Навременно писмо до:
Всички, които разпознават времето,
всички мои сестри и братя адвентисти и
всички сродни души, в които гори пламъкът на истината, красотата и съвършенството.
От Пастор: Пейчо Динев Харбов
ИМА ЛИ "ЧУЖД ОГЪН" В АДВЕНТИЗМА ДНЕС?
Това писмо е предназначено да се чете от адвентисти, а всеки адвентист трябва да знае какво е "чужд огън". Описанието на това название можем да намерим в няколко библейски текста. Ето някои от тях: Числа 3:4; 26:61 и Левит 10:1, Левит 16:12,13.
По физични и химични свойства, всеки огън е еднакъв. Но по дадената от Бога наредба за службите в Светилището, той се разделяше на: Свят или божествен огън - от олтара и "обикновен" несвят или "чужд огън" - от всички други възможни източници. Такива е имало дори в двора на светилището, използвани от свещениците за приготвяне на храна. Наредбата за служебния, свят огън беше изрична и нарушението й оскверняваше свещенодействието, то ставаше мерзост в очите на Бога. Потвърждение на това намираме в доклада за смъртта на двамата Ааронови синове Надав и Авиуд.
ДНЕС земна скиния вече няма. Но Светилище има. То е на небето и там служи оригиналният и вечен Първосвещеник, нашият прославен Господ Исус Христос. Евр. 8:1,2. Адвентизмът е отражение на това небесно служене, тук на земята. Неговият огън, топлина, светлина и благодатно действие се излъчват чрез Библията и черпят актуална сила от развитието на пророчествата в историята и службата на Христос в Небесното Светилище.
Адвентизмът има пророческа мисия и той е такъв само в синхрон и изпълнение на тази мисия. Като църква на "остатъка" сред едно всеобщо отстъпление от принципите на оригиналното апостолско християнство, логично е да се очаква, че Адвентизмът няма да е официално, водещо и всепризнато изповедание сред религиите и изповеданията на света. Напротив, неговият отличителен белег, все още е използваният от Исус термин: "малко стадо". Той нарече Своите така и предвеща: Ще бъдете намразени...Мат. 10:22; ако Мене гониха и вас. . ." Йоан 15:20; Деян 7:52; 2 Тим. 3:12. Горко ви, когато ви хвалят и ласкаят . . . Не се ли чувства още тук, в началото на това изложение, полъха на "чуждия огън"върху човешкото у всеки от нас? Защото човешкото сърце е толкова непредсказуемо и обича да го ласкаят, величаят и възнаграждават? А това е "чужд огън", чужд на Онзи, Който беше "кротък и смирен по сърце"Не гори ли този огън, заедно с огъня на именити адвентни теолози, заедно с тяхното служене и днес? Не навлезе ли в адвентизма духат на света? Не загубихме ли чувството си на народ с мисия? Не се ли срамуваме от тази мисия? Не охладняхме ли в очакването си за среща с Христос? Не си ли създадохме връзки и позиции във "Вавилон" и не се ли чувстваме вече добре там? Не се ли уморихме да бъдем "странници и пришълци" и не се ли стремим към по-престижно място в този свят? Не си ли казваме тайно: "Господарят ми ще се забави"? Не гледаме ли с не добро око, на някои "прекалено" ревностни? Не се ли греем все повече на "чужд огън"? Лука 22:55.
И не палим ли често светилниците си от огъня на този свят? Но Онзи, Който изпитва сърцата, дали ще бъде поласкан от това, Неговият огън да гори заедно с огъня на гордостта, себедоволството, себелюбието и световната любов, която е "вражда против Бога"? Яков 4:4. За к о г о е писано: "ще те избълвам..."? Откр. 3:16. Да кажем ли че това не се отнася за нас? Да обявим ли че сме имунизирани против чуждия огън, който гори не само в кадилниците, но и в сърцата ни? Да не бъде! След диагнозата "Верният Свидетел" дава и лекарството: Покай се! Той ни уверява, че Неговите изобличения са продиктувани от загриженост и л ю б о в. Откр. 3:19. Как да погледнем тогава на тях?
Не е редно да продължа и ангажирам вниманието ви с един толкова назрял личен, вътрешно църковен и външно представителен въпрос, преди да съм се представил.
МОЯТ ПРОЗХОД И ВРЪЗКАТА МИ С АДВЕНТНАТА ЦЪРКВА
По природа не съм склонен да занимавам обществото със себе си. Винаги съм живял с нагласата, че моят живот е някъде напред във времето, а не в миналото. Но сега, когато вече имам 85 години изминати зад себе си, ще си позволя да погледна малко и назад, въпреки, че принципът за "живот в бъдещето" си остава - аз вярвам, че някои ще получат в е ч е н ж и в о т и искрено ми се иска да съм от тях.
Роден съм в семейството на адвентния проповедник Диньо Пеев Харбов в гр. Варна, през 1932 година. Няколко години преди това, още незадомен, баща ми е бил обект на забележително призвание към ИСТИНАТА. Около 1926 г.бил главен счетоводител в новооснованата електрическа кооперация в град Сливен. Млад, преуспяващ и добре приет в обществото човек, той е бил и в центъра на младежкия живот - увеселения, танци и вечеринки. Така настоящето и бъдещето му били очертани в реални щрихи, докато НЯКОЙ не ги променил. Внезапно, започнал да чува вътре в себе си глас, който все повече се повтарял и му казвал: "Купи си Библия! Купи си Библия!! Купи си Библия !!! Опитал се да отхвърли това като самовнушение, но гласът настоятелно повтарял едно и също, докато, уморен от борбата със себе си не отишъл в църковната книжарница и не си купил една голяма синодална Библия. Занесъл я в квартирата си, сложил я на масата или шкафа и успокоен зачакал. Гласът повече не се повторил. От време на време отварял Библията, зачитал се, но не продължавал дълго. Тя била заключена книга за него.
Един ден съгледал по улиците на Сливен разлепени афиши с някаква покана: Читалище "Зора" любезно кани гражданите да посетят поредицата от публични сказки, които ще се изнесат в читалището. Тематиката е върху библейските пророчества и историческото им потвърждение. Лектор теолог: пастир Стефан Константинов от гр. Варна." Без забава, баща ми се отзовал и заел място на първия ред в залата. Така прослушал всичките беседи и в живота му настъпил обрат.Той приел предлаганата му библейска светлина, напуснал хубавата си и доходна работа и при заплата три пъти по-малка от неговата, сам станал проповедник на Адвентната Вест. Служенето му започнало от Варна, където съм се родил аз и продължило в разни градове, като Стара Загора, София, Кюстендил и пак София.Майка ми, подобно, е имала проблясъци на божествено ръководство в детските и младежките си години. В нашето семейство се живееше много скромно, дори бедно. Моите първи впечатления са още от Варна и морето, но в предучилищната и начално-училищната ми възраст живеехме вече в Стара Загора.
Аз нямах шанса да откривам и с т и н а т а внезапно или сензационно. Не се отличавах и с някакви забележителни духовни наклонности. Аз си бях един "Том Сойер" , жаден за приключения и преживявания. Добре си спомням за един инцидент докато още живеехме в Стара Загора. Една неделя, докато баща ми изнасяше публична проповед от църковния амвон, аз участвах вън в една момчешка битка с камъни. Един камък ме улучи в главата и аз се прибрах "на църква", като смутих цялото събрание. След като ми оказаха първа помощ, духовете се успокоиха и всичко продължи нормално.
Така че, не съм открил истината сензационно, като скрито съкровище.Тя по-скоро, се вграждаше в мен постепенно, незабележимо чрез общение с идеи, хора и факти, а много пъти и след злополучни преживявания. В един ретроспективен анализ обаче, на събития, общувания и вътрешно развитие, в течение на много години, днес ясно долавям присъствието и ръководството на Провидението.
Не исках да ставам проповедник. Не се чувствах в кондиция за това. Нямах изяснена житейска програма, ясни и зрели идеали и задоволителен материален статус. за старт в това поприще. У нас се живееше напрегнато .по икономически и здравни причини. Бяха военни години, започна и течеше втората световна война. Имах по-малко братче, което заболя и почина по това време на недоимък на храна и недостиг на средства за лечение. Мислех си, че една по-добра реализация в някакво друго поприще ще успокои нещата и ще ми създаде условия за повече ползотворност в Божието дело. Но, оказа се, че с принадлежността си към пастирско семейство и църква, аз вече съм бил направил своя избор. Всички врати се затваряха пред мен още на първия етап - образователния. Живеехме при много силно идеологически селективен режим. Всичко се решаваше от отдел "кадри".Власти и отговорни фактори очакваха от мен някакъв признак, че в своята идеологична програма ще могат да разчитат на мен. Не можех да им дам такъв знак. Сам аз не си давах сметка, че моята идеология и моето верую са оформени още в първите седем до десет години, въпреки моята външна неопределеност. Историята продължи години, но в това изложение, тя е кратка. Аз станах проповедник. Бог ми даде другарка, която ми помогна да раста и придобивам по-отговорен характер. Даде ми и трима сина, от които всеки сам трябва да изминава своя път към спасението. Виза за Новия Ерусалим не се дава по наследство. Пенсиониран пастор съм от доста години, видях и научих доста неща, което ме кара да мисля, че вече би трябвало да зная какво е адвентизъм и евентуално - какво е "чужд огън" в адвентизма. Понеже това е темата ми, искам да навляза в нея не откъм чуждия огън, а откъм истинския, свят огън от олтара.
ОГЪНЯТ В СЪРЦЕТО
Сега прочетете Лука 24:13-32.
Открихте ли кой е свещеният огън на Божието Светилище? Той е огънят на любовта и радостта от Божието присъствие. Адвентизмът е роден и закърмен с този огън. Той е очакване, ожидане за среща с Исус. Той иска Исус. Той чака Исус. Той свидетелства за Исус. Той жертва и страда за Исус. Адвентистът познава този огън и не може да понася неговите имитации. Те са му чужди, както са чужди и на самия Бог.
За съжаление, такъв не свят огън днес се среща в изобилие около нас - огън, който не сгрява, огън, който не топли, огън, който блести но не храни душата. Огън не от олтара на Светилището, а от друг източник. За него Бог казва: Исая 50:11
Бог е Бог на всички народи, но Той не е икуменически настроен. Той иска всички човеци да се обединят като дойдат при Него, а не като се обединяват помежду си. Затова Христос каза на Своите апостоли: Идете, учете народите на истината, която Съм ви предал. Мат. 28:19,20. Трябва да се върнем към източника, за да я намерим такава каквато е била предадена. Не е достатъчно да срещнем просто някакъв огън - огън на възбуда или екстаз, на отчуждение или сближение, на душевна празнота или страстни преживявания, а най-вече на езически култове и бесовско поклонение - това трябва да се отдели от огъня на Светилището, който гори в осветени сърца. Бог не позволява на Своето "малко стадо" да си прави рисковани експерименти, като опитва разни форми на поклонение и влиза в опасна близост с неидентифицирани, несвети влияния. Истината е абсолютна категория, тя е само ЕДНА и трябва да се търси като такава. Ако сме в някаква заблуда, трябва да я напуснем и да дойдем при ИСТИНАТА, 2 Кор. 6:14-18. А коя е истината, може да каже само ТОЙ и го е казал в завещаното ни СЛОВО.
КОЛКО Е НАВРЕМЕНЕН ЕДИН ЗОВ ЗА ЛИЧНА СВЯТОСТ?
Такъв въпрос е на времето и мястото си винаги, Но Днес, Светият Дух го отправя към нас с особена сила, защото времето изтича. Днес времето показва, че Св. Дух има с Църквата работа, която не е била свършена досега и вече трябва да бъде свършена, защото тя е въоръжена с пълната виделина на настоящата истина. Исая 60:1,2.
Дойдохме във времето, когато светът не само не се освободи от религиозния "опиум", но е на път да създаде глобална религиозна система и един общ култ за всички народи. Знаем библейското име на този култ - ВАВИЛОН. Там има място за всеки и всички. Има място и за адвентисти.
В синхрон с текущите събития и в противовес на техните тенденции, Духът Господен "въздига знаме" против отстъплението. Той отправя древният и вечен призив към Божия народ: "Бъдете свети, защото Аз Съм свят!" Левит 11:44,45. Приет лично, този повик за освещение рефлектира върху вътрешния огън, който гори в нас. Всеки от нас е едно светилище, един жив храм, в който гори огънят на поклонението. Но там гори и друг огън, огънят на отстъплението и греха. Двата източника на огън са противопоставени в Гал. 5:19-23, като "плодът на Духа и делата на плътта". Когато подклаждаме и поддържаме един или друг огън на вътрешния си олтар, ние призоваваме различни движещи сили, които действат в противоположни посоки. И тъй, като държим да имаме само един олтар и да бъдем монотеисти, ние ставаме раздвоени личности, което в Свещените Писания се нарича още лицемерие. Не може да има съмнение, че в такова състояние не сме годни да отговорим на призива за святост и чрез членуването си в църквата правим я да бъде смес от добро и зло, т.е. правим я лицемерна. В Библията и Духа на Пророчеството ясно се казва, че Бог няма да остави Църквата си в такова състояние, но ще я очисти чрез пресяване и подбор. Добре би било за всеки един от нас да не чакаме само Бог да го направи, но и ние да участваме чрез лично отношение и освещение. Това не значи да влизаме в ролята на Бога и да вършим Неговата работа. Достатъчно е да намерим собствената си роля и да я изпълним подобаващо чрез лично отношение, освещение и посвещение. Следният цитат ми е правил дълбоко впечатление още от най-ранни години:
"Който не расте в благодатта и не се стреми към това да постигне най-висшето стъпало на божественото съвършенство, сигурно ще бъде победен."
"Свидетелства за църквата" стр. 86, Изд. 1928 г.
Ако търсите нещо сигурно в духовния си живот, ето го! Една боговдъхновена рецепта за сигурно поражение! Спасението и поклонението са преди всичко личен въпрос.
Само след като сме взели отношение към Божия зов за лично освещение и сме му отдали дължимото в мисли, чувства и дела, можем да пристъпим към темата за "чуждия огън" и в структурата на адвентната църква. Има ли го сред нас, като общество? Нека потърсим отговора на този супер актуален въпрос в три направления на публичната църковна дейност: Доктрините на адвентната църква, организацията и църковната дисциплина и официалните публични форми на поклонение и хваление.
1. ЧУЖД ОГЪН ПО ОТНОШЕНИЕ ДОКТРИНИТЕ НА АДВЕНТИЗМА
Христовото учение е учение защото има доктрини. Религия без доктрини би била като държава без закони - рай за престъпниците и насилниците, но ад за порядъчните и принципни хора. Те биха били непрестанно обект на насилия и злоупотреби. Божията църква трябва да бъде "стълб и опора на истината" 1 Тим. 3:15. Ако претендира да е истинската Божия църква в това предадвентно време, ЦАСД трябва да има стабилна библейска доктрина и да я пази като закон. Има ли я? Пази ли я? Пази ли я от упадъчна ерозия и от чужд огън?
Отнасяме тези въпроси особено към адвентната църква, защото знаем, за повечето и по влиятелни християнски църкви, че най-основните им доктрини изобилват с езически заемки и не са библейски учения. Напр. безсмъртието на душата, невалидността на Божия закон, обожаването на светии, човешко опрощаване на грехове и опростителни писма, поклонение пред дева Мария и светии, кръщение на малки деца, чистилището, епитимия, транссубтанцията при евхаристия, авторитета на църковната традиция и пр. и пр. . . Този конгломерат от сборни доктрини е определено чужд огън за Божия олтар и носи изразителното име виното на Вавилон.
Знаем, че адвентната църква не е приемник на нито една традиционна и общонародна църква. Тя има оригинална, самобитна поява в резултат на библейско изследване и пряко откровение. Тя е църква със пророческо призвание и самата е едно пророчество. Нейната мисия е да премахва заблудите и да прогласява ВЕЧНОТО БЛАГОВЕСТИЕ. В това си качество, защитена ли е от проникването на чужд огън в доктрините й? Чуйте пророческите слова на апостола на езичниците: Деян. 20:29,30. Този конфузен принцип, из средите на самия Божи народ да се появяват врагове на църквата и да извращават чистото й учение, придобито с толкова изследване и труд, е в сила и днес. Сред адвентизма са се появявали влиятелни имена като: Д-р Джон Келлог, Кенрайт, Албион Белинджър, Мак Кой, дори Джоунс и Уагонър, а в по-ново време и Десмънд Форд , .които не устояха в доктриналната основа, положена от пионерите адвентисти, а потърсиха отклонение и промяна в не библейски посоки. Но истинската пагубна сила на чуждият огън не е в спорадичната поява на елементи или личности тук и там, а в несполуката да се постигне единство в Христос, да се пребъдва в Христос. Ние всички носим "чуждия огън" в себе си, в нашето плътско естество, в нашето несъвършенство на характерите.Длъжни сме да отдадем правото на една тъжна констатация: Имаме съвършена доктрина, но нямаме съвършени отношения. Защото цялата доктринална верига става едно цяло в завета на Христос за единство. Йоан 17:21. Чуждият огън атакува всички доктрини в тяхната обединителна връзка - единството. Той прави вярващите "непримирими". 1 Тим. 3:4. Тогава доктрините стават не средство за сближение, а повод за противопоставяне и борби. Образно казано: Двама едноверци се бият по главите с една и съща Библия.
АДВЕНТИЗМЪТ И ОТЦЕПНИЧЕСТВОТО
През детските ми години живеехме в София, на улица "Юмрук Чал" в квартал. Лозенец. По-нагоре от нас, при обръщалото на трамвай номер 2, беше молитвения дом и жилището на председателя на Адвентистите-Реформатори. Неговата дъщеря и аз бяхме в едно отделение /клас/ на началното основно училище Г.С.Раковски. Спомням си много добре и учителката при която учехме - Милка Селановска. Беше добра жена, добър учител и педагог по призвание. В съботен ден, Цветанка не ходеше на училище. И аз не ходех на училище. Нейният баща беше проповедник. И моят баща беше проповедник. Тя се водеше адвентистка от седмия ден. И аз се водех адвентист от седмия ден. Нейната свободна събота се уреждаше от баща й. И моята свободна събота се уреждаше от баща ми. Но представлявахме две отделни религиозни общества, в които и названието беше еднакво - "Адвентисти от седмия ден". Само едно поставено след скоба или тире -"реформатори", показваше цялата разлика между двете деноминации. Доктрината беше една, религиозната практика беше една, източниците на духовна информация - литература, автори , изобщо целият теологичен арсенал, изповедна платформа и верска практика бяха едни и същи. Библията и Духът на пророчеството бяха критерият за цялото изповедание. Но организационната обособеност и чувството за идентичност бяха толкова различни и непримирими, че по-скоро биха намерили общ език с друговерци, отколкото помежду си. От тогава минаха десетилетия. Целият половин вековен режим на социализма в България, не можа да сближи двете Христови "невести". Цялата история на двете общества през двадесетия век не можа да постигне и излъчи една не раздвоена Тройна ангелска вест, която да не обърква света към който се отправя.
