нито пробуждане. Приключеният живот е предаден изпитен лист, който очаква оценка.
,, И така, както е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд,”
(Евреи 9:27 ст.)
Живот, смърт и безсмъртие – в този всеобхващащ триъгълник сме и ние с теб, любезни читателю.
В живота идваме не по своя воля и го приемаме като дар.
В смъртта влизаме по силата на греха, който носим в себе си по рождение и увеличаваме по своя воля.
Безсмъртието е Божие, само Божие! Но той ни е издействал правото да го потърсим, намерим и придобием:
,, вечен живот на тези, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие;”
(Римляни 2:7 ст.)
,, И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и че този живот е в Неговия Син. Който има Сина, има този живот; който няма Божия Син, няма този живот.”
(1Йоаново 5:11,12 ст.)
НАШЕТО БЕЗСМЪРТИЕ Е САМО В Х Р И С Т О С !
МИЛЕНИУМЪТ И ВЕЧНИЯ ОГЪН
Хилядагодишното царство, описано в откровение глава 20, е предизвиквало различни тълкувания. Аз приемам онова, което е най-близо до убежденията ми относно смъртта и състоянието на мъртвите, които вече бяха изложени в тази статия. От тази отправна гледна точка следва, че хилядогодишното царство или милениумът, започва след първото възкресение, т.е. след Второто Пришествие на Исус Христос. Щом е след второто пришествие, то е вече след приключване на благовестието и крайното определяне на човеците в две съдби. Зърното е събрано в житниците, а плявата остава разпиляна по опустелия „харман”. Планетата земя, опустяла, обезлюдена и в хаотичен безпорядък е идеално място за изгнание на един интелигентен, деен и неспокоен дух, какъвто е този на „княза на този свят” Сатана.
Къде са жителите на планетата Земя, че тя е станала „бездна”, пустиня и затвор за онзи, който се наричаше неин княз? Божиите чада са грабнати и отведени с Христос в Неговия ДОМ /Йоан 14:1- 4 и 1 Сол. 4:13-17/. Враговете на истината са убити от славата на Христовото явление и лежат мъртви трупове по лицето на земята /2 Сол. 2:8-10 и Еремия 25:33 /. Започва милениумът или хилядогодишното царство на светиите.
ВРЕМЕТО. Тези хиляда години не са символични, а буквални. Защо? В Откровение глава 10:6, мощният ангел, показан на Йоан, се заклева в Бога, като Творец, че „няма да и ма вече време.” Някои преводи представят думите му като „бавене” или „забавяне”, но точната дума е „време”. В какъв смисъл? Гръцкият текст гласи буквално: „CHRONOS OUKETI ESTAI”/Няма да има повече време/. За какво време става дума?
Историческо? От онова време, което визира 10та глава /1842-1844 г. та чак до сега /2012 г/ са изминали цели 170 години и народът на „очакващите” отчита това като немалко време, което дори превиши представите им и им се вижда като изненадващо забавяне. В техните очи, това вече е много време!
Време, лишено от събития? Та в това време се случиха събития, по-забележителни отколкото в цялата човешка история и са на път да се случат още повече. . .
Или става дума за благодатното време? Дали текстът иска да каже, че с думите на този ангел, който при по-задълбочено проучване, може да се окаже че е сам Христос, се прекратява Божието дълго търпение и се обявява края на поканата за спасение? Нищо подобно! Напротив, сам ангелът казва на Йоан: Отсега нататък, трябва още да проповядваш на много народи . . . И предсказанието на Исус в Мат. 24:14 никога не е било така актуално и мащабно изпълнявано както след тази декларация. Тогава, к а к в о ? Кое е това толкова важно и значително нещо, че ангелът го обявява с мощен глас и под клетва?
Няма да има повече ПРОРОЧЕСКО ВРЕМЕ! От 1844 г. и до края, няма да има пророчество, събитие или някаква част от време, за които да се прилага библейския тълкувателен принцип „ден-година”. Няма да бъдат и поставяни срокове или дати във връзка с второто пришествие.В нашият случай това е много важно, защото освобождава разбирането ни за милениума от всякакъв символизъм и го определя като време от буквални 1000 години.
Сега нека се опитаме да свържем отделните събития в единна и последователна нишка. При второто Си идване, Христос застава на облаците над земята и събира там Своите поданици, записани в книгата на живота, живи и мъртви. Взима ги със Себе Си на третото небе, където е Новият Ерусалим. Там те ще прекарат хиляда години и ще извършват специална работа: И видях престоли; и насядаха на тях и им се даде да съдят”/ст.4/. Това е последният всемирен съдебен процес, преди екзекутивния съд, след хилядата години. Провежда се от един сборен съдебен състав от всички спасени човеци, множество небесни представители и ангели и Божеството в неговата пълнота.
„ Или не знаете, че светиите ще съдят света?. . . Не знаете ли че ние ще съдим ангели? 1 Кор. 6:2,3
Разбираме, че този задочен съд е необходим
1. За да реабилитира Създателя пред универса, да се хвърли светлина върху великата борба и конфликта на вселената да приключи правно, законно и справедливо.
2. Да се уточни степента на вината и наказанието на всички борци против истината.
3.Да се разкрият неизвестни фактори и обстоятелства, без, които самите спасени не биха могли да разбират опитността си.Специално споменати сред съдебните заседатели са мъчениците, жертвите на гнева на Сатана. Една особеност в този текст / ст. 4/ способства за изясняване състоянието на мъртвите:
„И видях престоли; и седнаха на тях и им се даде да съдят. Видях и душите на онези, които бяха обезглавени заради Исусовото свидетелство и заради Божието Слово и които не се бяха поклонили на звяра нито на неговия образ и не бяха приели белега на челото си или на ръката си. И те оживяха и царуваха с Христос 1000 години.” Отбелязани са две състояния на „душите” – неживи и оживели.Изводът е ясен: Преди да оживеят, душите не са живи, а мъртви, т.е. в състояние на потенциален, а не реален живот. В това състояние мъртвите са „живи” за Бога, но не за себе си и околните.Те не могат да участват в делата на живите докато не оживеят.
