ПАК ЦЪФТЯТ ЛИПИТЕ
Пак цъфтят липите, сладък аромат! Ах, цветът на дните… Оня първи цвят! Днес ми връщат радост сякаш тук е Бог! Днес ми връщат младост – моя първи влог. Същите липите, някога вървях под дъха им сладък и в мечти горях. Същите липите – аз се измених. Нещо не старее като този стих. Нещо в мен живее и не ще заспи! То в душата пее щом цъфтят липи… Кюстендил, 1988 – 1990 г. ПЕСЕН НА БЛАГОДАРНОСТ
Безброй звезди всред небеса блестяха, хор ангелски дочувах да ечи, но що от туй? В мен струни не трептяха, веч морни бяха моите очи. Един за мен Ти ангел си изпратил затворът ми студен да посети, огънят в мен изгасващ да разпали, от моя плен да ме освободи. От Тебе вест той сладка ми донесе: Бог те обича! Радвай се, твори! Килията ми мрачна се потресе, когато чух тези думи призори. Как, Боже, благодарност да Ти пратя? Дали стрела най-бързо ще лети? О, не, не би могла и светлината таз моя радост в срок да извести!... Аз знам - по него пак ще ти я върна, нека се радва моят ангел мил! И нека той във своя я превърне, сам от сърце на Теб благодарил! Блестят звезди безброй във небесата и моята звезда сред тях блести, хор ангелски е слязъл на земята и сладка вест отблизо ми вести. Април - май 1990 г. ПЛАМЪК
Един светъл пламък се мъчи да лумне сред виещи димни кълба, кат утро, което напира да съмне – горяща на устни молба… И песен, несдържана повече песен, излитнала на свобода и порив към истина свята, чудесен, на Божия близост следа!... Един пламък ясен, пречистен и вечен от огън негаснещ и жив, изпратен от източник ярък, далечен, но близък, желан и щастлив. Един пламък расне, пропъжда тъгата и в бяг ускорява кръвта… Той търси огнище студено в сърцата да пламне и сгрей с любовта! Сливен, 9 август 1997 г. ПОКАНА
Човече, забързан сред новото време какво те вълнува, с кой огън гориш? От грижи прегърбен под своето бреме, коя е целта, към която вървиш? Запитай се още ти колко остава, не мина ли главното в дългия път? Достатъчно имаш ли щастие, слава, готов ли си веч да напуснеш светът? Готов ли си за неизбежна раздяла със мили и скъпи на твойто сърце? Ръката, която добро ти е дала, отблъскваш ли с ярост и гняв на лице? Запитай се колко дължиш на човека, с когото те свързват изминали дни и в краткото време до „пръстта да е лека” ще можеш ли всичко докрай изплати? Длъжник ли оставаш пред Бог и човека? С пасив ли приключваш живот и съдба? Длъжници сме всички в доброто, но нека дългът да е сторен със злото в борба! Тъй бързи са дните, тъй кратък сънят от сутрин до вечер наяве сънуван, тъй малко остава от земния път, а тъй е далеч ощ брегът недоплуван!... Побързай, побързай с душа изтерзана, с ръка си ръката простряна хвани, ръката за тебе на кръст прикована… От мъртви дела за живот възкръсни! Побързай, реши, пропусни светлината, роди се отново, поврат сътвори! Чуй как НЯКОЙ хлопа отвън на вратата, вратата сърдечна Му ти отвори! Сливен, 19.11.2005 г. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Пленителна играчка в ръката на дете то гледа я и радост в очите се чете. То гледа я и пази – какъв чудесен дар! Богат е и доволен тъй мъничкият цар. Тогаз да си отдъхне, оставя я за миг, но страшен в тъмнината отеква детски вик, една ръка бе взела обичания дар и в просяк беше свела доскорошния цар… Пленителна играчка, животът си тече и бърза с бърза крачка и всички ни влече. Но ако я изгубим, с какво ще заменим дарът любим на Бога, над който тъй не бдим!... Кърджали, май, 1993 г. ПРЕОЦЕНКА
„Обичам те, обичам!” – прошепна ми луната и продължи да грее студено над земята. А аз бях тъй омаян, че в целия Всемир откривах път безкраен към този еликсир. Обичаха цветята, обичаха горите и вятърът със обич полюшваше тревите, обичаха сърцата, обичаха очите и обичта бе ново за този свят откритие… ДНЕС обич чиста няма, с чист пламък да гори тя или е измама, или пък е пари, днес обич вечна няма, но все пак има жад за любовта голяма, за усета познат… И аз изпитвам нещо в ретроспективен план дали е чувство вещо или фантом – не знам… „Обичах те!”, твърдеше ми спомен мил и леп – „Да би се сам обичал, останал бих със теб!” Не съм неблагодарен, от много – по-щастлив, но тоз въпрос коварен: „Що значи да си жив?”