Между годините 1957 и 1959, бях вече стажант проповедник. Помагах и в канцеларията, където се печатаха на циклостил тримесечните съботно- училищни уроци. Това ставаше с техническото съдействие на един квалифициран служител, официално работещ към олимпийския комитет, но допълнително участващ и в такава дейност. Той първо ги написваше на восъчни листове и даваше старт, а после нашите служителки в канцеларията ги размножаваха с циклостила. Веднъж една от тях се обърнала към този външен човек:
- Наско, /той се казваше Атанас Хаджийски/, Ти пишеш тези уроци, вече толкова време, не събуждат ли в теб интерес и отношение? Неговият отговор, както ми се предаде дословно бил:
- Аз пиша същите уроци и на вашите съименници-реформаторите. Всичко е абсолютно еднакво, но вие не сте едно, защо?
Исус каза "да бъдат едно, за да повярва светът . . ." Йоан 17:21.
Да, пророческата истина, повече от всякога, е ярко изобразена на всичко около нас. Тя крещи от събитията около нас и в самите нас. Но защо, при всичко това , не ни сближава и не ни прави едно в Христос? Изглежда разликата не е в доктрините, а в о г ъ н я . В свещения огън доктрините горят по един начин, а в обикновения - по друг. Нашето изложение тук, няма да разглежда доктрините самостоятелно, вън от контекста на огъня. 1 Кор. 13:1-8.
ДОКТРИНАТА И ОГЪНЯТ - НЕДЕЛИМИ
Истинската доктрина носи в себе си и истинския огън. Тя живее чрез своя огън. И обратно, истинският огън търси и намира своя израз в истинската доктрина. Те са неделими. Но същото е вярно и за неправилните доктрини и несветия огън. Борбата между истина и заблуда се води на полето на тези зависимости.
В наши дни обаче, ставаме свидетели на един озадачаващ факт в адвентната църковна практика. Наблюдаваме разкъсване връзките между доктрина и огън, което превръща адвентната вест, т. е. Тройната ангелска Вест във ф а н т о м . За нея може да се каже, че я има и същевременно, че я няма. Има я в литературата и историята, но я няма по амвоните и в ежедневното ни свидетелство. Там някой я е "обрал" и занесъл някъде. Ако беше само това, бихме я намерили и върнали на мястото й. Но не е само това. Ако се опитаме да го направим, ще видим, че някой бива засегнат и неизвестни сили и влияния намират начин да осуетят намеренията ни. Станало е нещо нередно, много нередно, дори извънредно, щото редът трябва да се възстанови и "фантомът" да се върне на мястото му, т. е. да стане пак фантом и в църквата да се възцарят отново мира и спокойствието. Това е хубаво, ама не е хубаво! . . Не е хубаво, когато небето праща вести до земята, някой да ги прибира и слага настрана за по-добри времена. Ами ако не дойдат по-добри времена? Ако това е времето на посещението ни и ние го пропуснем? Кой ще бъде виновен за такъв пропуск? Не е ли по-добре още веднъж да се разочароваме, като очакваме Господа, отколкото завинаги да пропуснем радостта от очакването и срещата с Него? За кого е изгодно това? Такава конюнктура в историята на Църквата, наистина е конфузна, мистериозна, и скандална.Тя е сама по себе си е един съвсем чужд огън на олтара на адвентното благовестие, един ф а н т о м !. Това в същност е пълен анахронизъм, защото е в противоречие с развитието на обществото и събитията и с вестта, която носим като АДВЕНТИСТИ! Такова поведение е отказ от адвентизъм и преминаване към "друго благовестие", за което е изказана "анатема".Гал. 1:8
Само преди 50-60 години, когато бях младеж и когато страната ни беше скована от антирелигиозна пропаганда, в свидетелството на църквата ни имаше повече огън. Не беше безопасно да се проповядва, но се проповядваше, нямаше днешните социални, политически и религиозни аргументи, но те се разчитаха и изтъкваха с по-голяма релефност, с по-ярка отчетливост. По-конкретно: Папата все още беше доброволен заточеник зад стените на Ватикана; САЩ все още бяха стабилно протестантска страна; Войнстващият материализъм и атеизъм все още печелеше позиции, възвестяваше отмирането на религията като буржоазна идеология и прогласяваше светлото социалистическо бъдеще. А в нашите Библии, с които се снабдявахме предимно нелегално, все още имаше "визов режим". Най- впечатляващите апокалиптични зверове и богопротивни символи си битуваха кротко в своите текстове и не излизаха от страниците на Библията, като търпеливо очакваха времето си. И все пак, в онова трудно за вярата време, по нашите амвони и в нашето свидетелство имаше о г ъ н ! Проповедниците гледаха напред и в учението им имаше яснота. В проповедите им имаше доктрина и в доктрината имаше о г ъ н .
ДНЕС живеем в разсечения Дамоклиев пророчески възел. Разсече го мечът на времето в изпълнение на Божието пророческо Слово. Пред очите и през ръцете ни минава това, което е било запечатано и скрито в Божия пророчески свитък. От страниците на Апокалипсиса излязоха зверове и сили, които още не познавахме, тръгнаха свободно по света и заплашват да ни смачкат. А ние как реагираме на това "шоу"? Ето парадоксът! Гледаме, гледаме и само гледаме. . . После обръщаме глави встрани към дълбоките източници на знанието, .въоръжаваме се с класическите оръжия на теологията, прибавяме най-съвременните открития на археологията и теологията и провеждаме "обогатени" богослужения в почти икуменически дух. Доволни ли сме от себе си? А Бог доволен ли е от нас? С това ли ще предупредим и спасим света около нас? Това ли е "храната навреме", за която стадото гладува? Ако Бог ни праща души в църквата, само за даренията им ли ги праща? Само за да загинат по липса на знание ли? Осия 4:6. Кой ще им каже истината, цялата истина за великата борба? Кой ще им каже, че не могат да служат на двама господари, че е по-добре осакатен да влезеш в живота, отколкото непокътнат да бъдеш хвърлен в огъня? Кой ще им каже, че дружбата и приятелството с духа на този свят е вражда против Бога? Не е ли добре да знаят, че първи ще стават последни и последни - първи? Кой ще им каже кои са зверовете, които изпълняват пророчествата днес, какво е поклонението на звяра и образа на звяра? Или, кои са трите нечисти духа от Откр. 16:13,14? Може би трябва да знаят защо не сме икуменисти и защо не можем да бъдем? А Езекил 33:8 как да го разбираме?. . .Да обобщим множеството въпроси в един:
Кой ще им покаже Тройната Ангелска Вест, не само като летяща фраза или консервирано клише, а като настояща истина, начин на мислене, чувстване и живот?
И кой ще им я покаже като вест за оправдание чрез вяра?
ОТНОВО КЪМ ДОКТРИНАТА
След това, не само емоционално, но и кардинално, отклонение върху огъня, нека се върнем отново в темата за доктрината. Доктрини има във всички религиозни общества и вери, макар и не всички да са верни. Но в основата на всички верски доктрини стои учението за НАЧАЛОТО. Това е толкова фундаментален въпрос, щото следва всичко което съществува или идва в съществувание: Откъде? Как? Защо? Кое е началото?
Първият основен въпрос на всяко познание и себепознание е: Битието, произходът, началото. Не знаем нищо за каквото и да е ако не знаем от къде произлиза и на какво стои. Затова Библията започва с"Битие" и всяка наука трябва да започне от там. Оказва се обаче, че началото е нерешен проблем за човечеството до ден днешен. А за нас адвентистите? Ние имаме ли доктрина или нямаме? Разбира се, че имаме, но основната доктрина на християнството, СЪТВОРЕНИЕТО, среща непримиримата съпротива на най-популярната в наши дни произходна теория - ЕВОЛЮЦИЯТА. Те примирими ли са или непримирими? А ние примирими ли сме с тях, или непримирими?
ПРОБЛЕМЪТ БИТИЕ ГЛАВА 1.
Ако трябваше да обяснявам и защитавам Библията само от научна гледна точка и имах право да пропусна само една глава от цялата Библия бих пропуснал Битие гл. 1.
Тя е незащитима научно. За нея се иска повече вяра, отколкото за всички чудеса, описани в Библията. Имам предвид не спасителна вяра, а вяра в природни явления и факти. Ако все пак, се опитам да заменя тази вяра с нещо "по-сигурно", попадам под дилемата на Паскал: "В какви ли не нелепости трябва да вярват невярващите, за да могат да останат невярващи!" Намирам се в капан. И в двата случая, трябва да вярвам. Едно е сигурно: Битие първа глава не е научен труд и не отговаря на нашите представи за наука. Защото, какво е наука, ако не познаване на природните закони и факти и възникващите отношения между тях? Но в Битие глава 1 няма съществуващи закони и факти. Там всичко сега започва, създава се от хаоса и от нищото. Всъщност, показва ни се, че ако Бог е Бог, Той най вече там е Бог - в началото. Там Той не върви по съществуващи закони, а Сам ги създава и те Го следват. Той рече и стана .Псал. 33:9. Това твърдение намира пълното си съдържание в цялото творческо дело на Бога, но в разглеждания контекст, то специално визира устройството на нашата земя в рамките на слънчевата система. Универсът с неговите милиарди небесни тела, галактики и мегагалактики не е продукт на библейския творчески шестоднев. Знаем за това от загатнати събития, факти и откровения: Йов 38:7; Йоан 17: 5; Евреи 1:2. и др. Но в такъв случай, нашата слънчева система и нашата родна планета Земя трябва да са предмет на по-специално творческо отношение, вън от общия творчески план наблюдаван във Вселената. Иначе казано, земята и животът на нея са едно самостоятелно творческо дело, което не е следвало общите закони на съществуващата вече Вселена , а е било приобщено към тях допълнително. Имало ли е причина? Очевидно, да! Универсът в лицето на своите разумни обитатели е имал нужда от едно опитно поле за да наблюдава развитието и завършека на Великата Борба. А Бог е имал нужда от земята и човека за да открие характера Си и да защити каузата Си до край. Да Му отправим ли обвинението, че е въвлякъл човека в един предрешен експеримент и не му е дал избор? Добре знаем, че му е дал избор и човекът се е възползвал от правото си на избор. А целият непаднал всемир се е възползвал от погрешния му избор, като се е утвърдил в правилния и в Божията справедлива присъда над греха и бунта.
Не, Битие глава 1, в която е доктрината за сътворението, не иска научно обяснение. Тя не търпи и стандартно решение. Тя е образец, еталон, уникум! Тя е оригинално дело Божие, едно от тези, които човек не може да издири докрай.
Някога Паганини изнасял концерт пред краля. В разгара на изпълнението, струните на цигулката му започнали да се късат една след друга. Той продължавал, транспонирайки пиесата върху оставащите струни. Накрая останала само една. Да се откаже и прекъсне великолепното изпълнение по технически причини? Може би някой друг би го направил, но не и Паганини. Той притиснал своята цигулка още по-здраво и само на оставащата последна "сол" струна изпълнил блестящо останалата част от концерта. Имал истинска причина да действа нестандартно и постъпил по нестандартен начин.
И Бог е имал истинска причина да действа нестандартно. Започнатият в небето грандиозен спор върху характера на Бога, доведен само до първото сваляне на Луцифер е трябвало да се довърши с факти, документи и свидетели. Случаят не е търпял повече отлагане. Бог е отговорил на повелята на времето и е казал: "ДА БЪДЕ . . . !" Бит. 1:3. Постъпил е нестандартно? Може би. . . Но и в Неговата "цигулка" е имало скъсани струни! А Бог да не може да свири на "една струна"?!. . .
Нашата цивилизована и критична мисъл обаче, има нужда от "по-убедителни" и съвременни аргументи. Тя ги нарича "научни", облича ги в авторитета на науката и ги търси, къде? В земни пластове, в геологични ери, в недоказани хипотези и теории.Те блясват като фойерверки и гаснат като мъртви звезди, отстъпвайки място на други, по-нови. Но тъй като светът съществува и законът за "НАЧАЛОТО" притиска търсещата ни мисъл, ние ги приемаме, макар условно и с резерв, само и само да не изглеждаме наивно вярващи в Бог и Създател! Скептикът казва: Не мога да вярвам! Но това в честен превод значи: Не искам да вярвам! Нека спрем до тук. Учили сме теориите за Вселена без Бог и ако трябва можем още да ги научим. Но, ако сме адвентисти, просто не трябва! Не трябва, защото бихме приели друга вест, или друго благовестие, което не е никакво благовестие, а една скръбна вест! То значи да обявим смъртта на нашия Господ, да обречем и себе си на смърт без надежда и да се върнем отново в стари грехове и престъпления! Да заменим славата на Твореца с безнадеждието на случайността, самозараждането, естествения подбор и борбата за съществувание. То значи да обърнем с главата надолу величествения план на Божието творение и започнатото в дух, да довършваме в плът. . .
Ако сме адвентисти, не можем да бъдем еволюционисти. Не можем да живеем под такава двойна доктрина. Но това, което ме притеснява е : Защо някои могат? Еволюционната теория е "чужд огън" за адвентната доктрина. Но защо за някои "адвентисти" този "огън" не е чак толкова чужд? Нямам предвид неутвърдени кръгове на симпатизанти, колебаещи се и незапознати с истината, или враждебно настроени лица. Мисълта ми е за изтъкнати деятели, администратори, преподаватели, дори пастори, теолози и водители в многобройните клонове на широката адвентна църковна мрежа. Хора с авторитет и влияние, а флиртуващи с еволюционната теория! Има ли ги? Знаете ли нещо за това? Аз само съм чувал, но и то не е малко. Защо те могат да вместят еволюционната идея в своя "адвентизъм". Защо примиряват двете доктрини в своето верую и така адвентизмът им става, като че ли по-престижен, по- атрактивен, широковъзгледен и по-съвременен? Да не би такъв адвентизъм да е по-удобен за "благовестване", и сближение с хората, а ние просто сами си пречим с остарели вярвания? . . Опитвам се да ги разбера: На Бога ли искат да помогнат така, или на себе си? Вяра ли защитават с това или безверие? Не знам. Но такива вярващи или служители на вярата ме изкушават да мисля, че те с по-голяма охота приемат парите на църквата, отколкото доктрините й!
Няма да се впускам в персонални конкретизации, компромати и обвинения в отстъпление. . България не е водеща страна в развитието на църквата и аз самия не горя от желание да изравям и показвам неща, които не са за обща полза и назидание. Писано е: Филип. 4:8. Но, в същото време и не оттеглям вниманието си от казаното до тук и всичко, което още би могло да се каже. Може би дори не знам всичко . . .Знам обаче едно: Че живеем във времето, когато не се търпи здравото учение, а се търсят сензации, "измамни учения" и се слушат лъжливи духове" 1 Тим. 4:1. Чуждият огън не щади нищо, няма да пощади и нас, ако го оставим. Но защо да го оставяме? За радост на Сатана ли? Писано е:
" Да не би Сатана да използва случая против нас; защото ние знаем неговите замисли. 2 Кор. 2:11.
ГОТОВ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ЕГИПЕТ, НО НЕГОТОВ ДА ВЛЕЗЕ В ХАНААН
Такава е кратката характеристика на онзи народ който някога напусна Египет и се запъти за Ханаан. Че не е бил готов, се вижда от факта, че мнозинството измря в пустинята по пътя и не можа да влезе в обетованата земя. Един аналогичен сценария се разиграва днес в редиците на Божия народ, който е напуснал един "Египет"и пътува към истинската обетована земя - небесния Ханаан. Но по пътя си той среща много неуспехи и провали, защото носи със себе си навиците и културата на Египет. Така Египет все още е в него и той все още е "в Египет".
Свещените Писания докладват, че заедно с чистокръвните евреи, Египет е напуснало и едно голямо разноплеменно множество. Изх. 12:34-39. Това смесено множество е последвало еуфорията на "Изхода"при явната Божия намеса чрез язвите. То е обявило своя статут на членство в Божия народ, като е последвало всенародното излизане от Египет. Но не е имало истинско познание за Бога и истинско самочувствие на народ Божий. То е било емоционално и практически подведено предвид извънредните събития, като приело вестта за една по-добра съдба, за един Ханаан, където "тече мляко и мед". Но то не е било морално готово да отговори на условията, да извърви пътя и се научи на истинско Богопознание и послушание. Затова е било дисквалифицирано.
Картината на Божия народ днес е аналогична и даже още по-чувствително трагична, защото днешната налична светлина за Божията благодат чрез Голгота, въвежда в още по-голяма отговорност и необходимост да се пазят Божиите заповеди. Бог иска един народ, който не само да не остане в пустинята, но и да стъпи на кристалното море като победител, да застане там чист, без петно, или недостатък .Ефес. 5:27.
На визата за Новия Ерусалим има надпис:
"И в него няма да влезе нищо нечисто, нито онзи, който върши мерзост, или който лъже, а само тези, които са записани в книгата на живота на Агнето. Откр. 21:27.
КАК стоят нещата ДНЕС, в началото на 2017 година? Има ли всички условия за да се проведе финалната битка на великата борба? Да, народ, който изповядва и проповядва, че пътува за небесния Ханаан има. Църква, която се нарича АСД има. И проблеми приличащи на древните - има! А на брой сме далеч повече от онзи Израил, който напусна Египет. Една членска маса от 17-18 милиона души не е малка за да се даде една вест на света. Но се оказва, че тя е дори голяма за да представлява "малкото стадо", вървящо по тесния път. Всъщност, проблемът не е в числеността ни а в "к а р а та", в степента на истинско злато сред суровината, която представляваме. Онзи "Израил", който не стигна в Ханаан, е наречен "плътски". Другият Израил, който трябва да стигне и ще стигне в небесния Ханаан е наречен "духовен". За него можем да мислим, да говорим и да действаме само в контекст с духовното начало, ДУХЪТ. "Духът е който дава живот, плътта нищо не ползва" Йоан 6:63. В Духа е о г ъ н я т , истинският огън, който ще гори на олтара на истинската църква.Ще отговорим ли на изискванията и теста за огъня?