„Другите мъртви не оживяха докато не се свършиха хилядата години. Това е първото възкресение /ст.4/. Другите мъртви са нечестивите, които Христос е убил с дъха на устата си при пришествието, или ако са били мъртви, не е възкресил. През хилядата години живи са само праведните възкръснали и взетите живи при първото възкресение , т.е. преобразените.
БЛАЖЕНСТВОТО НА ТЕЗИ ВЪЗКРЕСЕНИ
Ст. 6. „Блажен и свят, който участва в първото възкресение.”
Тук е направена разграничителна линия между спасените и изгубените на основание на тяхното състояние през 1000-та години. Подчертава се отново първото възкресение на праведните /блажен и свят . . . / и ВТОРАТА СМЪРТ над осъдените нечестиви след хиляда годишния съдебен процес.
Ст.7 – Когато се свършат хилядата години, Сатана ще бъде пуснат „ за малко” чрез населяването й от нечестивите при второто възкресение. Дали с тази огромна армия от всички времена, която организира и надъхва срещу „стана на светиите”, Сатана ще иска да си възвърне изгубените позиции и затова предявява претенции за власт над планетата срещу едно малцинство събрано в обичния град? Или пък. . . има предвид нещо по-друго - устройва си тържествено погребение с целия си антураж?Със своя интелект и опит, Сатана не би трябвало да се надява на успех в тази последна война, но със своя характер, не може да я избегне.И какво да направи? Да признае справедливостта на Бога и да се покае? Като че ли първото е по-близко до действителността и той го прави:
„Сам вижда, че самоволният му бунт го е направил негоден за небето . Упражнявал е силата си за война против Бога; чистотата, мирът и хармонията в небето биха били за него върховно мъчение. Сега обаче всичките му обвинения срещу Божията милост и справедливост са смълчани. Укорът, който се стараеше да хвърли срещу Йехова, пада изцяло върху него самия. И Сатана се прекланя пред Бога и признава справедливостта на присъдата си” .
Великата Борба, стр. 408.
Но това не е покаяние. То е убеждение на ума, но не и на сърцето. Тайната на беззаконието приема смъртта, но не може да приеме промяната. Невинността е вече завинаги загубена.Така би било и с нас, ако не беше спасението чрез тайната на благочестието.
„Ако се покаже милост към нечестивия, той пак няма да се научи на правда; даже в земята на правотата ще постъпва неправедно и не ще погледне на Господното величие.”Ис.26:10
ТАКА ще бъде и с нас, ако не преживеем обръщане и нов живот в Христос. Колко страшно е да се достигне до смъртния грях, за който няма прощение, защото няма покаяние!
Стихове 11 до 14 не рисуват никакви нови събития след огненото езеро, а осветляват досиетата и персонажа, довеждащи до него. В книгата на живота не трябва да има нито едно име, което е предадено на огъня.
СТЕПЕНТА НА ВИНАТА и наказанията е другата причина да се разгъват досиетата и се уточнява вината. Исус потвърждава тази бъдеща мярка:
„И онзи слуга, който е знаел волята на господаря си, но не е бил готов и не е постъпил по волята Му, много ще бъде бит. А онзи, който не е знаел и е сторил нещо, което заслужава бой, малко ще бъде бит. И от всеки на когото много е дадено, много ще се изисква; и на когото много са поверили, от него повече ще се изисква.” Лука1 2: 47,48.
В края на самото „Откровение”Христос подчертава разделност в отношението си към всеки един индивид:
„ Ето ида скоро и с Мен е наградата, която ще дам на всеки според каквито са били делата му” Откровение 22:12
ПРЕД БОГА вината се определя според просвещението и съответното съпротивление, което съвестта оказва на влиянието на злото. Колкото по-ясна е истината, толкова по-голяма е вината. Исус прости на екзекуторите Си и заяви: „Отче прости им, защото не знаят какво правят „ /Лука 32:34/.. „ Дори към Пилат беше склонен да приеме смекчаващи вината обстоятелства. Но за инициаторите, просветените в Божията воля водачи и свещеници, каза: Те имат по-голям грях!” Йоан 19:1.
Хиляда години са много време. Но детаилното разглеждане досиетата на милионите живели по земята , под всички възможни зрителни ъгли изисква това време. Касае се за процес, който е уникален за всемира и няма да се повтори. Той трябва да бъде изчерпателен.
Успоредно с провеждания процес, това ще е време за израстване на всеки до ранга отреден му от Бога – син или дъщеря на Бога, княз или княгиня в Божието семейство, цар и свещеник в царството на славата, победител, преминал през”долината на мрачната сянка”, преживял „голямата скръб ”. . . И увенчан с венеца на БЕЗСМЪРТИЕ И ВЕЧЕН ЖИВОТ. И още нещо, за което не мога да мисля дори без вълнение: НЕРАЗДЕЛНО ОБЩЕНИЕ С ОЩЕ ТОЛКОВА МНОГО ПОБЕДИТЕЛИ, КНЯЗЕ И КНЯГИНИ , СРЕД КОИТО СЕ ИЗВИСЯВА САМ Ц А Р Я Т В К Р А СО Т А Т А М У /Исая 33:17/! Да, и в това несравнимо общество ще има йерархия, но тя ще бъде подчинена на един закон, който при всички случаи ме удовлетворява:
„А Той им каза: царете на народите господстват над тях и тези, които ги владеят се наричат благодетели. Но вие недейте така; а по-големия между вас нека бъде като по-малкия и който ръководи, като онзи, който слугува.” Лука 22:25, 26
ВЕЧНИЯТ ОГЪН И ВЕЧНИТЕ МЪКИ
„И дяволът, който ги мамеше, беше хвърлен в езерото,от огън и жупел /сяра/, където са и звярът и лъжепророкът; и ще бъдат мъчени денем и нощем в цялата вечност.”Откркровение 20:10
Това е библейски текст, който задължава всички християни да му обърнат внимание, защото засяга цялото човечество. Но адвентистите от седмия ден имат още по-специално задължение да му обърнат внимание, тъй като предупреждението срещу огнените мъки, чийто дим възлиза „във веки веков” е част от тяхната специфична вест към света – ТРОЙНАТА АНГЕЛСКА ВЕСТ:
”И друг, трети ангел, ги следваше и казваше със силен глас: Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той също ще пие от виното на Божията ярост, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му; и ще бъде мъчен с огън и жупел пред светите ангели и пред Агнето. И димът от тяхното мъчение ще се издига до вечни векове; и онези, които се покланят на звяра и образа му, няма да имат покой ни денем ни нощем; нито който и да е друг, който приема белега на името му.” Откровение 14:9-11
. Аз лично, съм двустранно мотивиран в отношението си към този текст: И като член на световното християнско общество, основаващо се на Библията, и като адвентист от седмия ден, позоваващ се също на Библията:
Гръцкият текст от Откр. 20:10 гласи буквално: Eis aionas aionon – до веки веков. В Библията има редица текстове, където се отразява идеята за вечността или трайността на нещо завинаги. С малки различия във фразата, коренът е един, напр. Eis ton Aiona –до века, Еis tous aionas – до века, завинаги. И като прилагателно: Aionios – вечен.