НЕ ЧРЕЗ СИЛА ИЛИ МОЩ, А ЧРЕЗ ДУХА МИ ! . . . Зах.4:6
Църквата на остатъка ще намери пълнотата на своето единство в Христос, когато преживее опитността на Петдесятницата. Тя ще мине през разделения, но ще бъде облечена в "силата на Илия", когато се изпълни с духа на Илия. Тя ще има светия огън на олтара си, когато го вземе от Светилището, т.е. когато се свърже напълно с Христос, живия Христос, Който служи в пресветата част на небесното Светилище. Тази връзка може да осъществи само Светият Дух и то с пълното и искрено участие на самите вярващи. Кръстен член на църквата ли си? Добре си направил и така е трябвало. Но за участие във финалната битка на страната на ИСТИНАТА, не е достатъчно. Към всички, които ще бъдат "остатък от остатъка", ще бъде поставен въпросът: А кръстен ли си със Светия Дух? И знакът за това няма да е нито говорене езици, нито дарби на изцеление и велики дела, а белегът посочен направо от небето: Отк. 12:17.
Изразът "Свидетелството за Исус"не е напълно изяснен тук, затова той е разтълкуван в Отк. 19:10, като "Духът на Пророчеството".
Един адвентист не може да претендира за принадлежност към църквата на остатъка без Духа на Пророчеството. Един свидетел на Христос днес, не е във времето си без светлината, дадена в писанията на избраният от Бога инструмент -Елън Уайт. Там Великата Борба е разкрита напълно и там Исусовият свидетел е наставен как да воюва в нея. Затова, критичният белег в определяне на чия страна сме във Великата Борба, не са добрите ни дела, евангелизаторските ни постижения и църковна дейност, не и доброто ни име или влияние в обществото, а отношението ни към писанията, наречени ДУХЪТ НА ПРОРЧЕСТВОТО. Според този критерий, адвентизмът стои или пада! По този конспект доброволецът във Великата Борба ще бъде класиран или декласиран. Защото той е подбран от Духа на истината и е подписан с подписа на самия Началник на завета.
ИМАМЕ ЛИ ПРОРОК СРЕД СЕБЕ СИ?
Извеждането на Израил из Египет стана не чрез революция, нито чрез еволюция, а чрез ПРОРОК. Може ли, духовният Израил, в който е заложена цялата отговорност за изхода на Великата Борба, да бъде без пророк? Е, не! Имаме го и той все повече продължава да се доказва в развитието на събитията около нас. Доказва се за онези, които умеят да разпознават Божия глас и времето, в което живеем. Но защо има и такива между нас, които не искат да бъдат водени от Разум, по-добър от техния? Защо искат да заобиколят пратената им помощ и да се освободят от Духа на Пророчеството? Елън Уайт не е външно представителна и харизматична личност. Тя е от онези, за които е писано: 1 Кор. 1:26-29. Но тя е била и з б р а н а от Бога! А Бог избира с определена промисъл и цел. Тогава защо не е била искана от обществото към която е принадлежала по-напред? Какво ли може да е стояло и стои и до днес в това "не искане"?
Ако курсът, който държи днес официалното християнство, респективно протестантизмът, е правилен, не е било нужно Елън Хармон и с-ие да бъдат изключвани от методистката църква. Не би било нужно и да се създава друга църква и тя да се нарече ЦЪРКВА НА АДВЕНТИСТИТЕ ОТ СЕДМИЯ ДЕН. Ако методистката църква е била библейски критична и критично толерантна, тя би могла да задържи сред себе си това момиче, чиято вина е била само в това, че вижда един по-добър свят на небето и една по-чиста църква на земята.
Но вината на методистката църква някога е по-малка от вината на адвентната църква днес, доколкото тя се опитва да запази само името, а да потули истинската причина за създаването на това име. Причината да има адвентизъм не е от този свят. Тя е далеч и високо над всичко, което произтича по естествен и логичен път. Тя е горе, в небесното светилище, където служи Първосвещеникът на новия завет. Там е дошло времето за нещо, което е трябвало да стане. Там се е затворила една врата и се е отворила друга, като е направила нещата необратими.Там е олтарът, на който гори "свещения огън", с който трябва да се подържат нашите светилници днес! ТАМ, а не тук на земята, в Константинопол, в Рим, или на някое друго място! Прочетете пасажът "Краят на 2300 денонощия" в "Ранни Писания". Аз го чета в "Опитности и видения",стр. 39,40.
Не е ли ужасяващо да се кланяш пред един олтар, зад който стои архи-Антихристът?
Задачата на адвентната църква в наши дни не е лека. "Бог е дал горчиво питие на Своя народ." В него има радост и възторг, но има и кръст. То води през долината на "голямата скръб". По същия път мина и Онзи, Който ни е призовал, избрал и ни се е доверил, че ще Му бъдем верни. Нека не Го разочароваме!
Пред нас е жребият, който крие в себе си честта и позора, истината и заблудата, животът и смъртта!. В нас е решението и правото на избор. Какъв огън ще сложим на олтара - небесен или земен, божествен или бесовски? И в крайна сметка, как ще оценим сами себе си в най-съдбоносния изпит на живота? Кое ще натежи повече на везната, която ще ни претегля: Короната с венецът на живота, или паницата леща и тридесетте сребърника?
"Ангелът, който се присъединява към разгласяването на третата ангелска вест, осветява цялата земя със славата си. Тук е предсказано действие със всесветско разпространение и необикновена мощ. Адвентното движение от 1840 - 1844 г., бе славно изявление на Божията сила.; първата ангелска вест бе занесена до всяка мисионерска станция по света, а в някои страни съществуваше най-големия религиозен интерес, какъвто можеше да се види от времето на Реформацията през шестнадесетия век. Но всичко това ще бъде далеч надминато от мощното движение, което ще се развие като последица от последното предупреждение на третия ангел.
Делото ще бъде подобно на онова в деня на Петдесятницата. Както при изливането на "ранния дъжд"в началото на разпространението на Евангелието, бе даден Светят Дух за да подпомогне поникването на скъпоценното семе, така и при приключването му ще бъде даден "късният дъжд", за да подпомогне узряването на жетвата.
Великото дело на евангелието ще приключи с не по-слабо изявление на Божията мощ от това в началото. Пророчествата, изпълнили се при изливането на ранния дъжд, за да се открие евангелието за света, трябва да се повторят чрез късния дъжд, когато ще се приключи делото на евангелската вест. Това са "освежителните времена", към които с пророчески поглед гледаше апостол Павел, когато каза: " затова покайте се и обърнете с за да се заличат греховете ви , та да дойдат освежителни времена от лицето на Господа и Той да ви изпрати определения за вас Христос Исус." Деян. 3:19,20.
Божии служители, с лица огрени и сияещи от свято посвещение, ще бързат от място на място за да разгласяват вестта от небето. Чрез хиляди гласове, по цялата земя ще бъде разнесено предупреждението. Чудеса ще се вършат, болни ще бъдат излекувани и знамения и свръхестествени явления ще следват стъпките на вярващите. Сатана също ще върши чудеса, но лъжливи, даже ще прави огън да пада от небето пред очите на хората.Откр. 13:13.
Вестта ще бъде разпространявана не толкова чрез привеждане на аргументи, колкото чрез дълбокото убеждение на Светия Дух. Аргументите и доказателствата са били вече представени. Семето е било посято и сега ще пониква и ще дава плод. Печатните материали, разпространени чрез мисионските работници, вече са оказали своето влияние. И все пак, ще има мнозина, чиито умове са били пленени от истината и тя им е направила силно впечатление, но им е било пречено да я разберат или да й се отдадат напълно. Сега обаче, лъчите на светлината проникват навсякъде, истината се вижда в цялата и яснота и искрените Божии чада разкъсват задържалите ги досега връзки. Семейни, църковни отношения - сега са безсилни да ги спрат. Истината е по-скъпа от всичко друго. Въпреки обединеното действие на силите и оръдията против истината, броят на онези, които застават на страната на иоспода стината, е голям.
"Великата Борба", статия "Последното предупреждение"
2. ЧУЖД ОГЪН В ОРГАНИЗАЦИЯТА И ЦЪРКОВНАТА ДИСЦИПЛИНА
Бог е Бог на реда. Под Неговото управление всичко има своето място, своето време, своето действие и своето изпълнение. Безчислените небесни жители, херувимите и серафимите, които гледат лицето Му, изпълняват волята Му и се радват, че Го има. Бог за тях е залог за собствения им живот и пълнота и изобилие в живота. Само на тази бунтовна и дерайлирала планета, авторитетът на Бога е оспорен и властта Му - узурпирана. Само тук, Божията любов е засенчена и злепоставена. Само тук има "друг бог", който иска поклонението, полагащо се на Твореца. Затова, точно тук дойде Христос и основа Своята църква - за да "съсипе делата на дявола" 1 Йоан. 3:8
и да върне човешкия род към хармонията и мира на всемира.
Бог е Бог на реда и в църквата има ред, има йерархия, има служене, има организация и дисциплина. Има и о г ъ н , който движи тази небесна колесница към Божието царство. Да, има свят, свещен "огън", който свързва грешниците с Христос и помежду им. Той е огънят на Божията любов избликваща и изявена в Спасителя. За видимото действие на този божествен огън пише апостол Петър: 1 Петр. 5:1-6. И пак, неговия уникален и несравним пламък посочи Христос: Мат. 20:25-27; Марк 10:43,44.
Това е Божият ред, това е светият огън, това е смисълът на молитвата: Да бъде Твоята воля , както на небето, така и на земята." Но какво общо има с това чуждият огън? Възможно ли е да проникне в Божието представителство тук на земята - Църквата? И какъв би бил той, по какво да го познаем? Такъв "огън", ако го има, не би премахнал организацията, не би премахнал йерархията и служенето. Иначе, на какво ще гори? Той просто би променил "духа" в тях и така самият свят огън би станал несвят, той би се превърнал в "чужд " за Бога огън. Апостол Петър загатва за такава опасност: 1 Петр.5:2,3
"...нито за гнусна печалба, нито като че господарувате над повереното ви."
Не е хубаво да сме подозрителни, но цялата църковна история е пълна със злоупотреби от такъв род. Такава е и човешката природа. Битието определя съзнанието. Когато си слаб, мислиш като слаб. Когато си силен, мислиш като силен. Когато си на висок пост, не можеш да не мислиш от позицията на своя пост. Един отговорен пост в църковната йерархия е много удобно място за развиване духът на господаруване. Нали имаш пълномощия и власт? Кой по-добре от теб знае какво трябва да се прави? В подобна позиция беше Давид , когато предприе да преброи Израил. Имаше съпротива и неодобрение, но се наложи. Нали той е царят! Да той беше царят, но заради него пострадаха и други. Знаем как Бог го "похвали" и "увеличи" броя на армията му! 2 Царе 24:1-15.Чуждият огън в организацията може да бъде не само еднолична, но и колективна проява. Когато един съвет, комисия или екип от служители се поддаде на чуждия огън, той действа от името на цялата организация. Понеже представлява църквата, може да я поведе в погрешна посока. Когато изминава време и това се повтаря, създава се един вид наследствена приемственост, свиква се с една погрешно затвърдена практика, от която в църквата избухва язвата на чуждия огън. Знаем, че огънят е добър слуга, но лош господар! Той има свойството да се разширява и не казва "стига", докато не изпепели всичко. Колко хубаво е, че Бог не е оставил всички светила в Светилището да си горят независимо и да се палят отвсякъде, или едно от друго, а от единственото място - свещения огън на олтара!Това говори за постоянна градация, постоянна връзка с източника и постоянно сверяване с образеца. Надав и Авиуд искали да променят Божия ред, но не успели.
В духа на този ред от мисли, ни е отправено предупреждението: "Изпитвайте себе си, дали сте във вярата." 2 Кор. 13:5. Най-добре се изпитва нещо или някой, като го съпоставим с други образци от същата категория и направим сравнение. Тогава разликата показва кое, какво, как и колко е по-добро или по-лошо. Да си послужим и ние с този метод, като направим някои сравнения между огъня от небесното Светилище и огъня, който често поднасяме в нашето служене и отношения.
Пред нас е един откъс от Свидетелствата: "Свидетелства "т.3, стр. 265-266
"Бог желае народът Му да се научи, че непослушанието и грехът са много оскърбителни за Него и не трябва да се гледа леко на тях. Той ни показва, че когато сред народа Му има грях, трябва да се вземат решителни мерки за отстраняването на този грях сред тях, за да не почива негодуванието Му над всички. Но ако греховете на народа биват отминавани от ония, които са на отговорни постове, Неговото негодувание ще бъде над тях, и целият Божи народ, като едно тяло ще бъде държан отговорен за тези грехове. Чрез постъпките си с народа от древността, Господ показва колко е необходимо църквата да бъде чистена от злото. Един грешник може да хвърля тъмнина, която е в състояние да пропъди Божията виделина от цялото събрание. Когато народът съзнае, че тъмнина го напада, но не знае причината за това, той трябва да потърси Бога усърдно с голямо смирение и себеснижение, докато се открият и премахнат неправдите, които оскърбяват Неговия Дух . . . Ако всред Божия народ има неправди и ако Божиите служители ги отминават с равнодушие, те всъщност подкрепят и оправдават грешника и са еднакво виновни, защото са отговорни за греховете на виновните. Във видение ми бяха показани много случаи, при които е било навлечено Божието негодувание поради небрежността от страна на Неговите служители да се справят с мили и любезни, чисто и просто поради туй, че са отбягвали да изпълнят някоя ясна библейска длъжност. Задачата не е била никак приятна за техните чувства, затова са я избегнали."
"Свидетелства "т.3, стр. 265-266
Тук сме призовани на среща с проблема за греха. С този проблем се е сблъсквала Елън Уайт преди повече от сто години.и този проблем надвисва над църквата на остатъка днес. Грехът не е вече нещо много чуждо в нашите среди. Все повече свикваме с него и не ни прави впечатление. Ами, то кой не греши! Знам, че някой ще възрази: Много тенденциозно е такова твърдение. Може ли да се подкрепи с факти? Първоначално не мислех да конкретизирам изложението си във факти и имена. Много неща се знаят и без да ги показваме и доказваме. Но от уважение към истината и отговорност пред съвестта ще вляза в ролята на призван свидетел, който трябва да говори истината, истината и само истината. Ще си послужа само с един действителен пример, който е най-близо до мен и в който съм очевидец. Той е показателен за отношенията и практиката въведени сред нашето общество от доста време насам.
Аз съм син на добре известният адвентен свещенослужител - пастор - Диню Пеев Харбов. През активната част на живота си сам бях проповедник и ръкоположен пастор. Тъй като този сан не се сменя поради възраст, съм в званието си и сега. Имам син, който също беше пастор, но вече не е. В един момент от своето служене, той реши, че по негови лични причини не може да продължи в това поприще. Поиска съгласието на ръководството, напусна уж временно службата си и отиде на друга работа в чужбина. Там не се приближи към обещаното възстановяване , като пастор, а се отдалечи от него. Занемари духовния живот, отстъпи пред изкушения, влезе в нарушение на основни Божии заповеди и църковни изисквания и практически прекъсна връзката си с църквата. Той се самоизключи. Не изпитваше нито угризения, нито желание да се върне в църквата. Напротив, отричаше Духа на Пророчеството, служеше си с язвителни нападки и присмехи над по.достойни от него. Ние с майка му също сме били нападани и притискани да споделим неговото "верую". Така изминаха 10 години. Няколко пъти от Съюза правеха справка за него и всичко пак утихваше. Към него не се приложиха никакви санкции, санът му не се отне, членството му към църквата не се засегна. Той всеки момент можеше да каже: Искам да се върна на старата си работа и никой нямаше да го спре. Щеше да бъде пастор с права и пълномощия така, без изповед и покаяние и без адвентна ориентация, без някой да се интересува и да знае за живота му през тези дори повече от десет години! Добре, че не направи и това! Той щеше да бъде стопроцентов ч у ж д о г ъ н сред Божието общество. А толерансът към това недопустимо поведение щеше да се счита за проява на християнска благосклонност и християнско братство. Може би дори и като акт на душеспасение ?. . . . . . . . .
Не знам как ви звучи това, но то не е настройка, злоба или отмъщение.. Ние с Еди се разбираме добре в деловия живот, ходим си на гости и прекарваме приятни минути и часове, помагаме си каквото можем, шегуваме се и се смеем...... Но Божията работа си е Божия! Тя не е роднинство, угодничество и "хатържилък." Това е ясно изложено в дадените ни примери. Някои вече са платили скъпо за такова смесване в отношенията между човека и Бога. Не сме толкова богати, че да си позволим да правим същата грешка и да плащаме същата цена!
Това е едната страна - тази на прекалената толерантност. Другата е залитане в другия полюс - пълна и преднамерена нетърпимост. Пак бих искал да избегна факти и имена, но няма да открия някаква тайна, защото това, което искам да цитирам е всеизвестно. Мисълта ми е за дисциплинарното освобождаване от длъжност на нашия общ колега Веселин Дончев. Тук имаме диаметрално противоположен синдром.
Срещу него не се представиха компрометиращи недостойни факти като: Загуба на вярата, улики в нарушение на явни Божии заповеди, бягство от служебни задължения, недостойни постъпки и дела, които дисквалифицират един служител. Напротив, той беше "вол, който вършее". Втор. 25:4; 1 Кор. 9:9; 1Тим. 5:18. Защо тогава му вързаха устата? Защо за него се потърсиха параграфи в кодекса на труда, а не в кодекса на християнската етика и братолюбие? "Трудовата дисциплина" ли е най.висшият критерий, най-върховният водещ принцип в адвентната организация и администрация? Любезни мои братчета, къде сте прочели че апостолите се изключваха един друг защото не спазваха трудовата дисциплина? И те имаха различни виждания и "трудови навици", но това пречеше ли им да бъдат едно? Май пъзелът е обратен: Първо, не сме едно, а после трябва да се уволняваме. . .