Какво значи „вечен”, „вечно” или завинаги? Дори в българския език различаваме две основни звучения на тази дума: 1. Практично, образно условно и 2. Идеално, пълно, абсолютно. В смисъла има разлика, но в речта те се отбелязват по един и същ начин. Да разгледаме някои библ. Текстове от първата група, напр:
Изх. 30:8,21- „. . . това ще бъде „вечно кадене” – но то е престанало заедно със онези служби.
„ Да умиват ръцете и нозете си , за да не умрат. Това ще им бъде „вечен закон” т. е докато трае тази система на служене
Мат. 21:19 – Безплодната смокиня, която изсъхва, проклета да няма плод до века, като се подразбира че това е докато я има.
ЮДА , ст. 7 – Содом и Гомор наказани с „вечен” огън. Но той вече не гори. И т. н.
Да съпоставим и някои текстове от другата втора група:
Марк 3:29 – „Ако някой похули Св. Дух, няма да му се прости „до века”, т.е. наистина никога.
Рим. 1:25 – „. . .Творецът, благословен „ до-века”. . . „ т.е. наистина вечно. И навсякъде където става дума за „вечен живот”, това трябва наистина да се разбира „вечно”.
Така, в посочените в началото текстове, може да има елементи на условна вечност, но не могат да се приемат само така, защото е казано много ясно че то трае вечно. В мат. 25:41, 46 вечният живот и вечното наказание са равностойно противопоставени, така че не могат да не се разбират еднакво „вечно”.
А как да се разбира Откр. 20:14? Там е казано:
„И смъртта и ада бяха хвърлени в огненото езеро. . . „
За временно ли или завинаги?Това би зависило от характера на самия огън.
Изобщо, има защо да се позамисли човек над този „неугасващ” огън и тези мъчения, които траят до „вечни векове”. Не можем да ги сведем до нещо временно и условно или образно казано. От друга страна, да се приеме буквално вечният живот в пламъци и мъки би било абсурдно от всички възможни зрителни ъгли. То би въвело Вселената в най-мрачната възможна НОЩ - безмилостна, безнадеждна и вечна. Вече знаем какво да разбираме под „нощ”. Това е мрачната сянка на тайната на беззаконието и злото, хвърлена върху Божието творение. Това е ГРЕХЪТ. Грехът да бъде оставен да съществува вечно? О, НЕ!Никога и за нищо във вселената! Една такава концепция е несъвместима с представите за вечния живот, за щастието в него, за любовта на Бога и Неговата справедливост. Тя е толкова абсурдна, че не оставя нищо от блаженството на вечния живот. Тя превръща Бога в жесток отмъстител и садист, а спасените – в безчувствени свидетели, ако не и в съучастници на едно престъпление, нямащо равно на себе си по жестокост. А самите осъдени грешници, начело с дявола, тя превръща в мъченици, които понасят далеч по-големи жертви за каузата с и от самите светии! И на чия страна тогава е справедливостта ?. . . Не, Бог няма да отдаде такава чест на нарушителите на Неговия закон, законът на свободата и любовта. За тях Той е приготвил ВТОРАТА СМЪРТ.
Тогава как да разбираме думите, които искат в е ч н о с т за огъня и неговите жертви? Въпреки богатия нюанс и условно приложение на думата „вечност”, трябва да има и още „нещо”, което да е толкова вечно, колкото и самата вечност и да я съпътства в нескончаемия й ход. Но Какво?
Бог няма да допусне г р е х ъ т под каквато и да е форма да остане и да просъществува в обновената вселена. Волята Му, категорично изразена в Словото е:
”И в него/новият Ерусалим/ няма да влезе нищо нечисто, нито онзи, който върши мерзост, или който лъже, а само тези, които са записани в книгата на живота на Агнето.”Откр.21:27
„Нощ няма да има вече и няма да имат нуждая от светене на светило или от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява. И те ще царуват за вечни векове.”Откр. 22:5
„Нощ не ще има вече и нищо нечисто не ще влезе там „ Но има друго нещо, в което също можем да бъдем сигурни: Бог няма да допусне споменът за греха да бъде така изличен и забравен, че един ден да се появи отново. В архивите на небето ще остане вечно едно документално свидетелство за зараждането, развитието и края на греха. Днес, в настъпилия вече 21 век, ние документираме забележителни събития със средства, по-съвършени от тези в древността, като напр. криптограми, манускрипти, глинени плочки и надписи по обелиски. Имаме фотокамерата, аудио и видеозаписите и други усъвършенствани технически средства, ползващи услугите на съвременната електроника.Но все още нямаме една такава съвършена техника, която да документира 100% едно събитие, без абсолютно никаква загуба на информация. Какво искам да кажа? Човек не може да „влезе” в едно минало събитие и да го преживее така както тече във времето и пространството. Напр. да се върне във Втората Световна война и да присъства на последните събития: Падането на Райхстага, последните часове на Хитлер и залповете на катюшите. Ние не можем да върнем тези събития, но Бог може да ги запази и върне до последната подробност – живи, истински, триизмерни, стереофонични и реални, така че да можеш да влезеш сред тях и да ги докоснеш. Това би било „запис”, но съвършен запис, равен по фактическа стойност с оригинала. То е минало но не отминава, а стои като че ли става ей сега. Такъв „огън” гори винаги и такива мъки не свършват никога. Те могат да бъдат „вечни”. И ще бъдат.Не за да разстройват спасените или да ги удовлетворяват за понесените неправди на земята, а за да бъдат учебника на Вселената. Учебник,какъвто не съществува никъде в познатите ни цивилизации – неизличим и неподправим, неостаряващ и не подлежащ на промяна, жив и вечно настоящ. От този „учебник” ще имат нужда не само спасените, които ще искат да проверят за себе си някои неща, останали тайна тук в земния им живот; не само ангели и непаднали светове, които отдавна искат да „надникнат” /1 Петр.1:12/ в Божиите тайни, но и всички нови светове, които Бог ще създаде в бъдеще. От този учебник по история на греха и спасението, те ще имат възможност да научат какво е грях, до къде води той и колко голяма е Божията любов. Това ще изключи завинаги възможността грехът да се появи отново. Той ще си остане там – в „учебника”. А този документален „учебник”ще бъде винаги на разположение и с богатата си илюстрованост и изчерпателност ще им помага да разбират тайните на живота и на неговия Автор.
Ако горните разсъждения звучат нестандартно и „непроверено”за някого, бих го помолил да предложи по-добро обяснение на вечните мъки в огъня и по-доброто им съгласуване с представата ни за любящия и справедлив и справедливия и любящ Бог. До тогава,оставам удовлетворен с един финал, в който няма насилие нито над чувството ми за добро и справедливост, нито над самия текст. Представете си,че гледате един филм, в който има и добро и зло. Той ви разкрива една грандиозна драма, вълнуваща и пълна с поуки. В края филмът завършва с пожар. Злосторниците, злите персонажи във драмата, трябва да изгорят в пожара.Но когато дойде последната сцена,т.е. самия пожар, операторът, възползвайки се от подръчнатаа му техника , остави „огнената сцена” да се повтаря и да не свършва, както би трябало. Възможно ли е това?Възможно ли е във вашия заснет и записан игрален филм? А защо да не е възможно за Господа на цялия универс в Неговия истински филм, чрез който би искал да съхрани истината за цялата вечност и тя пак да не противоречи на Неговата справедливост и милосърдие?
Предвид на решителната финална фаза на великата борба, в ст. 12 е отправен навременния призив за т ъ р п е н и е: „Тук е търпението на светиите”и са идентифицирани онези, които не ще бъдат повредени от огъня, и ще останат верни, въпреки общия отпадък. Те „пазят Божиите заповеди и имат вярата в Исус, или Исусовата вяра.” Те са единственото изключение, „нестандартните”, непокварените от заблудата или Божият „остатък”.Те носят друг „белег”, друг „печат” на челата си, изповядват друго „верую”, в което Божият закон и Божията благодат намират истинското си значение и място, като фундаментални компоненти на Божията любов:
„Милост и истина се срещнаха,
Правда и мир се целунаха” Псалм 85:10
Тук ми се струва уместно да поставя и въпроса за естеството на наказанието и измерване неговата степен. В съзнанието на повечето хора идеята за наказанието на нечестивите в огнения пъкъл е обременена от представата за физическа болка. Това обаче, не е същността на наказанието. Едно подлагане на непоносими физически страдания би било отмъщение, а не наказание за морални провинения. Това не е в стила и характера на Бога и не би увенчало с признание Неговата правда. Грехът в самата си същност е морално престъпление и подобаващото за него наказание би трябвало да бъде предимно морално.
Най-ярък пример за тази истина е Онзи,Който пое върху Себе Си греха на целия свят /Йоан 1:29 /и бе наказан за него. Истинското наказание за Божия Син не бе позорното му разпятие на дървен кръст. Същото понасяха и двамата злодеи до Него и множества преди и след тях. . . С това се наказваше една осъдена личност за лични престъпления. Но Христос носеше вината и греха на цялото човечество , на целия свят. Той стана виновен за всичкото зло, сполетяло земята, загуби Своята личност, връзката Си с непадналите светове и ангелите, а което е най-решаващото – връзката и със Своя Отец и Неговите обич и доверие. Той загуби всичко, което имаше. Почувства се виновен, осъден и оставен. Това причини истинското Му страдание и това оуби.ГГо уби. Той умря, убит от вината, не от раните Си. Кръвта и водата, които изтичат, когато един войник Го пробожда с копие са експертната диагноза, че е получил разрив на сърцето. Душевната болка е била по-голяма от физическата и я е изпреварила в делото си. Аналогично, осъдените престъпници на Божия закон ще трябва да преживеят терзанието на виновната съвест. Те виждат града на спасените, обгърнат в слава пред тях; виждат опустошената и разорена земя около и под себе си; спомнят си срещите, които са имали с истината и пренебрежението и ожесточението с което са я отблъсквали;. поглеждат към религията, която са имали и според която животът им е бил праведен или лицемерен. Не малко от тях, не последните от тях са истински изненадани. Те като че ли искат да кажат: Господи не си ли сбъркал като си ни оставил тук? И тогава започва истинското наказание – пробуждане на съвестта. Дават си отчет за пропуските и престъпленията, осъзнават измамността на собствената си заблуда, в която са обвинявали другите . . . Приспиващото благодушие на религиозните им водачи и проиграването на последния шанс за спасение. . . Това е ОГЪН! Огън, който гори отвътре и който огънят отвън не може да угаси! Ако Бог не би им го дал отгоре и ако можеха да го произведат, те сами биха го запалили, само и само да избягат от ужаса на вината и пропуснатото спасение.