Мили мои сестри и братя, не съм аз човекът, който ще ви поучава. Ученолюбието отнасям повече към себе си и съм готов да се уча.. .Но Евангелието не е монопол. Тройната ангелска вест не е патент или лицензирано право. Благовестието не е делегирана вест от свещен синод, която не е за всички. То е "сила Божия за спасение на всеки, който вярва". . . Рим. 1:16. То е бликащ извор, който се не спира, избраничество Божие, което човек не може да отнеме. Никой не може да затвори устата на истинския Божий служител, защото хиляда усти чакат, ако той млъкне. Бог няма да завърши Вечното Благовестие само с теолози, барикадирани зад бюра и дипломи. Той сигурно има и друг набор от служители, като е поверил вестта Си на "а н г е л и " ! Пазете се да не ставате богоборци!
Исус може да дойде при вас непознат и предрешен, да разчупи хляба ви и ви благослови, не се правете, че не Го познавате. Не Му затваряйте вратата. Ако в църквата ви дойде гост, не го изолирайте, а попитайте го, дали няма нещо да ви каже . . . нещо от ВЕЧНОТО БЛАГОВЕСТИЕ! Така правеха апостолските църкви и не грешаха.
ТОВА ПИСМО Е СИГНАЛ, тревожен сигнал, че нещо не е наред между нас. Като говоря така, не обявявам война на адвентната администрация, а само на гнилото в нея. Онези, които са "Христови", приемат изобличения от Неговия Дух и така се утвърждават като "Негови". Рим. 8:9.
Време е да се разграничим от чуждото сред нас! Приемете това послание като жест на съпричастност и добра воля. Аз действам по съвест. Виждам, че времето е дошло и искам да съм на правилната страна. Няма време за далечни планове и перспективи. Няма разминаване с надвисналите пророчески събития. Но все още има време да разберем своята роля в Божия план и да я изиграем блестящо! Амин!
3. ЧУЖД ОГЪН В ИЗРАЗНИТЕ СРЕДСТВА ЗА ПОКЛОНЕНИЕ И ХВАЛЕНИЕ
Там където има божествено присъствие, творческа деятелност и поклонение, там има и изблик на възхищение, преклонение и хвала. Цялото разумно творение откликва със спонтанен възторг на Божието присъствие и неговите дела. Хорът на ангели, хе рувими и серафими отразява неизчерпаемата вечна слава, вечна свежест на триединния Бог и Неговите неповторими изяви. Да бъдеш в присъствието на Вечния, означава да живееш истински и пълен живот, да пиеш от извора и сам да бъдеш извор. Бог загатва на Йов за тази действителност, когато му се открива из бурята. Йов 38:7.
Църквата е Божие представителство на земята. Тя изразява своята почит, обожание и придружава своето поклонение с музика, песни и хваления. Църквата не е място на мълчание и печал, а храм на светла радост, на сближение и изразяване на възторг и благодарност. Божията любов е велика и изобретателна творческа сила. Тя ражда висшето изкуство на възторженото хваление. Но, но . . и пак НО !. . . Какво "НО"? . . .
Ами това, че и Луцифер познава отлично това изкуство! Той е творил музика, водил хвалебни хорове и сам е могъл да пее като многогласен хор. Да, негово тъмно величество маестро Луцифер, концертмайсторът и диригентът на небесните хорове, вълшебникът и виртуозът в смесване на добро и зло е ненадминат корифей на музиката. Всички знаем, че Сатана, този гений на духовната алхимия, обличащ злото в добро и доброто в зло, е омаял и увлякъл една трета от небесните ангели в бунт против Бога. Знаем и това, че сега той е тук на земята и прави същото с нас, хората. Предупредени сме за това: Откр. 12:12.
Писано е: "Цял свят лежи в лукавия."1 Йоан. 5:19. т.е държава, политика, наука изкуство, обществен и личен живот - във всичко, навсякъде прониква присъствието на "бога на този свят". Той сам заявява: "На мен е дадено всичко и аз го давам комуто си искам". Лука 4:6. Добре, а ц ъ р к в а т а? Не е ли тя единственото място, където няма власт? Тя не е негова територия. Тя е Божият прибежищен град, Божият хълм на спасението, стълб на вярата и крепост на истината, където врагът не може да влезе... не, само там не! Не казва ли псалмистът: "Зарадвах се когато ми казаха да отидем в Божия дом"? Не казва ли още "В зъл ден ще ме скрие в шатъра Си? . . ."Не очисти ли Христос храма от среброменителите и търговците?. . Приятели мои, очисти го! Очисти го и има нужда пак да го очиства, защото той не е застрахован срещу контрабандната стока на д я в о л а . Тя влиза през легитимни и нелегитимни канали и една съществена част от нея са изразните средства за поклонение и хваление, изкуството, с което църквата величае Бога! Опасно ли ви се струва такова твърдение? Може би, Но има нещо още по- опасно и за съжаление безсилни сме да го спрем. Прочетете моля 2 Сол. 2:3,4.
Ако дяволът е успял да проникне в църквата и да настани там свой човек, какво ли би било отношението му към изкуствата и средствата за поклонение и хваление? Не, не отрицателно, а положително! Те биха били поощрявани и внедрявани в богослужението, за да се привличат поклонници. Но това не би могло да повлияе, нито да промени един погрешен курс на учение и поклонение. Напротив, би го затвърждавало. Възторгът от красотата и обаянието от звуци и форми, от шедьоври на изкуството, би притъпявал контраста между представи и реалност, би отнасял душата в един само мистичен свят. Точно такъв е документалният исторически доклад за съвместното развитие на официалното християнско поклонение и изкуствата. Те са били подкрепяни, привличани и впрягани като средства за мистично и емоционално въздействие. Източната църква изпълва храмовете си с изображения, икони, фрески и орнаменти, западната - със статуи и произведения на изящното изкуство. И в двете звучи божествена музика, плод на труда на вдъхновени, гениални творци. . . А в същото време се провеждат завоевателни войни и кръстоносни походи, преследват се "еретици", създава се инквизицията, устройват се "Вартоломееви нощи", в тъмни и мрачни подземия гният мъченици за вярата. . . Кръвта на милиони Христови свидетели тече заедно с тържествените меси и оплисква олтарите на църквата. Сбъдват се думите на Христос: "и като ви убиват ще мислят че служат на Бога " Йоан 16:2. Но тези души не са изгубени. Те са в регистъра на "живите", справедливият им вик е чут и ще бъде уважен. Откр. 6:9-12.
Ние сме адвентисти. . . Нашата църква идва на историческата сцена късно след тези позорни факти. Тя изхвърли традиционните езически заемки и реформира своята доктрина. Ние изпълняваме дадената ни пророческа мисия и сме истинската църква на "ОСТАТЪКА". Ние сме свободни от коварните методи на злоупотреба с прекрасните изразни средства за поклонение и прослава на Бога, нали? Нали, сестри и братя? Де да беше така! Де да бяхме вече там, където няма да влезе "нищо нечисто"! Но не сме. Ние сме още в Откровение глава 12, стих 12 А там позицията ни не е много завидна.
В нашето постмодерно време, изкуството разкри и друг образ. То създаде нови жанрове, в които личи своеволие, разюзданост, невъздържание и спад в етика и ценностна система. Това изкуство има свои идоли които приемат поклона на милиони, ценители на стилове като : джаз, блус, госпел, поп и рок музика и пр. Тези тенденции навлязоха и продължават да навлизат не само в официалните църкви, но и в църквата, която представлява Божието име и представя Божията вест за това време. В тях не доминира прославата на Твореца и смирения възторг на душата, а гордостта на човека и изтъкването на личността. В тях възвишеното и красивото могат да съжителстват с пошлото, с най-низши човешки страсти, тъй както е било в езическите култове , оргии и вакханалии...В основата на повечето от тези съвременни музикални жанрове е африканска народна и култова традиция.
В какъв смисъл такова изкуство, респективно музика, са опасни? В творческо, научно отношение, те не казват нищо повече от това, което е казано и се съдържа в музиката въобще . Те заимстват и преработват познати вече мотиви и музикални форми. С промяна в ритмите, аранжимента, трактовката и ефектите на съществуващи мелодии и мотиви, създават впечатление за нещо "ново", стилово въздействащо. Но, дори и ново да е, само това не го прави подходящо за адвентни църковни служби. Всъщност, няма нищо ново "под слънцето". Има забравени стари неща. А погледнато със здрав разум и образно казано, това е един вид ф е р м е н т а ц и я . И най хубавия пресен плодов сок може да се видоизмени като ферментира- Може да замайва главата и да подкосява краката, като го пием. Може и да ни накара да играем и да скачаме и какво ли не още! . . .Но с опиянение не се служи на Бога.. По-скоро това е друго поклонение. . .Ферментацията не прибавя нищо на качествата на оригиналния плод, напротив, ограбва го. И онези, които го ползват може да стигнат до там че да не могат да се върнат в състоянието което Бог им дава и желае да запазят , а да бъдат ограбени, да бъдат опиянени и заблудени. Дали и това не е разновидност на "виното на Вавилон"? Да не избързваме . . . Но ако действа на душите ни както действаше служенето на Илиевите синове някога, за които е писано: "отвращаваха людете от Господната служба", тогава то е чужд огън на Божия олтар и е опасно за нашето духовно здраве.
Изкуството е символика. То не борави с реалната същност на нещата, а с тяхното отражение в мисловния свят на човека. То е носител на идеи, средство за въздействие. Но тъкмо в това е цялата му опасна роля, защото винаги трябва да преценяваме на кой дух служим! Както е писано: "Ядете ли, пиете ли, нещо друго ли правите, правете го за Божия слава". 1 Кор. 10:31.
Изкуството в църквата трябва да е отражение и продължение на въздействието на Божия Дух върху душата - носител на свещен огън, който гори в сърцето. То трябва да води при Бога, а не да отдалечава от Него. В такова изкуство има с в о б о д а, защото "където е Господният Дух, там е свобода". 2 Кор. 3:17. То е неизчерпаемо по форми, съдържание и перспективи. Необятните простори на вечността не му слагат предел. Сам Бог го подържа и излъчва, защото е Негов извор и Покровител. Да бъдеш служител на Бога в истинско хваление, това е висота достойна за "осеняващ херувим"!
Но, но и пак НО! . . Има и паднали осеняващи херувими, които застават между Твореца и душата и като черни дупки поглъщат излъчването на поклонението.. Те стават идоли и горят с чужд огън. Ап. Петър предупреждава:
"Не употребявайте свободата като покривало за злото . . ."1 Петр. 2:15,16.
"Обещават им с в о б о д а , а те сами са роби на покварата; защото от когото е победен някой, от него бива и поробен." 2 Петр. 2:19.
Областта на изкуството е деликатна материя и винаги ще има въпроси и спорове. Но ако за нас то не е самоцел, а средство да величаем Бога и да служим на ближния, трябва да го подчиняваме на тази цел. Има случаи, когато една музика, творчество или практика не са ясно определени като лоши, но и не се приемат единодушно, не привличат всички в богослужението или хвалението. Ако предизвикват разделение и чувства, които не са в тон с провежданото богослужение, как би било най-добре да се постъпи за да "запазим себе си в Божията любов" /Юда 21/,в мира и единството на Христовия Дух? Да следваме ли упорито собствената си свобода или да се съобразим с правото на ближния и неговата свобода? Изправен някога пред такава дилема ап. Павел я е разрешил така:
1 Кор. 6:12 - Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно . . .
10:23 - Не всичко е градивно . .
Рим. 14:21 - Добро е да не правиш нещо чрез което брат ти се спъва, съблазнява, отслабва ..
Както вече бе отбелязано, хвалебното служене ползва символи, образи и идеи. Ако се окаже, че това, което искаме да въведем като новаторство в богослужението е нещо което е вече познато от други източници или е заето и напомня за други идеи и преживявания, неподходящи за провежданото служене, длъжни сме да се откажем от него, защото то ще зарази и чистото с което се смесва. Лошите асоциации развалят добрите идеи. Божият огън не може да гори заедно с чуждия огън.
Един полезен съвет, как да избегнем проникването на чужд огън в служенето ни:
Първо: Като поддържаме чист олтара на нашето сърдечно светилище в духа на Филип. 4:8
Второ: Като предадем на изгаряне и изхвърляне всичко, което е несъвместимо с Божия огън и не може да устои на Него. Ако ние не изгорим него, то ще изгори нас!
НАВРЕМЕННА ЛИ Е ВЕСТТА В ИСАЯ ГЛАВА 58?
Ние носим чуждия огън в себе си, както носим канцерогенните субстанции. В даден момент те пламват и горят. Нека сега прочетем Исая глава 58. Като застане пред този текст, човек може да откликне по три начини:
Първо: Това не е вярно. Действителността не е такава. Нито Божият народ е толкова грешен, нито Божиите благословения са толкова близки както са представени, нито пък чак толкова зависи от нас дали смиряваме душите си, дали правим благодеяния и пазим съботата. Проблемите на света днес не се влияят от такива неща. Днес проблемът е глобален: Икономика, политика, екология, етническа и религиозна вражда, тероризъм и миграция. . . Ако е така, Църквата е все пак, по-чистото място, но и тя не е по-сигурно място от другите.
Второ: Това е вярно само за онова време. Като теокрация, Израил е могъл да живее под такива условности и да очаква нещо от тях, но това време е отминало безвъзвратно. Днес това може да бъде само архивна историческа документация. Такава вест може да развълнува днес само наивни сантименталисти и религиозни фанатици, които виждат в текста своите несбъднати мечти или оправдават с него своите неуспехи и провали.
Ако е така, Исус Христос не е същият днес, както вчера и завчера. Евр. 13:8. Сигурно утре ще бъде друг. Тогава как може да иска от нас да бъдем постоянни и верни?
Трето: Това е вест точно за адвентисти. Исая е писал за онова време, но Божият Дух е вложил във вестта му съдържание и потенциал за нашето време, защото днес тя е най-актуална и най близо до целта. Исая глава 58 е кодирано възвание към църквата на "остатъка", да влезе в ролята си, да приеме силата си и да изпълни мисията си, която е обявена в Исая 60:1-5.
За моето изложение, смисъл има само последното. Аз чакам огъня на петдесятницата и той може да бъде забавен само от чуждия огън, посочен в Исая гл. 58. Става ли дума за такова нещо? Пророкът е призован да извика силно. Това предполага, че има силна вест и тя е отправена към хора със слаб слух, може би с раздвоен слух, разпределен в много посоки. Кога, повече от сега е имало такива посоки?
Причината за вестта е ясна: Има отстъпление! ст.1. Има отстъпление, но то не е така очебийно и демонстративно, че да нарушава ритъма на видимото поклонение, да се занемарят или прекъснат службите. Напротив, кипи оживена дейност, подържа се духовен живот и се дава безупречен вид на една старателна и активна набожност. Чувства се копнеж за Бога и Неговата близост. Бог е всеобщо почитан и от Него се очакват справедливи присъди. Поклонниците дори са надминали себе си и като че ли са готови да отправят упрек към Бога: "Постим, смиряваме душите си, а Ти не виждаш!" ст. 3. Бог отговаря, като казва, че Той добре вижда всичко но вижда в поста им и чужд огън. Затова, такъв пост не достига до Него във висините. Той прокарва разделителна черта между затворения кръг на едно лично преживяване и действеното благочестие на едно истинско поклонение. В него има сближаваща хората сила,която руши изградените прегради на обстоятелствена изолация между тях. ст.6,7
Има укор, но не и отхвърляне. В случай на опомняне и съобразяване с Божието условие, следва обещание за пълен обрат в отношенията между Бог и народа Му."Тогава светлината ти ще изгрее като зората..." ст. 8-11.
Стихове 12-14 ясно очертават възстановителната роля на някой, който съблюдава четвъртата Божия заповед и не внася в нея чуждия огън на своите мисли, думи и действия. Ако това не се отнася за нас, адвентистите от седмия ден, тогава и вложените в ст. 14 обещания, не се отнасят за нас!
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Отправям това писмо към всеки, който разпознава времето в което живеем, към всеки мой брат или сестра адвентисти и към всеки, с когото имаме душевно сродство, защото това е повече от кръвно родство и по-ценно от материални интереси. Първото е условие да бъдем част от Божия народ, второто е знак, че сме част от Божия народ, а третото е блажено предвкусване, че някъде имаме обща родина, общ Баща и сродство от най-висша, превъзходна категория.
Исус каза за отхвърлилия Го Израил: "Ти не позна времето на посещението си"Лука 19:44. И днес сигурно има такива, за които може да се каже същото. Той е казал, че ще дойде когато най-малко Го очакват. Всъщност, когато не Го очакват. Много са изповядващите християнската религия, които отлагат това събитие за друго време. Те казват: Господарят ми се забави и ще се забави още. . .Не малко са и просветените умове сред Божия народ, които им пригласят: Ами да, може наистина да се забави . . . Веднъж се разочаровахме, да не повтаряме грешката си! Да не плашим излишно хората! . .
Божият Син е знаел, че ще има такива и е предсказал развитието на поведението им. След като не се готвят да ядат и пият с Господаря си, те ще седнат да ядат и пият с друг: Мат. 24:48,49. А такава "трапеза" ще ги доведе и до друго: ще започнат да бият съслужителите си, които не постъпват като тях. В стиха са споменати в обратен ред, но това не прави картината по-добра.Лука 12:45.
Кой ще бъде бит много? Ст. 47.
Който е знаел волята на Господаря си, но не е бил готов! Който е можел да върви напред, но се е дръпнал назад Евр.10:37-39
Ние обаче не сме от тях!
СКЪПИ СЕСТРИ И БРАТЯ, участници в небесното звание,
Не е ли по-добре да разпознаем ВРЕМЕТО на Господното посещение и себе си в него? Защо да попадаме в обсега на Божия гняв, когато можем да бъдем в обятията на Неговата любов, в сърцето Му? Ако познаем времето на Неговото посещение и приемем Неговия огън на освещение, ние ще имаме по-силна декларация от онези ученици , пътуващи за Емаус и по-силна и актуална вест, звучаща, при това, в сегашно време:
НЕ ГОРЯТ ЛИ СЪРЦАТА НИ С НЕГОВИЯ ОГЪН?!
А м и н !
Горещото ми желание и молба е това послание да достигне до всеки адвентист на планетата. С голяма благодарност към всички, които ще съдействат за това:
А в т о р ъ т
Всички, които разпознават времето,
всички мои сестри и братя адвентисти и
всички сродни души, в които гори пламъкът на истината, красотата и съвършенството.
От Пастор: Пейчо Динев Харбов
ИМА ЛИ "ЧУЖД ОГЪН" В АДВЕНТИЗМА ДНЕС?
Това писмо е предназначено да се чете от адвентисти, а всеки адвентист трябва да знае какво е "чужд огън". Описанието на това название можем да намерим в няколко библейски текста. Ето някои от тях: Числа 3:4; 26:61 и Левит 10:1, Левит 16:12,13.
По физични и химични свойства, всеки огън е еднакъв. Но по дадената от Бога наредба за службите в Светилището, той се разделяше на: Свят или божествен огън - от олтара и "обикновен" несвят или "чужд огън" - от всички други възможни източници. Такива е имало дори в двора на светилището, използвани от свещениците за приготвяне на храна. Наредбата за служебния, свят огън беше изрична и нарушението й оскверняваше свещенодействието, то ставаше мерзост в очите на Бога. Потвърждение на това намираме в доклада за смъртта на двамата Ааронови синове Надав и Авиуд.
ДНЕС земна скиния вече няма. Но Светилище има. То е на небето и там служи оригиналният и вечен Първосвещеник, нашият прославен Господ Исус Христос. Евр. 8:1,2. Адвентизмът е отражение на това небесно служене, тук на земята. Неговият огън, топлина, светлина и благодатно действие се излъчват чрез Библията и черпят актуална сила от развитието на пророчествата в историята и службата на Христос в Небесното Светилище.
Адвентизмът има пророческа мисия и той е такъв само в синхрон и изпълнение на тази мисия. Като църква на "остатъка" сред едно всеобщо отстъпление от принципите на оригиналното апостолско християнство, логично е да се очаква, че Адвентизмът няма да е официално, водещо и всепризнато изповедание сред религиите и изповеданията на света. Напротив, неговият отличителен белег, все още е използваният от Исус термин: "малко стадо". Той нарече Своите така и предвеща: Ще бъдете намразени...Мат. 10:22; ако Мене гониха и вас. . ." Йоан 15:20; Деян 7:52; 2 Тим. 3:12. Горко ви, когато ви хвалят и ласкаят . . . Не се ли чувства още тук, в началото на това изложение, полъха на "чуждия огън"върху човешкото у всеки от нас? Защото човешкото сърце е толкова непредсказуемо и обича да го ласкаят, величаят и възнаграждават? А това е "чужд огън", чужд на Онзи, Който беше "кротък и смирен по сърце"Не гори ли този огън, заедно с огъня на именити адвентни теолози, заедно с тяхното служене и днес? Не навлезе ли в адвентизма духат на света? Не загубихме ли чувството си на народ с мисия? Не се ли срамуваме от тази мисия? Не охладняхме ли в очакването си за среща с Христос? Не си ли създадохме връзки и позиции във "Вавилон" и не се ли чувстваме вече добре там? Не се ли уморихме да бъдем "странници и пришълци" и не се ли стремим към по-престижно място в този свят? Не си ли казваме тайно: "Господарят ми ще се забави"? Не гледаме ли с не добро око, на някои "прекалено" ревностни? Не се ли греем все повече на "чужд огън"? Лука 22:55.
И не палим ли често светилниците си от огъня на този свят? Но Онзи, Който изпитва сърцата, дали ще бъде поласкан от това, Неговият огън да гори заедно с огъня на гордостта, себедоволството, себелюбието и световната любов, която е "вражда против Бога"? Яков 4:4. За к о г о е писано: "ще те избълвам..."? Откр. 3:16. Да кажем ли че това не се отнася за нас? Да обявим ли че сме имунизирани против чуждия огън, който гори не само в кадилниците, но и в сърцата ни? Да не бъде! След диагнозата "Верният Свидетел" дава и лекарството: Покай се! Той ни уверява, че Неговите изобличения са продиктувани от загриженост и л ю б о в. Откр. 3:19. Как да погледнем тогава на тях?
Не е редно да продължа и ангажирам вниманието ви с един толкова назрял личен, вътрешно църковен и външно представителен въпрос, преди да съм се представил.
МОЯТ ПРОЗХОД И ВРЪЗКАТА МИ С АДВЕНТНАТА ЦЪРКВА
По природа не съм склонен да занимавам обществото със себе си. Винаги съм живял с нагласата, че моят живот е някъде напред във времето, а не в миналото. Но сега, когато вече имам 85 години изминати зад себе си, ще си позволя да погледна малко и назад, въпреки, че принципът за "живот в бъдещето" си остава - аз вярвам, че някои ще получат в е ч е н ж и в о т и искрено ми се иска да съм от тях.
Роден съм в семейството на адвентния проповедник Диньо Пеев Харбов в гр. Варна, през 1932 година. Няколко години преди това, още незадомен, баща ми е бил обект на забележително призвание към ИСТИНАТА. Около 1926 г.бил главен счетоводител в новооснованата електрическа кооперация в град Сливен. Млад, преуспяващ и добре приет в обществото човек, той е бил и в центъра на младежкия живот - увеселения, танци и вечеринки. Така настоящето и бъдещето му били очертани в реални щрихи, докато НЯКОЙ не ги променил. Внезапно, започнал да чува вътре в себе си глас, който все повече се повтарял и му казвал: "Купи си Библия! Купи си Библия!! Купи си Библия !!! Опитал се да отхвърли това като самовнушение, но гласът настоятелно повтарял едно и също, докато, уморен от борбата със себе си не отишъл в църковната книжарница и не си купил една голяма синодална Библия. Занесъл я в квартирата си, сложил я на масата или шкафа и успокоен зачакал. Гласът повече не се повторил. От време на време отварял Библията, зачитал се, но не продължавал дълго. Тя била заключена книга за него.
Един ден съгледал по улиците на Сливен разлепени афиши с някаква покана: Читалище "Зора" любезно кани гражданите да посетят поредицата от публични сказки, които ще се изнесат в читалището. Тематиката е върху библейските пророчества и историческото им потвърждение. Лектор теолог: пастир Стефан Константинов от гр. Варна." Без забава, баща ми се отзовал и заел място на първия ред в залата. Така прослушал всичките беседи и в живота му настъпил обрат.Той приел предлаганата му библейска светлина, напуснал хубавата си и доходна работа и при заплата три пъти по-малка от неговата, сам станал проповедник на Адвентната Вест. Служенето му започнало от Варна, където съм се родил аз и продължило в разни градове, като Стара Загора, София, Кюстендил и пак София.Майка ми, подобно, е имала проблясъци на божествено ръководство в детските и младежките си години. В нашето семейство се живееше много скромно, дори бедно. Моите първи впечатления са още от Варна и морето, но в предучилищната и начално-училищната ми възраст живеехме вече в Стара Загора.
Аз нямах шанса да откривам и с т и н а т а внезапно или сензационно. Не се отличавах и с някакви забележителни духовни наклонности. Аз си бях един "Том Сойер" , жаден за приключения и преживявания. Добре си спомням за един инцидент докато още живеехме в Стара Загора. Една неделя, докато баща ми изнасяше публична проповед от църковния амвон, аз участвах вън в една момчешка битка с камъни. Един камък ме улучи в главата и аз се прибрах "на църква", като смутих цялото събрание. След като ми оказаха първа помощ, духовете се успокоиха и всичко продължи нормално.
Така че, не съм открил истината сензационно, като скрито съкровище.Тя по-скоро, се вграждаше в мен постепенно, незабележимо чрез общение с идеи, хора и факти, а много пъти и след злополучни преживявания. В един ретроспективен анализ обаче, на събития, общувания и вътрешно развитие, в течение на много години, днес ясно долавям присъствието и ръководството на Провидението.
Не исках да ставам проповедник. Не се чувствах в кондиция за това. Нямах изяснена житейска програма, ясни и зрели идеали и задоволителен материален статус. за старт в това поприще. У нас се живееше напрегнато .по икономически и здравни причини. Бяха военни години, започна и течеше втората световна война. Имах по-малко братче, което заболя и почина по това време на недоимък на храна и недостиг на средства за лечение. Мислех си, че една по-добра реализация в някакво друго поприще ще успокои нещата и ще ми създаде условия за повече ползотворност в Божието дело. Но, оказа се, че с принадлежността си към пастирско семейство и църква, аз вече съм бил направил своя избор. Всички врати се затваряха пред мен още на първия етап - образователния. Живеехме при много силно идеологически селективен режим. Всичко се решаваше от отдел "кадри".Власти и отговорни фактори очакваха от мен някакъв признак, че в своята идеологична програма ще могат да разчитат на мен. Не можех да им дам такъв знак. Сам аз не си давах сметка, че моята идеология и моето верую са оформени още в първите седем до десет години, въпреки моята външна неопределеност. Историята продължи години, но в това изложение, тя е кратка. Аз станах проповедник. Бог ми даде другарка, която ми помогна да раста и придобивам по-отговорен характер. Даде ми и трима сина, от които всеки сам трябва да изминава своя път към спасението. Виза за Новия Ерусалим не се дава по наследство. Пенсиониран пастор съм от доста години, видях и научих доста неща, което ме кара да мисля, че вече би трябвало да зная какво е адвентизъм и евентуално - какво е "чужд огън" в адвентизма. Понеже това е темата ми, искам да навляза в нея не откъм чуждия огън, а откъм истинския, свят огън от олтара.
ОГЪНЯТ В СЪРЦЕТО
Сега прочетете Лука 24:13-32.
Открихте ли кой е свещеният огън на Божието Светилище? Той е огънят на любовта и радостта от Божието присъствие. Адвентизмът е роден и закърмен с този огън. Той е очакване, ожидане за среща с Исус. Той иска Исус. Той чака Исус. Той свидетелства за Исус. Той жертва и страда за Исус. Адвентистът познава този огън и не може да понася неговите имитации. Те са му чужди, както са чужди и на самия Бог.
За съжаление, такъв не свят огън днес се среща в изобилие около нас - огън, който не сгрява, огън, който не топли, огън, който блести но не храни душата. Огън не от олтара на Светилището, а от друг източник. За него Бог казва: Исая 50:11
Бог е Бог на всички народи, но Той не е икуменически настроен. Той иска всички човеци да се обединят като дойдат при Него, а не като се обединяват помежду си. Затова Христос каза на Своите апостоли: Идете, учете народите на истината, която Съм ви предал. Мат. 28:19,20. Трябва да се върнем към източника, за да я намерим такава каквато е била предадена. Не е достатъчно да срещнем просто някакъв огън - огън на възбуда или екстаз, на отчуждение или сближение, на душевна празнота или страстни преживявания, а най-вече на езически култове и бесовско поклонение - това трябва да се отдели от огъня на Светилището, който гори в осветени сърца. Бог не позволява на Своето "малко стадо" да си прави рисковани експерименти, като опитва разни форми на поклонение и влиза в опасна близост с неидентифицирани, несвети влияния. Истината е абсолютна категория, тя е само ЕДНА и трябва да се търси като такава. Ако сме в някаква заблуда, трябва да я напуснем и да дойдем при ИСТИНАТА, 2 Кор. 6:14-18. А коя е истината, може да каже само ТОЙ и го е казал в завещаното ни СЛОВО.
КОЛКО Е НАВРЕМЕНЕН ЕДИН ЗОВ ЗА ЛИЧНА СВЯТОСТ?
Такъв въпрос е на времето и мястото си винаги, Но Днес, Светият Дух го отправя към нас с особена сила, защото времето изтича. Днес времето показва, че Св. Дух има с Църквата работа, която не е била свършена досега и вече трябва да бъде свършена, защото тя е въоръжена с пълната виделина на настоящата истина. Исая 60:1,2.
Дойдохме във времето, когато светът не само не се освободи от религиозния "опиум", но е на път да създаде глобална религиозна система и един общ култ за всички народи. Знаем библейското име на този култ - ВАВИЛОН. Там има място за всеки и всички. Има място и за адвентисти.
В синхрон с текущите събития и в противовес на техните тенденции, Духът Господен "въздига знаме" против отстъплението. Той отправя древният и вечен призив към Божия народ: "Бъдете свети, защото Аз Съм свят!" Левит 11:44,45. Приет лично, този повик за освещение рефлектира върху вътрешния огън, който гори в нас. Всеки от нас е едно светилище, един жив храм, в който гори огънят на поклонението. Но там гори и друг огън, огънят на отстъплението и греха. Двата източника на огън са противопоставени в Гал. 5:19-23, като "плодът на Духа и делата на плътта". Когато подклаждаме и поддържаме един или друг огън на вътрешния си олтар, ние призоваваме различни движещи сили, които действат в противоположни посоки. И тъй, като държим да имаме само един олтар и да бъдем монотеисти, ние ставаме раздвоени личности, което в Свещените Писания се нарича още лицемерие. Не може да има съмнение, че в такова състояние не сме годни да отговорим на призива за святост и чрез членуването си в църквата правим я да бъде смес от добро и зло, т.е. правим я лицемерна. В Библията и Духа на Пророчеството ясно се казва, че Бог няма да остави Църквата си в такова състояние, но ще я очисти чрез пресяване и подбор. Добре би било за всеки един от нас да не чакаме само Бог да го направи, но и ние да участваме чрез лично отношение и освещение. Това не значи да влизаме в ролята на Бога и да вършим Неговата работа. Достатъчно е да намерим собствената си роля и да я изпълним подобаващо чрез лично отношение, освещение и посвещение. Следният цитат ми е правил дълбоко впечатление още от най-ранни години:
"Който не расте в благодатта и не се стреми към това да постигне най-висшето стъпало на божественото съвършенство, сигурно ще бъде победен."
"Свидетелства за църквата" стр. 86, Изд. 1928 г.
Ако търсите нещо сигурно в духовния си живот, ето го! Една боговдъхновена рецепта за сигурно поражение! Спасението и поклонението са преди всичко личен въпрос.
Само след като сме взели отношение към Божия зов за лично освещение и сме му отдали дължимото в мисли, чувства и дела, можем да пристъпим към темата за "чуждия огън" и в структурата на адвентната църква. Има ли го сред нас, като общество? Нека потърсим отговора на този супер актуален въпрос в три направления на публичната църковна дейност: Доктрините на адвентната църква, организацията и църковната дисциплина и официалните публични форми на поклонение и хваление.
1. ЧУЖД ОГЪН ПО ОТНОШЕНИЕ ДОКТРИНИТЕ НА АДВЕНТИЗМА
Христовото учение е учение защото има доктрини. Религия без доктрини би била като държава без закони - рай за престъпниците и насилниците, но ад за порядъчните и принципни хора. Те биха били непрестанно обект на насилия и злоупотреби. Божията църква трябва да бъде "стълб и опора на истината" 1 Тим. 3:15. Ако претендира да е истинската Божия църква в това предадвентно време, ЦАСД трябва да има стабилна библейска доктрина и да я пази като закон. Има ли я? Пази ли я? Пази ли я от упадъчна ерозия и от чужд огън?
Отнасяме тези въпроси особено към адвентната църква, защото знаем, за повечето и по влиятелни християнски църкви, че най-основните им доктрини изобилват с езически заемки и не са библейски учения. Напр. безсмъртието на душата, невалидността на Божия закон, обожаването на светии, човешко опрощаване на грехове и опростителни писма, поклонение пред дева Мария и светии, кръщение на малки деца, чистилището, епитимия, транссубтанцията при евхаристия, авторитета на църковната традиция и пр. и пр. . . Този конгломерат от сборни доктрини е определено чужд огън за Божия олтар и носи изразителното име виното на Вавилон.
Знаем, че адвентната църква не е приемник на нито една традиционна и общонародна църква. Тя има оригинална, самобитна поява в резултат на библейско изследване и пряко откровение. Тя е църква със пророческо призвание и самата е едно пророчество. Нейната мисия е да премахва заблудите и да прогласява ВЕЧНОТО БЛАГОВЕСТИЕ. В това си качество, защитена ли е от проникването на чужд огън в доктрините й? Чуйте пророческите слова на апостола на езичниците: Деян. 20:29,30. Този конфузен принцип, из средите на самия Божи народ да се появяват врагове на църквата и да извращават чистото й учение, придобито с толкова изследване и труд, е в сила и днес. Сред адвентизма са се появявали влиятелни имена като: Д-р Джон Келлог, Кенрайт, Албион Белинджър, Мак Кой, дори Джоунс и Уагонър, а в по-ново време и Десмънд Форд , .които не устояха в доктриналната основа, положена от пионерите адвентисти, а потърсиха отклонение и промяна в не библейски посоки. Но истинската пагубна сила на чуждият огън не е в спорадичната поява на елементи или личности тук и там, а в несполуката да се постигне единство в Христос, да се пребъдва в Христос. Ние всички носим "чуждия огън" в себе си, в нашето плътско естество, в нашето несъвършенство на характерите.Длъжни сме да отдадем правото на една тъжна констатация: Имаме съвършена доктрина, но нямаме съвършени отношения. Защото цялата доктринална верига става едно цяло в завета на Христос за единство. Йоан 17:21. Чуждият огън атакува всички доктрини в тяхната обединителна връзка - единството. Той прави вярващите "непримирими". 1 Тим. 3:4. Тогава доктрините стават не средство за сближение, а повод за противопоставяне и борби. Образно казано: Двама едноверци се бият по главите с една и съща Библия.
АДВЕНТИЗМЪТ И ОТЦЕПНИЧЕСТВОТО
През детските ми години живеехме в София, на улица "Юмрук Чал" в квартал. Лозенец. По-нагоре от нас, при обръщалото на трамвай номер 2, беше молитвения дом и жилището на председателя на Адвентистите-Реформатори. Неговата дъщеря и аз бяхме в едно отделение /клас/ на началното основно училище Г.С.Раковски. Спомням си много добре и учителката при която учехме - Милка Селановска. Беше добра жена, добър учител и педагог по призвание. В съботен ден, Цветанка не ходеше на училище. И аз не ходех на училище. Нейният баща беше проповедник. И моят баща беше проповедник. Тя се водеше адвентистка от седмия ден. И аз се водех адвентист от седмия ден. Нейната свободна събота се уреждаше от баща й. И моята свободна събота се уреждаше от баща ми. Но представлявахме две отделни религиозни общества, в които и названието беше еднакво - "Адвентисти от седмия ден". Само едно поставено след скоба или тире -"реформатори", показваше цялата разлика между двете деноминации. Доктрината беше една, религиозната практика беше една, източниците на духовна информация - литература, автори , изобщо целият теологичен арсенал, изповедна платформа и верска практика бяха едни и същи. Библията и Духът на пророчеството бяха критерият за цялото изповедание. Но организационната обособеност и чувството за идентичност бяха толкова различни и непримирими, че по-скоро биха намерили общ език с друговерци, отколкото помежду си. От тогава минаха десетилетия. Целият половин вековен режим на социализма в България, не можа да сближи двете Христови "невести". Цялата история на двете общества през двадесетия век не можа да постигне и излъчи една не раздвоена Тройна ангелска вест, която да не обърква света към който се отправя.