Това е в права пропорционалност с по-издигнатото положение на някои и по-голямата морална отговорност, която са имали. Но в пълната си сила, то е валидно за е д и н - онзи, който запали огъня на бунта във Вселената, който бе наречен „Баща на лъжата” и „човекоубиец”, не устоял в истината /Йоан 8:44/.
В Езекил 28:18 ставаме свидетели на нещо невероятно и поразяващо: Сатана, като че ли сам съдейства на Божията присъда, като произвежда и свой огън, в който изгаря. Но най-палещата част от този огън е моралната: от осеняващ херувим – п е п е л !
ЗАПЛАТАТА НА ГРЕХА Е СМЪРТ!
01.01.2013Г.
С л и в е н
Къде са жителите на планетата Земя, че тя е станала „бездна”, пустиня и затвор за онзи, който се наричаше неин княз? Божиите чада са грабнати и отведени с Христос в Неговия ДОМ /Йоан 14:1- 4 и 1 Сол. 4:13-17/. Враговете на истината са убити от славата на Христовото явление и лежат мъртви трупове по лицето на земята /2 Сол. 2:8-10 и Еремия 25:33 /. Започва милениумът или хилядогодишното царство на светиите.
ВРЕМЕТО. Тези хиляда години не са символични, а буквални. Защо? В Откровение глава 10:6, мощният ангел, показан на Йоан, се заклева в Бога, като Творец, че „няма да и ма вече време.” Някои преводи представят думите му като „бавене” или „забавяне”, но точната дума е „време”. В какъв смисъл? Гръцкият текст гласи буквално: „CHRONOS OUKETI ESTAI”/Няма да има повече време/. За какво време става дума?
Историческо? От онова време, което визира 10та глава /1842-1844 г. та чак до сега /2012 г/ са изминали цели 170 години и народът на „очакващите” отчита това като немалко време, което дори превиши представите им и им се вижда като изненадващо забавяне. В техните очи, това вече е много време!
Време, лишено от събития? Та в това време се случиха събития, по-забележителни отколкото в цялата човешка история и са на път да се случат още повече. . .
Или става дума за благодатното време? Дали текстът иска да каже, че с думите на този ангел, който при по-задълбочено проучване, може да се окаже че е сам Христос, се прекратява Божието дълго търпение и се обявява края на поканата за спасение? Нищо подобно! Напротив, сам ангелът казва на Йоан: Отсега нататък, трябва още да проповядваш на много народи . . . И предсказанието на Исус в Мат. 24:14 никога не е било така актуално и мащабно изпълнявано както след тази декларация. Тогава, к а к в о ? Кое е това толкова важно и значително нещо, че ангелът го обявява с мощен глас и под клетва?
Няма да има повече ПРОРОЧЕСКО ВРЕМЕ! От 1844 г. и до края, няма да има пророчество, събитие или някаква част от време, за които да се прилага библейския тълкувателен принцип „ден-година”. Няма да бъдат и поставяни срокове или дати във връзка с второто пришествие.В нашият случай това е много важно, защото освобождава разбирането ни за милениума от всякакъв символизъм и го определя като време от буквални 1000 години.
Сега нека се опитаме да свържем отделните събития в единна и последователна нишка. При второто Си идване, Христос застава на облаците над земята и събира там Своите поданици, записани в книгата на живота, живи и мъртви. Взима ги със Себе Си на третото небе, където е Новият Ерусалим. Там те ще прекарат хиляда години и ще извършват специална работа: И видях престоли; и насядаха на тях и им се даде да съдят”/ст.4/. Това е последният всемирен съдебен процес, преди екзекутивния съд, след хилядата години. Провежда се от един сборен съдебен състав от всички спасени човеци, множество небесни представители и ангели и Божеството в неговата пълнота.
„ Или не знаете, че светиите ще съдят света?. . . Не знаете ли че ние ще съдим ангели? 1 Кор. 6:2,3
Разбираме, че този задочен съд е необходим
1. За да реабилитира Създателя пред универса, да се хвърли светлина върху великата борба и конфликта на вселената да приключи правно, законно и справедливо.
2. Да се уточни степента на вината и наказанието на всички борци против истината.
3.Да се разкрият неизвестни фактори и обстоятелства, без, които самите спасени не биха могли да разбират опитността си.Специално споменати сред съдебните заседатели са мъчениците, жертвите на гнева на Сатана. Една особеност в този текст / ст. 4/ способства за изясняване състоянието на мъртвите:
„И видях престоли; и седнаха на тях и им се даде да съдят. Видях и душите на онези, които бяха обезглавени заради Исусовото свидетелство и заради Божието Слово и които не се бяха поклонили на звяра нито на неговия образ и не бяха приели белега на челото си или на ръката си. И те оживяха и царуваха с Христос 1000 години.” Отбелязани са две състояния на „душите” – неживи и оживели.Изводът е ясен: Преди да оживеят, душите не са живи, а мъртви, т.е. в състояние на потенциален, а не реален живот. В това състояние мъртвите са „живи” за Бога, но не за себе си и околните.Те не могат да участват в делата на живите докато не оживеят.
„Другите мъртви не оживяха докато не се свършиха хилядата години. Това е първото възкресение /ст.4/. Другите мъртви са нечестивите, които Христос е убил с дъха на устата си при пришествието, или ако са били мъртви, не е възкресил. През хилядата години живи са само праведните възкръснали и взетите живи при първото възкресение , т.е. преобразените.
БЛАЖЕНСТВОТО НА ТЕЗИ ВЪЗКРЕСЕНИ
Ст. 6. „Блажен и свят, който участва в първото възкресение.”
Тук е направена разграничителна линия между спасените и изгубените на основание на тяхното състояние през 1000-та години. Подчертава се отново първото възкресение на праведните /блажен и свят . . . / и ВТОРАТА СМЪРТ над осъдените нечестиви след хиляда годишния съдебен процес.