Между годините 1957 и 1959, бях вече стажант проповедник. Помагах и в канцеларията, където се печатаха на циклостил тримесечните съботно- училищни уроци. Това ставаше с техническото съдействие на един квалифициран служител, официално работещ към олимпийския комитет, но допълнително участващ и в такава дейност. Той първо ги написваше на восъчни листове и даваше старт, а после нашите служителки в канцеларията ги размножаваха с циклостила. Веднъж една от тях се обърнала към този външен човек:
- Наско, /той се казваше Атанас Хаджийски/, Ти пишеш тези уроци, вече толкова време, не събуждат ли в теб интерес и отношение? Неговият отговор, както ми се предаде дословно бил:
- Аз пиша същите уроци и на вашите съименници-реформаторите. Всичко е абсолютно еднакво, но вие не сте едно, защо?
Исус каза "да бъдат едно, за да повярва светът . . ." Йоан 17:21.
Да, пророческата истина, повече от всякога, е ярко изобразена на всичко около нас. Тя крещи от събитията около нас и в самите нас. Но защо, при всичко това , не ни сближава и не ни прави едно в Христос? Изглежда разликата не е в доктрините, а в о г ъ н я . В свещения огън доктрините горят по един начин, а в обикновения - по друг. Нашето изложение тук, няма да разглежда доктрините самостоятелно, вън от контекста на огъня. 1 Кор. 13:1-8.
ДОКТРИНАТА И ОГЪНЯТ - НЕДЕЛИМИ
Истинската доктрина носи в себе си и истинския огън. Тя живее чрез своя огън. И обратно, истинският огън търси и намира своя израз в истинската доктрина. Те са неделими. Но същото е вярно и за неправилните доктрини и несветия огън. Борбата между истина и заблуда се води на полето на тези зависимости.
В наши дни обаче, ставаме свидетели на един озадачаващ факт в адвентната църковна практика. Наблюдаваме разкъсване връзките между доктрина и огън, което превръща адвентната вест, т. е. Тройната ангелска Вест във ф а н т о м . За нея може да се каже, че я има и същевременно, че я няма. Има я в литературата и историята, но я няма по амвоните и в ежедневното ни свидетелство. Там някой я е "обрал" и занесъл някъде. Ако беше само това, бихме я намерили и върнали на мястото й. Но не е само това. Ако се опитаме да го направим, ще видим, че някой бива засегнат и неизвестни сили и влияния намират начин да осуетят намеренията ни. Станало е нещо нередно, много нередно, дори извънредно, щото редът трябва да се възстанови и "фантомът" да се върне на мястото му, т. е. да стане пак фантом и в църквата да се възцарят отново мира и спокойствието. Това е хубаво, ама не е хубаво! . . Не е хубаво, когато небето праща вести до земята, някой да ги прибира и слага настрана за по-добри времена. Ами ако не дойдат по-добри времена? Ако това е времето на посещението ни и ние го пропуснем? Кой ще бъде виновен за такъв пропуск? Не е ли по-добре още веднъж да се разочароваме, като очакваме Господа, отколкото завинаги да пропуснем радостта от очакването и срещата с Него? За кого е изгодно това? Такава конюнктура в историята на Църквата, наистина е конфузна, мистериозна, и скандална.Тя е сама по себе си е един съвсем чужд огън на олтара на адвентното благовестие, един ф а н т о м !. Това в същност е пълен анахронизъм, защото е в противоречие с развитието на обществото и събитията и с вестта, която носим като АДВЕНТИСТИ! Такова поведение е отказ от адвентизъм и преминаване към "друго благовестие", за което е изказана "анатема".Гал. 1:8
Само преди 50-60 години, когато бях младеж и когато страната ни беше скована от антирелигиозна пропаганда, в свидетелството на църквата ни имаше повече огън. Не беше безопасно да се проповядва, но се проповядваше, нямаше днешните социални, политически и религиозни аргументи, но те се разчитаха и изтъкваха с по-голяма релефност, с по-ярка отчетливост. По-конкретно: Папата все още беше доброволен заточеник зад стените на Ватикана; САЩ все още бяха стабилно протестантска страна; Войнстващият материализъм и атеизъм все още печелеше позиции, възвестяваше отмирането на религията като буржоазна идеология и прогласяваше светлото социалистическо бъдеще. А в нашите Библии, с които се снабдявахме предимно нелегално, все още имаше "визов режим". Най- впечатляващите апокалиптични зверове и богопротивни символи си битуваха кротко в своите текстове и не излизаха от страниците на Библията, като търпеливо очакваха времето си. И все пак, в онова трудно за вярата време, по нашите амвони и в нашето свидетелство имаше о г ъ н ! Проповедниците гледаха напред и в учението им имаше яснота. В проповедите им имаше доктрина и в доктрината имаше о г ъ н .
ДНЕС живеем в разсечения Дамоклиев пророчески възел. Разсече го мечът на времето в изпълнение на Божието пророческо Слово. Пред очите и през ръцете ни минава това, което е било запечатано и скрито в Божия пророчески свитък. От страниците на Апокалипсиса излязоха зверове и сили, които още не познавахме, тръгнаха свободно по света и заплашват да ни смачкат. А ние как реагираме на това "шоу"? Ето парадоксът! Гледаме, гледаме и само гледаме. . . После обръщаме глави встрани към дълбоките източници на знанието, .въоръжаваме се с класическите оръжия на теологията, прибавяме най-съвременните открития на археологията и теологията и провеждаме "обогатени" богослужения в почти икуменически дух. Доволни ли сме от себе си? А Бог доволен ли е от нас? С това ли ще предупредим и спасим света около нас? Това ли е "храната навреме", за която стадото гладува? Ако Бог ни праща души в църквата, само за даренията им ли ги праща? Само за да загинат по липса на знание ли? Осия 4:6. Кой ще им каже истината, цялата истина за великата борба? Кой ще им каже, че не могат да служат на двама господари, че е по-добре осакатен да влезеш в живота, отколкото непокътнат да бъдеш хвърлен в огъня? Кой ще им каже, че дружбата и приятелството с духа на този свят е вражда против Бога? Не е ли добре да знаят, че първи ще стават последни и последни - първи? Кой ще им каже кои са зверовете, които изпълняват пророчествата днес, какво е поклонението на звяра и образа на звяра? Или, кои са трите нечисти духа от Откр. 16:13,14? Може би трябва да знаят защо не сме икуменисти и защо не можем да бъдем? А Езекил 33:8 как да го разбираме?. . .Да обобщим множеството въпроси в един:
Кой ще им покаже Тройната Ангелска Вест, не само като летяща фраза или консервирано клише, а като настояща истина, начин на мислене, чувстване и живот?
И кой ще им я покаже като вест за оправдание чрез вяра?
ОТНОВО КЪМ ДОКТРИНАТА
След това, не само емоционално, но и кардинално, отклонение върху огъня, нека се върнем отново в темата за доктрината. Доктрини има във всички религиозни общества и вери, макар и не всички да са верни. Но в основата на всички верски доктрини стои учението за НАЧАЛОТО. Това е толкова фундаментален въпрос, щото следва всичко което съществува или идва в съществувание: Откъде? Как? Защо? Кое е началото?
Първият основен въпрос на всяко познание и себепознание е: Битието, произходът, началото. Не знаем нищо за каквото и да е ако не знаем от къде произлиза и на какво стои. Затова Библията започва с"Битие" и всяка наука трябва да започне от там. Оказва се обаче, че началото е нерешен проблем за човечеството до ден днешен. А за нас адвентистите? Ние имаме ли доктрина или нямаме? Разбира се, че имаме, но основната доктрина на християнството, СЪТВОРЕНИЕТО, среща непримиримата съпротива на най-популярната в наши дни произходна теория - ЕВОЛЮЦИЯТА. Те примирими ли са или непримирими? А ние примирими ли сме с тях, или непримирими?
ПРОБЛЕМЪТ БИТИЕ ГЛАВА 1.
Ако трябваше да обяснявам и защитавам Библията само от научна гледна точка и имах право да пропусна само една глава от цялата Библия бих пропуснал Битие гл. 1.
Тя е незащитима научно. За нея се иска повече вяра, отколкото за всички чудеса, описани в Библията. Имам предвид не спасителна вяра, а вяра в природни явления и факти. Ако все пак, се опитам да заменя тази вяра с нещо "по-сигурно", попадам под дилемата на Паскал: "В какви ли не нелепости трябва да вярват невярващите, за да могат да останат невярващи!" Намирам се в капан. И в двата случая, трябва да вярвам. Едно е сигурно: Битие първа глава не е научен труд и не отговаря на нашите представи за наука. Защото, какво е наука, ако не познаване на природните закони и факти и възникващите отношения между тях? Но в Битие глава 1 няма съществуващи закони и факти. Там всичко сега започва, създава се от хаоса и от нищото. Всъщност, показва ни се, че ако Бог е Бог, Той най вече там е Бог - в началото. Там Той не върви по съществуващи закони, а Сам ги създава и те Го следват. Той рече и стана .Псал. 33:9. Това твърдение намира пълното си съдържание в цялото творческо дело на Бога, но в разглеждания контекст, то специално визира устройството на нашата земя в рамките на слънчевата система. Универсът с неговите милиарди небесни тела, галактики и мегагалактики не е продукт на библейския творчески шестоднев. Знаем за това от загатнати събития, факти и откровения: Йов 38:7; Йоан 17: 5; Евреи 1:2. и др. Но в такъв случай, нашата слънчева система и нашата родна планета Земя трябва да са предмет на по-специално творческо отношение, вън от общия творчески план наблюдаван във Вселената. Иначе казано, земята и животът на нея са едно самостоятелно творческо дело, което не е следвало общите закони на съществуващата вече Вселена , а е било приобщено към тях допълнително. Имало ли е причина? Очевидно, да! Универсът в лицето на своите разумни обитатели е имал нужда от едно опитно поле за да наблюдава развитието и завършека на Великата Борба. А Бог е имал нужда от земята и човека за да открие характера Си и да защити каузата Си до край. Да Му отправим ли обвинението, че е въвлякъл човека в един предрешен експеримент и не му е дал избор? Добре знаем, че му е дал избор и човекът се е възползвал от правото си на избор. А целият непаднал всемир се е възползвал от погрешния му избор, като се е утвърдил в правилния и в Божията справедлива присъда над греха и бунта.
Не, Битие глава 1, в която е доктрината за сътворението, не иска научно обяснение. Тя не търпи и стандартно решение. Тя е образец, еталон, уникум! Тя е оригинално дело Божие, едно от тези, които човек не може да издири докрай.
Някога Паганини изнасял концерт пред краля. В разгара на изпълнението, струните на цигулката му започнали да се късат една след друга. Той продължавал, транспонирайки пиесата върху оставащите струни. Накрая останала само една. Да се откаже и прекъсне великолепното изпълнение по технически причини? Може би някой друг би го направил, но не и Паганини. Той притиснал своята цигулка още по-здраво и само на оставащата последна "сол" струна изпълнил блестящо останалата част от концерта. Имал истинска причина да действа нестандартно и постъпил по нестандартен начин.
И Бог е имал истинска причина да действа нестандартно. Започнатият в небето грандиозен спор върху характера на Бога, доведен само до първото сваляне на Луцифер е трябвало да се довърши с факти, документи и свидетели. Случаят не е търпял повече отлагане. Бог е отговорил на повелята на времето и е казал: "ДА БЪДЕ . . . !" Бит. 1:3. Постъпил е нестандартно? Може би. . . Но и в Неговата "цигулка" е имало скъсани струни! А Бог да не може да свири на "една струна"?!. . .
Нашата цивилизована и критична мисъл обаче, има нужда от "по-убедителни" и съвременни аргументи. Тя ги нарича "научни", облича ги в авторитета на науката и ги търси, къде? В земни пластове, в геологични ери, в недоказани хипотези и теории.Те блясват като фойерверки и гаснат като мъртви звезди, отстъпвайки място на други, по-нови. Но тъй като светът съществува и законът за "НАЧАЛОТО" притиска търсещата ни мисъл, ние ги приемаме, макар условно и с резерв, само и само да не изглеждаме наивно вярващи в Бог и Създател! Скептикът казва: Не мога да вярвам! Но това в честен превод значи: Не искам да вярвам! Нека спрем до тук. Учили сме теориите за Вселена без Бог и ако трябва можем още да ги научим. Но, ако сме адвентисти, просто не трябва! Не трябва, защото бихме приели друга вест, или друго благовестие, което не е никакво благовестие, а една скръбна вест! То значи да обявим смъртта на нашия Господ, да обречем и себе си на смърт без надежда и да се върнем отново в стари грехове и престъпления! Да заменим славата на Твореца с безнадеждието на случайността, самозараждането, естествения подбор и борбата за съществувание. То значи да обърнем с главата надолу величествения план на Божието творение и започнатото в дух, да довършваме в плът. . .
Ако сме адвентисти, не можем да бъдем еволюционисти. Не можем да живеем под такава двойна доктрина. Но това, което ме притеснява е : Защо някои могат? Еволюционната теория е "чужд огън" за адвентната доктрина. Но защо за някои "адвентисти" този "огън" не е чак толкова чужд? Нямам предвид неутвърдени кръгове на симпатизанти, колебаещи се и незапознати с истината, или враждебно настроени лица. Мисълта ми е за изтъкнати деятели, администратори, преподаватели, дори пастори, теолози и водители в многобройните клонове на широката адвентна църковна мрежа. Хора с авторитет и влияние, а флиртуващи с еволюционната теория! Има ли ги? Знаете ли нещо за това? Аз само съм чувал, но и то не е малко. Защо те могат да вместят еволюционната идея в своя "адвентизъм". Защо примиряват двете доктрини в своето верую и така адвентизмът им става, като че ли по-престижен, по- атрактивен, широковъзгледен и по-съвременен? Да не би такъв адвентизъм да е по-удобен за "благовестване", и сближение с хората, а ние просто сами си пречим с остарели вярвания? . . Опитвам се да ги разбера: На Бога ли искат да помогнат така, или на себе си? Вяра ли защитават с това или безверие? Не знам. Но такива вярващи или служители на вярата ме изкушават да мисля, че те с по-голяма охота приемат парите на църквата, отколкото доктрините й!
Няма да се впускам в персонални конкретизации, компромати и обвинения в отстъпление. . България не е водеща страна в развитието на църквата и аз самия не горя от желание да изравям и показвам неща, които не са за обща полза и назидание. Писано е: Филип. 4:8. Но, в същото време и не оттеглям вниманието си от казаното до тук и всичко, което още би могло да се каже. Може би дори не знам всичко . . .Знам обаче едно: Че живеем във времето, когато не се търпи здравото учение, а се търсят сензации, "измамни учения" и се слушат лъжливи духове" 1 Тим. 4:1. Чуждият огън не щади нищо, няма да пощади и нас, ако го оставим. Но защо да го оставяме? За радост на Сатана ли? Писано е:
" Да не би Сатана да използва случая против нас; защото ние знаем неговите замисли. 2 Кор. 2:11.
ГОТОВ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ЕГИПЕТ, НО НЕГОТОВ ДА ВЛЕЗЕ В ХАНААН
Такава е кратката характеристика на онзи народ който някога напусна Египет и се запъти за Ханаан. Че не е бил готов, се вижда от факта, че мнозинството измря в пустинята по пътя и не можа да влезе в обетованата земя. Един аналогичен сценария се разиграва днес в редиците на Божия народ, който е напуснал един "Египет"и пътува към истинската обетована земя - небесния Ханаан. Но по пътя си той среща много неуспехи и провали, защото носи със себе си навиците и културата на Египет. Така Египет все още е в него и той все още е "в Египет".
Свещените Писания докладват, че заедно с чистокръвните евреи, Египет е напуснало и едно голямо разноплеменно множество. Изх. 12:34-39. Това смесено множество е последвало еуфорията на "Изхода"при явната Божия намеса чрез язвите. То е обявило своя статут на членство в Божия народ, като е последвало всенародното излизане от Египет. Но не е имало истинско познание за Бога и истинско самочувствие на народ Божий. То е било емоционално и практически подведено предвид извънредните събития, като приело вестта за една по-добра съдба, за един Ханаан, където "тече мляко и мед". Но то не е било морално готово да отговори на условията, да извърви пътя и се научи на истинско Богопознание и послушание. Затова е било дисквалифицирано.
Картината на Божия народ днес е аналогична и даже още по-чувствително трагична, защото днешната налична светлина за Божията благодат чрез Голгота, въвежда в още по-голяма отговорност и необходимост да се пазят Божиите заповеди. Бог иска един народ, който не само да не остане в пустинята, но и да стъпи на кристалното море като победител, да застане там чист, без петно, или недостатък .Ефес. 5:27.
На визата за Новия Ерусалим има надпис:
"И в него няма да влезе нищо нечисто, нито онзи, който върши мерзост, или който лъже, а само тези, които са записани в книгата на живота на Агнето. Откр. 21:27.
КАК стоят нещата ДНЕС, в началото на 2017 година? Има ли всички условия за да се проведе финалната битка на великата борба? Да, народ, който изповядва и проповядва, че пътува за небесния Ханаан има. Църква, която се нарича АСД има. И проблеми приличащи на древните - има! А на брой сме далеч повече от онзи Израил, който напусна Египет. Една членска маса от 17-18 милиона души не е малка за да се даде една вест на света. Но се оказва, че тя е дори голяма за да представлява "малкото стадо", вървящо по тесния път. Всъщност, проблемът не е в числеността ни а в "к а р а та", в степента на истинско злато сред суровината, която представляваме. Онзи "Израил", който не стигна в Ханаан, е наречен "плътски". Другият Израил, който трябва да стигне и ще стигне в небесния Ханаан е наречен "духовен". За него можем да мислим, да говорим и да действаме само в контекст с духовното начало, ДУХЪТ. "Духът е който дава живот, плътта нищо не ползва" Йоан 6:63. В Духа е о г ъ н я т , истинският огън, който ще гори на олтара на истинската църква.Ще отговорим ли на изискванията и теста за огъня?