Ст.7 – Когато се свършат хилядата години, Сатана ще бъде пуснат „ за малко” чрез населяването й от нечестивите при второто възкресение. Дали с тази огромна армия от всички времена, която организира и надъхва срещу „стана на светиите”, Сатана ще иска да си възвърне изгубените позиции и затова предявява претенции за власт над планетата срещу едно малцинство събрано в обичния град? Или пък. . . има предвид нещо по-друго - устройва си тържествено погребение с целия си антураж?Със своя интелект и опит, Сатана не би трябвало да се надява на успех в тази последна война, но със своя характер, не може да я избегне.И какво да направи? Да признае справедливостта на Бога и да се покае? Като че ли първото е по-близко до действителността и той го прави:
„Сам вижда, че самоволният му бунт го е направил негоден за небето . Упражнявал е силата си за война против Бога; чистотата, мирът и хармонията в небето биха били за него върховно мъчение. Сега обаче всичките му обвинения срещу Божията милост и справедливост са смълчани. Укорът, който се стараеше да хвърли срещу Йехова, пада изцяло върху него самия. И Сатана се прекланя пред Бога и признава справедливостта на присъдата си” .
Великата Борба, стр. 408.
Но това не е покаяние. То е убеждение на ума, но не и на сърцето. Тайната на беззаконието приема смъртта, но не може да приеме промяната. Невинността е вече завинаги загубена.Така би било и с нас, ако не беше спасението чрез тайната на благочестието.
„Ако се покаже милост към нечестивия, той пак няма да се научи на правда; даже в земята на правотата ще постъпва неправедно и не ще погледне на Господното величие.”Ис.26:10
ТАКА ще бъде и с нас, ако не преживеем обръщане и нов живот в Христос. Колко страшно е да се достигне до смъртния грях, за който няма прощение, защото няма покаяние!
Стихове 11 до 14 не рисуват никакви нови събития след огненото езеро, а осветляват досиетата и персонажа, довеждащи до него. В книгата на живота не трябва да има нито едно име, което е предадено на огъня.
СТЕПЕНТА НА ВИНАТА и наказанията е другата причина да се разгъват досиетата и се уточнява вината. Исус потвърждава тази бъдеща мярка:
„И онзи слуга, който е знаел волята на господаря си, но не е бил готов и не е постъпил по волята Му, много ще бъде бит. А онзи, който не е знаел и е сторил нещо, което заслужава бой, малко ще бъде бит. И от всеки на когото много е дадено, много ще се изисква; и на когото много са поверили, от него повече ще се изисква.” Лука1 2: 47,48.
В края на самото „Откровение”Христос подчертава разделност в отношението си към всеки един индивид:
„ Ето ида скоро и с Мен е наградата, която ще дам на всеки според каквито са били делата му” Откровение 22:12
ПРЕД БОГА вината се определя според просвещението и съответното съпротивление, което съвестта оказва на влиянието на злото. Колкото по-ясна е истината, толкова по-голяма е вината. Исус прости на екзекуторите Си и заяви: „Отче прости им, защото не знаят какво правят „ /Лука 32:34/.. „ Дори към Пилат беше склонен да приеме смекчаващи вината обстоятелства. Но за инициаторите, просветените в Божията воля водачи и свещеници, каза: Те имат по-голям грях!” Йоан 19:1.
Хиляда години са много време. Но детаилното разглеждане досиетата на милионите живели по земята , под всички възможни зрителни ъгли изисква това време. Касае се за процес, който е уникален за всемира и няма да се повтори. Той трябва да бъде изчерпателен.
Успоредно с провеждания процес, това ще е време за израстване на всеки до ранга отреден му от Бога – син или дъщеря на Бога, княз или княгиня в Божието семейство, цар и свещеник в царството на славата, победител, преминал през”долината на мрачната сянка”, преживял „голямата скръб ”. . . И увенчан с венеца на БЕЗСМЪРТИЕ И ВЕЧЕН ЖИВОТ. И още нещо, за което не мога да мисля дори без вълнение: НЕРАЗДЕЛНО ОБЩЕНИЕ С ОЩЕ ТОЛКОВА МНОГО ПОБЕДИТЕЛИ, КНЯЗЕ И КНЯГИНИ , СРЕД КОИТО СЕ ИЗВИСЯВА САМ Ц А Р Я Т В К Р А СО Т А Т А М У /Исая 33:17/! Да, и в това несравнимо общество ще има йерархия, но тя ще бъде подчинена на един закон, който при всички случаи ме удовлетворява:
„А Той им каза: царете на народите господстват над тях и тези, които ги владеят се наричат благодетели. Но вие недейте така; а по-големия между вас нека бъде като по-малкия и който ръководи, като онзи, който слугува.” Лука 22:25, 26
ВЕЧНИЯТ ОГЪН И ВЕЧНИТЕ МЪКИ
„И дяволът, който ги мамеше, беше хвърлен в езерото,от огън и жупел /сяра/, където са и звярът и лъжепророкът; и ще бъдат мъчени денем и нощем в цялата вечност.”Откркровение 20:10
Това е библейски текст, който задължава всички християни да му обърнат внимание, защото засяга цялото човечество. Но адвентистите от седмия ден имат още по-специално задължение да му обърнат внимание, тъй като предупреждението срещу огнените мъки, чийто дим възлиза „във веки веков” е част от тяхната специфична вест към света – ТРОЙНАТА АНГЕЛСКА ВЕСТ:
”И друг, трети ангел, ги следваше и казваше със силен глас: Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той също ще пие от виното на Божията ярост, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му; и ще бъде мъчен с огън и жупел пред светите ангели и пред Агнето. И димът от тяхното мъчение ще се издига до вечни векове; и онези, които се покланят на звяра и образа му, няма да имат покой ни денем ни нощем; нито който и да е друг, който приема белега на името му.” Откровение 14:9-11
. Аз лично, съм двустранно мотивиран в отношението си към този текст: И като член на световното християнско общество, основаващо се на Библията, и като адвентист от седмия ден, позоваващ се също на Библията:
Гръцкият текст от Откр. 20:10 гласи буквално: Eis aionas aionon – до веки веков. В Библията има редица текстове, където се отразява идеята за вечността или трайността на нещо завинаги. С малки различия във фразата, коренът е един, напр. Eis ton Aiona –до века, Еis tous aionas – до века, завинаги. И като прилагателно: Aionios – вечен.
Какво значи „вечен”, „вечно” или завинаги? Дори в българския език различаваме две основни звучения на тази дума: 1. Практично, образно условно и 2. Идеално, пълно, абсолютно. В смисъла има разлика, но в речта те се отбелязват по един и същ начин. Да разгледаме някои библ. Текстове от първата група, напр:
Изх. 30:8,21- „. . . това ще бъде „вечно кадене” – но то е престанало заедно със онези служби.
„ Да умиват ръцете и нозете си , за да не умрат. Това ще им бъде „вечен закон” т. е докато трае тази система на служене
Мат. 21:19 – Безплодната смокиня, която изсъхва, проклета да няма плод до века, като се подразбира че това е докато я има.
ЮДА , ст. 7 – Содом и Гомор наказани с „вечен” огън. Но той вече не гори. И т. н.
Да съпоставим и някои текстове от другата втора група:
Марк 3:29 – „Ако някой похули Св. Дух, няма да му се прости „до века”, т.е. наистина никога.
Рим. 1:25 – „. . .Творецът, благословен „ до-века”. . . „ т.е. наистина вечно. И навсякъде където става дума за „вечен живот”, това трябва наистина да се разбира „вечно”.
Така, в посочените в началото текстове, може да има елементи на условна вечност, но не могат да се приемат само така, защото е казано много ясно че то трае вечно. В мат. 25:41, 46 вечният живот и вечното наказание са равностойно противопоставени, така че не могат да не се разбират еднакво „вечно”.
А как да се разбира Откр. 20:14? Там е казано:
„И смъртта и ада бяха хвърлени в огненото езеро. . . „
За временно ли или завинаги?Това би зависило от характера на самия огън.
Изобщо, има защо да се позамисли човек над този „неугасващ” огън и тези мъчения, които траят до „вечни векове”. Не можем да ги сведем до нещо временно и условно или образно казано. От друга страна, да се приеме буквално вечният живот в пламъци и мъки би било абсурдно от всички възможни зрителни ъгли. То би въвело Вселената в най-мрачната възможна НОЩ - безмилостна, безнадеждна и вечна. Вече знаем какво да разбираме под „нощ”. Това е мрачната сянка на тайната на беззаконието и злото, хвърлена върху Божието творение. Това е ГРЕХЪТ. Грехът да бъде оставен да съществува вечно? О, НЕ!Никога и за нищо във вселената! Една такава концепция е несъвместима с представите за вечния живот, за щастието в него, за любовта на Бога и Неговата справедливост. Тя е толкова абсурдна, че не оставя нищо от блаженството на вечния живот. Тя превръща Бога в жесток отмъстител и садист, а спасените – в безчувствени свидетели, ако не и в съучастници на едно престъпление, нямащо равно на себе си по жестокост. А самите осъдени грешници, начело с дявола, тя превръща в мъченици, които понасят далеч по-големи жертви за каузата с и от самите светии! И на чия страна тогава е справедливостта ?. . . Не, Бог няма да отдаде такава чест на нарушителите на Неговия закон, законът на свободата и любовта. За тях Той е приготвил ВТОРАТА СМЪРТ.
Тогава как да разбираме думите, които искат в е ч н о с т за огъня и неговите жертви? Въпреки богатия нюанс и условно приложение на думата „вечност”, трябва да има и още „нещо”, което да е толкова вечно, колкото и самата вечност и да я съпътства в нескончаемия й ход. Но Какво?
Бог няма да допусне г р е х ъ т под каквато и да е форма да остане и да просъществува в обновената вселена. Волята Му, категорично изразена в Словото е:
”И в него/новият Ерусалим/ няма да влезе нищо нечисто, нито онзи, който върши мерзост, или който лъже, а само тези, които са записани в книгата на живота на Агнето.”Откр.21:27
„Нощ няма да има вече и няма да имат нуждая от светене на светило или от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява. И те ще царуват за вечни векове.”Откр. 22:5
„Нощ не ще има вече и нищо нечисто не ще влезе там „ Но има друго нещо, в което също можем да бъдем сигурни: Бог няма да допусне споменът за греха да бъде така изличен и забравен, че един ден да се появи отново. В архивите на небето ще остане вечно едно документално свидетелство за зараждането, развитието и края на греха. Днес, в настъпилия вече 21 век, ние документираме забележителни събития със средства, по-съвършени от тези в древността, като напр. криптограми, манускрипти, глинени плочки и надписи по обелиски. Имаме фотокамерата, аудио и видеозаписите и други усъвършенствани технически средства, ползващи услугите на съвременната електроника.Но все още нямаме една такава съвършена техника, която да документира 100% едно събитие, без абсолютно никаква загуба на информация. Какво искам да кажа? Човек не може да „влезе” в едно минало събитие и да го преживее така както тече във времето и пространството. Напр. да се върне във Втората Световна война и да присъства на последните събития: Падането на Райхстага, последните часове на Хитлер и залповете на катюшите. Ние не можем да върнем тези събития, но Бог може да ги запази и върне до последната подробност – живи, истински, триизмерни, стереофонични и реални, така че да можеш да влезеш сред тях и да ги докоснеш. Това би било „запис”, но съвършен запис, равен по фактическа стойност с оригинала. То е минало но не отминава, а стои като че ли става ей сега. Такъв „огън” гори винаги и такива мъки не свършват никога. Те могат да бъдат „вечни”. И ще бъдат.Не за да разстройват спасените или да ги удовлетворяват за понесените неправди на земята, а за да бъдат учебника на Вселената. Учебник,какъвто не съществува никъде в познатите ни цивилизации – неизличим и неподправим, неостаряващ и не подлежащ на промяна, жив и вечно настоящ. От този „учебник” ще имат нужда не само спасените, които ще искат да проверят за себе си някои неща, останали тайна тук в земния им живот; не само ангели и непаднали светове, които отдавна искат да „надникнат” /1 Петр.1:12/ в Божиите тайни, но и всички нови светове, които Бог ще създаде в бъдеще. От този учебник по история на греха и спасението, те ще имат възможност да научат какво е грях, до къде води той и колко голяма е Божията любов. Това ще изключи завинаги възможността грехът да се появи отново. Той ще си остане там – в „учебника”. А този документален „учебник”ще бъде винаги на разположение и с богатата си илюстрованост и изчерпателност ще им помага да разбират тайните на живота и на неговия Автор.