НЕ ЧРЕЗ СИЛА ИЛИ МОЩ, А ЧРЕЗ ДУХА МИ ! . . . Зах.4:6
Църквата на остатъка ще намери пълнотата на своето единство в Христос, когато преживее опитността на Петдесятницата. Тя ще мине през разделения, но ще бъде облечена в "силата на Илия", когато се изпълни с духа на Илия. Тя ще има светия огън на олтара си, когато го вземе от Светилището, т.е. когато се свърже напълно с Христос, живия Христос, Който служи в пресветата част на небесното Светилище. Тази връзка може да осъществи само Светият Дух и то с пълното и искрено участие на самите вярващи. Кръстен член на църквата ли си? Добре си направил и така е трябвало. Но за участие във финалната битка на страната на ИСТИНАТА, не е достатъчно. Към всички, които ще бъдат "остатък от остатъка", ще бъде поставен въпросът: А кръстен ли си със Светия Дух? И знакът за това няма да е нито говорене езици, нито дарби на изцеление и велики дела, а белегът посочен направо от небето: Отк. 12:17.
Изразът "Свидетелството за Исус"не е напълно изяснен тук, затова той е разтълкуван в Отк. 19:10, като "Духът на Пророчеството".
Един адвентист не може да претендира за принадлежност към църквата на остатъка без Духа на Пророчеството. Един свидетел на Христос днес, не е във времето си без светлината, дадена в писанията на избраният от Бога инструмент -Елън Уайт. Там Великата Борба е разкрита напълно и там Исусовият свидетел е наставен как да воюва в нея. Затова, критичният белег в определяне на чия страна сме във Великата Борба, не са добрите ни дела, евангелизаторските ни постижения и църковна дейност, не и доброто ни име или влияние в обществото, а отношението ни към писанията, наречени ДУХЪТ НА ПРОРЧЕСТВОТО. Според този критерий, адвентизмът стои или пада! По този конспект доброволецът във Великата Борба ще бъде класиран или декласиран. Защото той е подбран от Духа на истината и е подписан с подписа на самия Началник на завета.
ИМАМЕ ЛИ ПРОРОК СРЕД СЕБЕ СИ?
Извеждането на Израил из Египет стана не чрез революция, нито чрез еволюция, а чрез ПРОРОК. Може ли, духовният Израил, в който е заложена цялата отговорност за изхода на Великата Борба, да бъде без пророк? Е, не! Имаме го и той все повече продължава да се доказва в развитието на събитията около нас. Доказва се за онези, които умеят да разпознават Божия глас и времето, в което живеем. Но защо има и такива между нас, които не искат да бъдат водени от Разум, по-добър от техния? Защо искат да заобиколят пратената им помощ и да се освободят от Духа на Пророчеството? Елън Уайт не е външно представителна и харизматична личност. Тя е от онези, за които е писано: 1 Кор. 1:26-29. Но тя е била и з б р а н а от Бога! А Бог избира с определена промисъл и цел. Тогава защо не е била искана от обществото към която е принадлежала по-напред? Какво ли може да е стояло и стои и до днес в това "не искане"?
Ако курсът, който държи днес официалното християнство, респективно протестантизмът, е правилен, не е било нужно Елън Хармон и с-ие да бъдат изключвани от методистката църква. Не би било нужно и да се създава друга църква и тя да се нарече ЦЪРКВА НА АДВЕНТИСТИТЕ ОТ СЕДМИЯ ДЕН. Ако методистката църква е била библейски критична и критично толерантна, тя би могла да задържи сред себе си това момиче, чиято вина е била само в това, че вижда един по-добър свят на небето и една по-чиста църква на земята.
Но вината на методистката църква някога е по-малка от вината на адвентната църква днес, доколкото тя се опитва да запази само името, а да потули истинската причина за създаването на това име. Причината да има адвентизъм не е от този свят. Тя е далеч и високо над всичко, което произтича по естествен и логичен път. Тя е горе, в небесното светилище, където служи Първосвещеникът на новия завет. Там е дошло времето за нещо, което е трябвало да стане. Там се е затворила една врата и се е отворила друга, като е направила нещата необратими.Там е олтарът, на който гори "свещения огън", с който трябва да се подържат нашите светилници днес! ТАМ, а не тук на земята, в Константинопол, в Рим, или на някое друго място! Прочетете пасажът "Краят на 2300 денонощия" в "Ранни Писания". Аз го чета в "Опитности и видения",стр. 39,40.
Не е ли ужасяващо да се кланяш пред един олтар, зад който стои архи-Антихристът?
Задачата на адвентната църква в наши дни не е лека. "Бог е дал горчиво питие на Своя народ." В него има радост и възторг, но има и кръст. То води през долината на "голямата скръб". По същия път мина и Онзи, Който ни е призовал, избрал и ни се е доверил, че ще Му бъдем верни. Нека не Го разочароваме!
Пред нас е жребият, който крие в себе си честта и позора, истината и заблудата, животът и смъртта!. В нас е решението и правото на избор. Какъв огън ще сложим на олтара - небесен или земен, божествен или бесовски? И в крайна сметка, как ще оценим сами себе си в най-съдбоносния изпит на живота? Кое ще натежи повече на везната, която ще ни претегля: Короната с венецът на живота, или паницата леща и тридесетте сребърника?
"Ангелът, който се присъединява към разгласяването на третата ангелска вест, осветява цялата земя със славата си. Тук е предсказано действие със всесветско разпространение и необикновена мощ. Адвентното движение от 1840 - 1844 г., бе славно изявление на Божията сила.; първата ангелска вест бе занесена до всяка мисионерска станция по света, а в някои страни съществуваше най-големия религиозен интерес, какъвто можеше да се види от времето на Реформацията през шестнадесетия век. Но всичко това ще бъде далеч надминато от мощното движение, което ще се развие като последица от последното предупреждение на третия ангел.
Делото ще бъде подобно на онова в деня на Петдесятницата. Както при изливането на "ранния дъжд"в началото на разпространението на Евангелието, бе даден Светят Дух за да подпомогне поникването на скъпоценното семе, така и при приключването му ще бъде даден "късният дъжд", за да подпомогне узряването на жетвата.
Великото дело на евангелието ще приключи с не по-слабо изявление на Божията мощ от това в началото. Пророчествата, изпълнили се при изливането на ранния дъжд, за да се открие евангелието за света, трябва да се повторят чрез късния дъжд, когато ще се приключи делото на евангелската вест. Това са "освежителните времена", към които с пророчески поглед гледаше апостол Павел, когато каза: " затова покайте се и обърнете с за да се заличат греховете ви , та да дойдат освежителни времена от лицето на Господа и Той да ви изпрати определения за вас Христос Исус." Деян. 3:19,20.
Божии служители, с лица огрени и сияещи от свято посвещение, ще бързат от място на място за да разгласяват вестта от небето. Чрез хиляди гласове, по цялата земя ще бъде разнесено предупреждението. Чудеса ще се вършат, болни ще бъдат излекувани и знамения и свръхестествени явления ще следват стъпките на вярващите. Сатана също ще върши чудеса, но лъжливи, даже ще прави огън да пада от небето пред очите на хората.Откр. 13:13.
Вестта ще бъде разпространявана не толкова чрез привеждане на аргументи, колкото чрез дълбокото убеждение на Светия Дух. Аргументите и доказателствата са били вече представени. Семето е било посято и сега ще пониква и ще дава плод. Печатните материали, разпространени чрез мисионските работници, вече са оказали своето влияние. И все пак, ще има мнозина, чиито умове са били пленени от истината и тя им е направила силно впечатление, но им е било пречено да я разберат или да й се отдадат напълно. Сега обаче, лъчите на светлината проникват навсякъде, истината се вижда в цялата и яснота и искрените Божии чада разкъсват задържалите ги досега връзки. Семейни, църковни отношения - сега са безсилни да ги спрат. Истината е по-скъпа от всичко друго. Въпреки обединеното действие на силите и оръдията против истината, броят на онези, които застават на страната на иоспода стината, е голям.
"Великата Борба", статия "Последното предупреждение"
2. ЧУЖД ОГЪН В ОРГАНИЗАЦИЯТА И ЦЪРКОВНАТА ДИСЦИПЛИНА
Бог е Бог на реда. Под Неговото управление всичко има своето място, своето време, своето действие и своето изпълнение. Безчислените небесни жители, херувимите и серафимите, които гледат лицето Му, изпълняват волята Му и се радват, че Го има. Бог за тях е залог за собствения им живот и пълнота и изобилие в живота. Само на тази бунтовна и дерайлирала планета, авторитетът на Бога е оспорен и властта Му - узурпирана. Само тук, Божията любов е засенчена и злепоставена. Само тук има "друг бог", който иска поклонението, полагащо се на Твореца. Затова, точно тук дойде Христос и основа Своята църква - за да "съсипе делата на дявола" 1 Йоан. 3:8
и да върне човешкия род към хармонията и мира на всемира.
Бог е Бог на реда и в църквата има ред, има йерархия, има служене, има организация и дисциплина. Има и о г ъ н , който движи тази небесна колесница към Божието царство. Да, има свят, свещен "огън", който свързва грешниците с Христос и помежду им. Той е огънят на Божията любов избликваща и изявена в Спасителя. За видимото действие на този божествен огън пише апостол Петър: 1 Петр. 5:1-6. И пак, неговия уникален и несравним пламък посочи Христос: Мат. 20:25-27; Марк 10:43,44.
Това е Божият ред, това е светият огън, това е смисълът на молитвата: Да бъде Твоята воля , както на небето, така и на земята." Но какво общо има с това чуждият огън? Възможно ли е да проникне в Божието представителство тук на земята - Църквата? И какъв би бил той, по какво да го познаем? Такъв "огън", ако го има, не би премахнал организацията, не би премахнал йерархията и служенето. Иначе, на какво ще гори? Той просто би променил "духа" в тях и така самият свят огън би станал несвят, той би се превърнал в "чужд " за Бога огън. Апостол Петър загатва за такава опасност: 1 Петр.5:2,3
"...нито за гнусна печалба, нито като че господарувате над повереното ви."
Не е хубаво да сме подозрителни, но цялата църковна история е пълна със злоупотреби от такъв род. Такава е и човешката природа. Битието определя съзнанието. Когато си слаб, мислиш като слаб. Когато си силен, мислиш като силен. Когато си на висок пост, не можеш да не мислиш от позицията на своя пост. Един отговорен пост в църковната йерархия е много удобно място за развиване духът на господаруване. Нали имаш пълномощия и власт? Кой по-добре от теб знае какво трябва да се прави? В подобна позиция беше Давид , когато предприе да преброи Израил. Имаше съпротива и неодобрение, но се наложи. Нали той е царят! Да той беше царят, но заради него пострадаха и други. Знаем как Бог го "похвали" и "увеличи" броя на армията му! 2 Царе 24:1-15.Чуждият огън в организацията може да бъде не само еднолична, но и колективна проява. Когато един съвет, комисия или екип от служители се поддаде на чуждия огън, той действа от името на цялата организация. Понеже представлява църквата, може да я поведе в погрешна посока. Когато изминава време и това се повтаря, създава се един вид наследствена приемственост, свиква се с една погрешно затвърдена практика, от която в църквата избухва язвата на чуждия огън. Знаем, че огънят е добър слуга, но лош господар! Той има свойството да се разширява и не казва "стига", докато не изпепели всичко. Колко хубаво е, че Бог не е оставил всички светила в Светилището да си горят независимо и да се палят отвсякъде, или едно от друго, а от единственото място - свещения огън на олтара!Това говори за постоянна градация, постоянна връзка с източника и постоянно сверяване с образеца. Надав и Авиуд искали да променят Божия ред, но не успели.
В духа на този ред от мисли, ни е отправено предупреждението: "Изпитвайте себе си, дали сте във вярата." 2 Кор. 13:5. Най-добре се изпитва нещо или някой, като го съпоставим с други образци от същата категория и направим сравнение. Тогава разликата показва кое, какво, как и колко е по-добро или по-лошо. Да си послужим и ние с този метод, като направим някои сравнения между огъня от небесното Светилище и огъня, който често поднасяме в нашето служене и отношения.
Пред нас е един откъс от Свидетелствата: "Свидетелства "т.3, стр. 265-266
"Бог желае народът Му да се научи, че непослушанието и грехът са много оскърбителни за Него и не трябва да се гледа леко на тях. Той ни показва, че когато сред народа Му има грях, трябва да се вземат решителни мерки за отстраняването на този грях сред тях, за да не почива негодуванието Му над всички. Но ако греховете на народа биват отминавани от ония, които са на отговорни постове, Неговото негодувание ще бъде над тях, и целият Божи народ, като едно тяло ще бъде държан отговорен за тези грехове. Чрез постъпките си с народа от древността, Господ показва колко е необходимо църквата да бъде чистена от злото. Един грешник може да хвърля тъмнина, която е в състояние да пропъди Божията виделина от цялото събрание. Когато народът съзнае, че тъмнина го напада, но не знае причината за това, той трябва да потърси Бога усърдно с голямо смирение и себеснижение, докато се открият и премахнат неправдите, които оскърбяват Неговия Дух . . . Ако всред Божия народ има неправди и ако Божиите служители ги отминават с равнодушие, те всъщност подкрепят и оправдават грешника и са еднакво виновни, защото са отговорни за греховете на виновните. Във видение ми бяха показани много случаи, при които е било навлечено Божието негодувание поради небрежността от страна на Неговите служители да се справят с мили и любезни, чисто и просто поради туй, че са отбягвали да изпълнят някоя ясна библейска длъжност. Задачата не е била никак приятна за техните чувства, затова са я избегнали."
"Свидетелства "т.3, стр. 265-266
Тук сме призовани на среща с проблема за греха. С този проблем се е сблъсквала Елън Уайт преди повече от сто години.и този проблем надвисва над църквата на остатъка днес. Грехът не е вече нещо много чуждо в нашите среди. Все повече свикваме с него и не ни прави впечатление. Ами, то кой не греши! Знам, че някой ще възрази: Много тенденциозно е такова твърдение. Може ли да се подкрепи с факти? Първоначално не мислех да конкретизирам изложението си във факти и имена. Много неща се знаят и без да ги показваме и доказваме. Но от уважение към истината и отговорност пред съвестта ще вляза в ролята на призван свидетел, който трябва да говори истината, истината и само истината. Ще си послужа само с един действителен пример, който е най-близо до мен и в който съм очевидец. Той е показателен за отношенията и практиката въведени сред нашето общество от доста време насам.
Аз съм син на добре известният адвентен свещенослужител - пастор - Диню Пеев Харбов. През активната част на живота си сам бях проповедник и ръкоположен пастор. Тъй като този сан не се сменя поради възраст, съм в званието си и сега. Имам син, който също беше пастор, но вече не е. В един момент от своето служене, той реши, че по негови лични причини не може да продължи в това поприще. Поиска съгласието на ръководството, напусна уж временно службата си и отиде на друга работа в чужбина. Там не се приближи към обещаното възстановяване , като пастор, а се отдалечи от него. Занемари духовния живот, отстъпи пред изкушения, влезе в нарушение на основни Божии заповеди и църковни изисквания и практически прекъсна връзката си с църквата. Той се самоизключи. Не изпитваше нито угризения, нито желание да се върне в църквата. Напротив, отричаше Духа на Пророчеството, служеше си с язвителни нападки и присмехи над по.достойни от него. Ние с майка му също сме били нападани и притискани да споделим неговото "верую". Така изминаха 10 години. Няколко пъти от Съюза правеха справка за него и всичко пак утихваше. Към него не се приложиха никакви санкции, санът му не се отне, членството му към църквата не се засегна. Той всеки момент можеше да каже: Искам да се върна на старата си работа и никой нямаше да го спре. Щеше да бъде пастор с права и пълномощия така, без изповед и покаяние и без адвентна ориентация, без някой да се интересува и да знае за живота му през тези дори повече от десет години! Добре, че не направи и това! Той щеше да бъде стопроцентов ч у ж д о г ъ н сред Божието общество. А толерансът към това недопустимо поведение щеше да се счита за проява на християнска благосклонност и християнско братство. Може би дори и като акт на душеспасение ?. . . . . . . . .
Не знам как ви звучи това, но то не е настройка, злоба или отмъщение.. Ние с Еди се разбираме добре в деловия живот, ходим си на гости и прекарваме приятни минути и часове, помагаме си каквото можем, шегуваме се и се смеем...... Но Божията работа си е Божия! Тя не е роднинство, угодничество и "хатържилък." Това е ясно изложено в дадените ни примери. Някои вече са платили скъпо за такова смесване в отношенията между човека и Бога. Не сме толкова богати, че да си позволим да правим същата грешка и да плащаме същата цена!
Това е едната страна - тази на прекалената толерантност. Другата е залитане в другия полюс - пълна и преднамерена нетърпимост. Пак бих искал да избегна факти и имена, но няма да открия някаква тайна, защото това, което искам да цитирам е всеизвестно. Мисълта ми е за дисциплинарното освобождаване от длъжност на нашия общ колега Веселин Дончев. Тук имаме диаметрално противоположен синдром.
Срещу него не се представиха компрометиращи недостойни факти като: Загуба на вярата, улики в нарушение на явни Божии заповеди, бягство от служебни задължения, недостойни постъпки и дела, които дисквалифицират един служител. Напротив, той беше "вол, който вършее". Втор. 25:4; 1 Кор. 9:9; 1Тим. 5:18. Защо тогава му вързаха устата? Защо за него се потърсиха параграфи в кодекса на труда, а не в кодекса на християнската етика и братолюбие? "Трудовата дисциплина" ли е най.висшият критерий, най-върховният водещ принцип в адвентната организация и администрация? Любезни мои братчета, къде сте прочели че апостолите се изключваха един друг защото не спазваха трудовата дисциплина? И те имаха различни виждания и "трудови навици", но това пречеше ли им да бъдат едно? Май пъзелът е обратен: Първо, не сме едно, а после трябва да се уволняваме. . .