Ако горните разсъждения звучат нестандартно и „непроверено”за някого, бих го помолил да предложи по-добро обяснение на вечните мъки в огъня и по-доброто им съгласуване с представата ни за любящия и справедлив и справедливия и любящ Бог. До тогава,оставам удовлетворен с един финал, в който няма насилие нито над чувството ми за добро и справедливост, нито над самия текст. Представете си,че гледате един филм, в който има и добро и зло. Той ви разкрива една грандиозна драма, вълнуваща и пълна с поуки. В края филмът завършва с пожар. Злосторниците, злите персонажи във драмата, трябва да изгорят в пожара.Но когато дойде последната сцена,т.е. самия пожар, операторът, възползвайки се от подръчнатаа му техника , остави „огнената сцена” да се повтаря и да не свършва, както би трябало. Възможно ли е това?Възможно ли е във вашия заснет и записан игрален филм? А защо да не е възможно за Господа на цялия универс в Неговия истински филм, чрез който би искал да съхрани истината за цялата вечност и тя пак да не противоречи на Неговата справедливост и милосърдие?
Предвид на решителната финална фаза на великата борба, в ст. 12 е отправен навременния призив за т ъ р п е н и е: „Тук е търпението на светиите”и са идентифицирани онези, които не ще бъдат повредени от огъня, и ще останат верни, въпреки общия отпадък. Те „пазят Божиите заповеди и имат вярата в Исус, или Исусовата вяра.” Те са единственото изключение, „нестандартните”, непокварените от заблудата или Божият „остатък”.Те носят друг „белег”, друг „печат” на челата си, изповядват друго „верую”, в което Божият закон и Божията благодат намират истинското си значение и място, като фундаментални компоненти на Божията любов:
„Милост и истина се срещнаха,
Правда и мир се целунаха” Псалм 85:10
Тук ми се струва уместно да поставя и въпроса за естеството на наказанието и измерване неговата степен. В съзнанието на повечето хора идеята за наказанието на нечестивите в огнения пъкъл е обременена от представата за физическа болка. Това обаче, не е същността на наказанието. Едно подлагане на непоносими физически страдания би било отмъщение, а не наказание за морални провинения. Това не е в стила и характера на Бога и не би увенчало с признание Неговата правда. Грехът в самата си същност е морално престъпление и подобаващото за него наказание би трябвало да бъде предимно морално.
Най-ярък пример за тази истина е Онзи,Който пое върху Себе Си греха на целия свят /Йоан 1:29 /и бе наказан за него. Истинското наказание за Божия Син не бе позорното му разпятие на дървен кръст. Същото понасяха и двамата злодеи до Него и множества преди и след тях. . . С това се наказваше една осъдена личност за лични престъпления. Но Христос носеше вината и греха на цялото човечество , на целия свят. Той стана виновен за всичкото зло, сполетяло земята, загуби Своята личност, връзката Си с непадналите светове и ангелите, а което е най-решаващото – връзката и със Своя Отец и Неговите обич и доверие. Той загуби всичко, което имаше. Почувства се виновен, осъден и оставен. Това причини истинското Му страдание и това оуби.ГГо уби. Той умря, убит от вината, не от раните Си. Кръвта и водата, които изтичат, когато един войник Го пробожда с копие са експертната диагноза, че е получил разрив на сърцето. Душевната болка е била по-голяма от физическата и я е изпреварила в делото си. Аналогично, осъдените престъпници на Божия закон ще трябва да преживеят терзанието на виновната съвест. Те виждат града на спасените, обгърнат в слава пред тях; виждат опустошената и разорена земя около и под себе си; спомнят си срещите, които са имали с истината и пренебрежението и ожесточението с което са я отблъсквали;. поглеждат към религията, която са имали и според която животът им е бил праведен или лицемерен. Не малко от тях, не последните от тях са истински изненадани. Те като че ли искат да кажат: Господи не си ли сбъркал като си ни оставил тук? И тогава започва истинското наказание – пробуждане на съвестта. Дават си отчет за пропуските и престъпленията, осъзнават измамността на собствената си заблуда, в която са обвинявали другите . . . Приспиващото благодушие на религиозните им водачи и проиграването на последния шанс за спасение. . . Това е ОГЪН! Огън, който гори отвътре и който огънят отвън не може да угаси! Ако Бог не би им го дал отгоре и ако можеха да го произведат, те сами биха го запалили, само и само да избягат от ужаса на вината и пропуснатото спасение.
Това е в права пропорционалност с по-издигнатото положение на някои и по-голямата морална отговорност, която са имали. Но в пълната си сила, то е валидно за е д и н - онзи, който запали огъня на бунта във Вселената, който бе наречен „Баща на лъжата” и „човекоубиец”, не устоял в истината /Йоан 8:44/.
В Езекил 28:18 ставаме свидетели на нещо невероятно и поразяващо: Сатана, като че ли сам съдейства на Божията присъда, като произвежда и свой огън, в който изгаря. Но най-палещата част от този огън е моралната: от осеняващ херувим – п е п е л !
ЗАПЛАТАТА НА ГРЕХА Е СМЪРТ!
01.01.2013Г.
С л и в е н