Мили мои сестри и братя, не съм аз човекът, който ще ви поучава. Ученолюбието отнасям повече към себе си и съм готов да се уча.. .Но Евангелието не е монопол. Тройната ангелска вест не е патент или лицензирано право. Благовестието не е делегирана вест от свещен синод, която не е за всички. То е "сила Божия за спасение на всеки, който вярва". . . Рим. 1:16. То е бликащ извор, който се не спира, избраничество Божие, което човек не може да отнеме. Никой не може да затвори устата на истинския Божий служител, защото хиляда усти чакат, ако той млъкне. Бог няма да завърши Вечното Благовестие само с теолози, барикадирани зад бюра и дипломи. Той сигурно има и друг набор от служители, като е поверил вестта Си на "а н г е л и " ! Пазете се да не ставате богоборци!
Исус може да дойде при вас непознат и предрешен, да разчупи хляба ви и ви благослови, не се правете, че не Го познавате. Не Му затваряйте вратата. Ако в църквата ви дойде гост, не го изолирайте, а попитайте го, дали няма нещо да ви каже . . . нещо от ВЕЧНОТО БЛАГОВЕСТИЕ! Така правеха апостолските църкви и не грешаха.
ТОВА ПИСМО Е СИГНАЛ, тревожен сигнал, че нещо не е наред между нас. Като говоря така, не обявявам война на адвентната администрация, а само на гнилото в нея. Онези, които са "Христови", приемат изобличения от Неговия Дух и така се утвърждават като "Негови". Рим. 8:9.
Време е да се разграничим от чуждото сред нас! Приемете това послание като жест на съпричастност и добра воля. Аз действам по съвест. Виждам, че времето е дошло и искам да съм на правилната страна. Няма време за далечни планове и перспективи. Няма разминаване с надвисналите пророчески събития. Но все още има време да разберем своята роля в Божия план и да я изиграем блестящо! Амин!
3. ЧУЖД ОГЪН В ИЗРАЗНИТЕ СРЕДСТВА ЗА ПОКЛОНЕНИЕ И ХВАЛЕНИЕ
Там където има божествено присъствие, творческа деятелност и поклонение, там има и изблик на възхищение, преклонение и хвала. Цялото разумно творение откликва със спонтанен възторг на Божието присъствие и неговите дела. Хорът на ангели, хе рувими и серафими отразява неизчерпаемата вечна слава, вечна свежест на триединния Бог и Неговите неповторими изяви. Да бъдеш в присъствието на Вечния, означава да живееш истински и пълен живот, да пиеш от извора и сам да бъдеш извор. Бог загатва на Йов за тази действителност, когато му се открива из бурята. Йов 38:7.
Църквата е Божие представителство на земята. Тя изразява своята почит, обожание и придружава своето поклонение с музика, песни и хваления. Църквата не е място на мълчание и печал, а храм на светла радост, на сближение и изразяване на възторг и благодарност. Божията любов е велика и изобретателна творческа сила. Тя ражда висшето изкуство на възторженото хваление. Но, но . . и пак НО !. . . Какво "НО"? . . .
Ами това, че и Луцифер познава отлично това изкуство! Той е творил музика, водил хвалебни хорове и сам е могъл да пее като многогласен хор. Да, негово тъмно величество маестро Луцифер, концертмайсторът и диригентът на небесните хорове, вълшебникът и виртуозът в смесване на добро и зло е ненадминат корифей на музиката. Всички знаем, че Сатана, този гений на духовната алхимия, обличащ злото в добро и доброто в зло, е омаял и увлякъл една трета от небесните ангели в бунт против Бога. Знаем и това, че сега той е тук на земята и прави същото с нас, хората. Предупредени сме за това: Откр. 12:12.
Писано е: "Цял свят лежи в лукавия."1 Йоан. 5:19. т.е държава, политика, наука изкуство, обществен и личен живот - във всичко, навсякъде прониква присъствието на "бога на този свят". Той сам заявява: "На мен е дадено всичко и аз го давам комуто си искам". Лука 4:6. Добре, а ц ъ р к в а т а? Не е ли тя единственото място, където няма власт? Тя не е негова територия. Тя е Божият прибежищен град, Божият хълм на спасението, стълб на вярата и крепост на истината, където врагът не може да влезе... не, само там не! Не казва ли псалмистът: "Зарадвах се когато ми казаха да отидем в Божия дом"? Не казва ли още "В зъл ден ще ме скрие в шатъра Си? . . ."Не очисти ли Христос храма от среброменителите и търговците?. . Приятели мои, очисти го! Очисти го и има нужда пак да го очиства, защото той не е застрахован срещу контрабандната стока на д я в о л а . Тя влиза през легитимни и нелегитимни канали и една съществена част от нея са изразните средства за поклонение и хваление, изкуството, с което църквата величае Бога! Опасно ли ви се струва такова твърдение? Може би, Но има нещо още по- опасно и за съжаление безсилни сме да го спрем. Прочетете моля 2 Сол. 2:3,4.
Ако дяволът е успял да проникне в църквата и да настани там свой човек, какво ли би било отношението му към изкуствата и средствата за поклонение и хваление? Не, не отрицателно, а положително! Те биха били поощрявани и внедрявани в богослужението, за да се привличат поклонници. Но това не би могло да повлияе, нито да промени един погрешен курс на учение и поклонение. Напротив, би го затвърждавало. Възторгът от красотата и обаянието от звуци и форми, от шедьоври на изкуството, би притъпявал контраста между представи и реалност, би отнасял душата в един само мистичен свят. Точно такъв е документалният исторически доклад за съвместното развитие на официалното християнско поклонение и изкуствата. Те са били подкрепяни, привличани и впрягани като средства за мистично и емоционално въздействие. Източната църква изпълва храмовете си с изображения, икони, фрески и орнаменти, западната - със статуи и произведения на изящното изкуство. И в двете звучи божествена музика, плод на труда на вдъхновени, гениални творци. . . А в същото време се провеждат завоевателни войни и кръстоносни походи, преследват се "еретици", създава се инквизицията, устройват се "Вартоломееви нощи", в тъмни и мрачни подземия гният мъченици за вярата. . . Кръвта на милиони Христови свидетели тече заедно с тържествените меси и оплисква олтарите на църквата. Сбъдват се думите на Христос: "и като ви убиват ще мислят че служат на Бога " Йоан 16:2. Но тези души не са изгубени. Те са в регистъра на "живите", справедливият им вик е чут и ще бъде уважен. Откр. 6:9-12.
Ние сме адвентисти. . . Нашата църква идва на историческата сцена късно след тези позорни факти. Тя изхвърли традиционните езически заемки и реформира своята доктрина. Ние изпълняваме дадената ни пророческа мисия и сме истинската църква на "ОСТАТЪКА". Ние сме свободни от коварните методи на злоупотреба с прекрасните изразни средства за поклонение и прослава на Бога, нали? Нали, сестри и братя? Де да беше така! Де да бяхме вече там, където няма да влезе "нищо нечисто"! Но не сме. Ние сме още в Откровение глава 12, стих 12 А там позицията ни не е много завидна.
В нашето постмодерно време, изкуството разкри и друг образ. То създаде нови жанрове, в които личи своеволие, разюзданост, невъздържание и спад в етика и ценностна система. Това изкуство има свои идоли които приемат поклона на милиони, ценители на стилове като : джаз, блус, госпел, поп и рок музика и пр. Тези тенденции навлязоха и продължават да навлизат не само в официалните църкви, но и в църквата, която представлява Божието име и представя Божията вест за това време. В тях не доминира прославата на Твореца и смирения възторг на душата, а гордостта на човека и изтъкването на личността. В тях възвишеното и красивото могат да съжителстват с пошлото, с най-низши човешки страсти, тъй както е било в езическите култове , оргии и вакханалии...В основата на повечето от тези съвременни музикални жанрове е африканска народна и култова традиция.
В какъв смисъл такова изкуство, респективно музика, са опасни? В творческо, научно отношение, те не казват нищо повече от това, което е казано и се съдържа в музиката въобще . Те заимстват и преработват познати вече мотиви и музикални форми. С промяна в ритмите, аранжимента, трактовката и ефектите на съществуващи мелодии и мотиви, създават впечатление за нещо "ново", стилово въздействащо. Но, дори и ново да е, само това не го прави подходящо за адвентни църковни служби. Всъщност, няма нищо ново "под слънцето". Има забравени стари неща. А погледнато със здрав разум и образно казано, това е един вид ф е р м е н т а ц и я . И най хубавия пресен плодов сок може да се видоизмени като ферментира- Може да замайва главата и да подкосява краката, като го пием. Може и да ни накара да играем и да скачаме и какво ли не още! . . .Но с опиянение не се служи на Бога.. По-скоро това е друго поклонение. . .Ферментацията не прибавя нищо на качествата на оригиналния плод, напротив, ограбва го. И онези, които го ползват може да стигнат до там че да не могат да се върнат в състоянието което Бог им дава и желае да запазят , а да бъдат ограбени, да бъдат опиянени и заблудени. Дали и това не е разновидност на "виното на Вавилон"? Да не избързваме . . . Но ако действа на душите ни както действаше служенето на Илиевите синове някога, за които е писано: "отвращаваха людете от Господната служба", тогава то е чужд огън на Божия олтар и е опасно за нашето духовно здраве.
Изкуството е символика. То не борави с реалната същност на нещата, а с тяхното отражение в мисловния свят на човека. То е носител на идеи, средство за въздействие. Но тъкмо в това е цялата му опасна роля, защото винаги трябва да преценяваме на кой дух служим! Както е писано: "Ядете ли, пиете ли, нещо друго ли правите, правете го за Божия слава". 1 Кор. 10:31.
Изкуството в църквата трябва да е отражение и продължение на въздействието на Божия Дух върху душата - носител на свещен огън, който гори в сърцето. То трябва да води при Бога, а не да отдалечава от Него. В такова изкуство има с в о б о д а, защото "където е Господният Дух, там е свобода". 2 Кор. 3:17. То е неизчерпаемо по форми, съдържание и перспективи. Необятните простори на вечността не му слагат предел. Сам Бог го подържа и излъчва, защото е Негов извор и Покровител. Да бъдеш служител на Бога в истинско хваление, това е висота достойна за "осеняващ херувим"!
Но, но и пак НО! . . Има и паднали осеняващи херувими, които застават между Твореца и душата и като черни дупки поглъщат излъчването на поклонението.. Те стават идоли и горят с чужд огън. Ап. Петър предупреждава:
"Не употребявайте свободата като покривало за злото . . ."1 Петр. 2:15,16.
"Обещават им с в о б о д а , а те сами са роби на покварата; защото от когото е победен някой, от него бива и поробен." 2 Петр. 2:19.
Областта на изкуството е деликатна материя и винаги ще има въпроси и спорове. Но ако за нас то не е самоцел, а средство да величаем Бога и да служим на ближния, трябва да го подчиняваме на тази цел. Има случаи, когато една музика, творчество или практика не са ясно определени като лоши, но и не се приемат единодушно, не привличат всички в богослужението или хвалението. Ако предизвикват разделение и чувства, които не са в тон с провежданото богослужение, как би било най-добре да се постъпи за да "запазим себе си в Божията любов" /Юда 21/,в мира и единството на Христовия Дух? Да следваме ли упорито собствената си свобода или да се съобразим с правото на ближния и неговата свобода? Изправен някога пред такава дилема ап. Павел я е разрешил така:
1 Кор. 6:12 - Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно . . .
10:23 - Не всичко е градивно . .
Рим. 14:21 - Добро е да не правиш нещо чрез което брат ти се спъва, съблазнява, отслабва ..
Както вече бе отбелязано, хвалебното служене ползва символи, образи и идеи. Ако се окаже, че това, което искаме да въведем като новаторство в богослужението е нещо което е вече познато от други източници или е заето и напомня за други идеи и преживявания, неподходящи за провежданото служене, длъжни сме да се откажем от него, защото то ще зарази и чистото с което се смесва. Лошите асоциации развалят добрите идеи. Божият огън не може да гори заедно с чуждия огън.
Един полезен съвет, как да избегнем проникването на чужд огън в служенето ни:
Първо: Като поддържаме чист олтара на нашето сърдечно светилище в духа на Филип. 4:8
Второ: Като предадем на изгаряне и изхвърляне всичко, което е несъвместимо с Божия огън и не може да устои на Него. Ако ние не изгорим него, то ще изгори нас!
НАВРЕМЕННА ЛИ Е ВЕСТТА В ИСАЯ ГЛАВА 58?
Ние носим чуждия огън в себе си, както носим канцерогенните субстанции. В даден момент те пламват и горят. Нека сега прочетем Исая глава 58. Като застане пред този текст, човек може да откликне по три начини:
Първо: Това не е вярно. Действителността не е такава. Нито Божият народ е толкова грешен, нито Божиите благословения са толкова близки както са представени, нито пък чак толкова зависи от нас дали смиряваме душите си, дали правим благодеяния и пазим съботата. Проблемите на света днес не се влияят от такива неща. Днес проблемът е глобален: Икономика, политика, екология, етническа и религиозна вражда, тероризъм и миграция. . . Ако е така, Църквата е все пак, по-чистото място, но и тя не е по-сигурно място от другите.
Второ: Това е вярно само за онова време. Като теокрация, Израил е могъл да живее под такива условности и да очаква нещо от тях, но това време е отминало безвъзвратно. Днес това може да бъде само архивна историческа документация. Такава вест може да развълнува днес само наивни сантименталисти и религиозни фанатици, които виждат в текста своите несбъднати мечти или оправдават с него своите неуспехи и провали.
Ако е така, Исус Христос не е същият днес, както вчера и завчера. Евр. 13:8. Сигурно утре ще бъде друг. Тогава как може да иска от нас да бъдем постоянни и верни?
Трето: Това е вест точно за адвентисти. Исая е писал за онова време, но Божият Дух е вложил във вестта му съдържание и потенциал за нашето време, защото днес тя е най-актуална и най близо до целта. Исая глава 58 е кодирано възвание към църквата на "остатъка", да влезе в ролята си, да приеме силата си и да изпълни мисията си, която е обявена в Исая 60:1-5.
За моето изложение, смисъл има само последното. Аз чакам огъня на петдесятницата и той може да бъде забавен само от чуждия огън, посочен в Исая гл. 58. Става ли дума за такова нещо? Пророкът е призован да извика силно. Това предполага, че има силна вест и тя е отправена към хора със слаб слух, може би с раздвоен слух, разпределен в много посоки. Кога, повече от сега е имало такива посоки?
Причината за вестта е ясна: Има отстъпление! ст.1. Има отстъпление, но то не е така очебийно и демонстративно, че да нарушава ритъма на видимото поклонение, да се занемарят или прекъснат службите. Напротив, кипи оживена дейност, подържа се духовен живот и се дава безупречен вид на една старателна и активна набожност. Чувства се копнеж за Бога и Неговата близост. Бог е всеобщо почитан и от Него се очакват справедливи присъди. Поклонниците дори са надминали себе си и като че ли са готови да отправят упрек към Бога: "Постим, смиряваме душите си, а Ти не виждаш!" ст. 3. Бог отговаря, като казва, че Той добре вижда всичко но вижда в поста им и чужд огън. Затова, такъв пост не достига до Него във висините. Той прокарва разделителна черта между затворения кръг на едно лично преживяване и действеното благочестие на едно истинско поклонение. В него има сближаваща хората сила,която руши изградените прегради на обстоятелствена изолация между тях. ст.6,7
Има укор, но не и отхвърляне. В случай на опомняне и съобразяване с Божието условие, следва обещание за пълен обрат в отношенията между Бог и народа Му."Тогава светлината ти ще изгрее като зората..." ст. 8-11.
Стихове 12-14 ясно очертават възстановителната роля на някой, който съблюдава четвъртата Божия заповед и не внася в нея чуждия огън на своите мисли, думи и действия. Ако това не се отнася за нас, адвентистите от седмия ден, тогава и вложените в ст. 14 обещания, не се отнасят за нас!
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Отправям това писмо към всеки, който разпознава времето в което живеем, към всеки мой брат или сестра адвентисти и към всеки, с когото имаме душевно сродство, защото това е повече от кръвно родство и по-ценно от материални интереси. Първото е условие да бъдем част от Божия народ, второто е знак, че сме част от Божия народ, а третото е блажено предвкусване, че някъде имаме обща родина, общ Баща и сродство от най-висша, превъзходна категория.
Исус каза за отхвърлилия Го Израил: "Ти не позна времето на посещението си"Лука 19:44. И днес сигурно има такива, за които може да се каже същото. Той е казал, че ще дойде когато най-малко Го очакват. Всъщност, когато не Го очакват. Много са изповядващите християнската религия, които отлагат това събитие за друго време. Те казват: Господарят ми се забави и ще се забави още. . .Не малко са и просветените умове сред Божия народ, които им пригласят: Ами да, може наистина да се забави . . . Веднъж се разочаровахме, да не повтаряме грешката си! Да не плашим излишно хората! . .
Божият Син е знаел, че ще има такива и е предсказал развитието на поведението им. След като не се готвят да ядат и пият с Господаря си, те ще седнат да ядат и пият с друг: Мат. 24:48,49. А такава "трапеза" ще ги доведе и до друго: ще започнат да бият съслужителите си, които не постъпват като тях. В стиха са споменати в обратен ред, но това не прави картината по-добра.Лука 12:45.
Кой ще бъде бит много? Ст. 47.
Който е знаел волята на Господаря си, но не е бил готов! Който е можел да върви напред, но се е дръпнал назад Евр.10:37-39
Ние обаче не сме от тях!
СКЪПИ СЕСТРИ И БРАТЯ, участници в небесното звание,
Не е ли по-добре да разпознаем ВРЕМЕТО на Господното посещение и себе си в него? Защо да попадаме в обсега на Божия гняв, когато можем да бъдем в обятията на Неговата любов, в сърцето Му? Ако познаем времето на Неговото посещение и приемем Неговия огън на освещение, ние ще имаме по-силна декларация от онези ученици , пътуващи за Емаус и по-силна и актуална вест, звучаща, при това, в сегашно време:
НЕ ГОРЯТ ЛИ СЪРЦАТА НИ С НЕГОВИЯ ОГЪН?!
А м и н !
Горещото ми желание и молба е това послание да достигне до всеки адвентист на планетата. С голяма благодарност към всички, които ще съдействат за това:
А в т о р ъ т