… „Кръвта вода не става, обичай свойта плът” – това ли заслужава да бъде на върхът? „Обичаме те много!” – ликуваха тълпите – „Благословен от Бога е твоя звезден час” – тез възгласи „Осанна!” с „Разпни го!” са пропити и нищо не остана от предния екстаз. Душата ми е жадна, не ще тоз благослов! Аз имам нужда странна от истинска любов не в порив риторичен от украсен амвон и не в съюз практичен със някой милион… Аз искам тази връзка, що свързва Божеството и кара Го да пръска и да твори доброто, която с крак не стъпква пречупената тръст, остава неизменна дори под тежък кръст. Аз искам някой с мойта съдба да резонира и своята велика борба там да намира; от всяка моя грешка да страда и да губи и степента човешка в мен да гради и люби. Аз искам някой, който да бъде мойто „Аз” и влял във мене свойто, да върне моя час. Аз искам някой нежно с любов над мен да бди, КОЙ може за го стори, освен, о Боже ТИ”?! Сливен, началото на май, 1997 г. ПРОЛЕТНА РАЗМИСЪЛ
Когато китна пролет разлюшка китни клони и топъл вятър облак след облака подгони... Кога от сън пробуден запей поток пенлив надолу към полето забързан и игрив... Кога треви задъхат дихание на живот, цветенца засияят под син небесен свод и славей във листака поема зареди – възторжена поема на пролетните дни!... Тогава аз се радвам в мълчание унесен на този дивен мир... на дивната му песен! Тоз, сякаш свят вълшебен, от сребърна роса, отправил химн хвалебен към Бога в небеса!... Но чувам аз унесен сред сладостният шепот на нежните листенца в пленителния час стенание по-страшно от водопаден екот – издън земята сякаш ридае нечий глас... Там сякаш някой моли от бездната дълбока плачевен глас достига до моите уши: - О, братко мой, послушай съдбата ми жестока, чуй пламенната болка на нашите души! И гласове простенват, запитват в тишината: - Защо човекът страда, кат цвят отронен мре? Защо кат бегла сянка минава по земята във грижа непрестанна, във труд и страхове? - Защо животът свърши? Тъй млад защо умирам?... - Кой рожбите ми свидни и за какво отне? - Гатанката прадревна, о Боже, не разбирам! И где потокът буен, житейски води, где?... Един след други екват и стихват гласовете... Човешката неволя, сълзите, боевете... И всеки казва малко, а там е низ безкрайна..., в която крий съдбата великата си тайна!... А тих ветрец, прохладен, дошел от планината увлича тези вопли по свой невидим друм, разклаща дървесата, прошепва сред листата... И тихичко въздъхва, поспрял за миг без шум. Но сепнат пак поема тъжовната поема за хиляди скърбящи и бедни в нищета... И влял във свойта песен тъги и жалби клети, разказва как омраза и зло владей света... И сякаш някой шепне тогаз над мен надвесен: - Ранена в този свят е дори самата песен!... Дори самата ПРОЛЕТ е неспокоен сън, последван от пробуда... и погребален звън!... Но иде друга ПРОЛЕТ в сияния небесни от слава озарена, с безсмъртни нови песни една пречудна, нова, дарена с обич пролет, която всички верни отдавна чакат, молят... Тя иде! – вечна радост – с победни, равни стъпки и ад и смърт я чуват... и сещат ледни тръпки!... Тя иде! – страшна слава, на праведния съд – на Божия разправа, ударила часът! Тя иде! Бог е в нея, сам Бог я сътворява – прекрасна кат зората, завинаги изгрява!... Да претвори земята и теб във Божи син!... Кажи със всички верни: Ела, ела!... Амин! ПРОЯСНЕНИЕ
(УПОВАНИЕ) Когато буря в път трънлив вилнее, кат хала смита всичко труден час, тогава пак над нея слънце грее и някой бди с любов и власт над нас! Честит е онзи, който всред бедите остава остров тих на верността и с плам на твърда вяра във гърдите подклажда любовта! Над него светъл Божи лъч ще грее сърцето му не ще скверни кумир, а сам Исус прославен ще живее и ще го радва с Своя чуден мир! 07.06.1958 г., Обработено 1997 г. |
ПЕСЕН ЗА ПРОЛЕТНИТЕ ВЕТРОВЕ
Ах, повейте чудни ветрове в китната градина на душата! Възвестете: Пролетта дойде и обгърна с нов живот земята! Прогласете радост нова днес! Събудете всяка мисъл свята! Да обходи пролетната вест всички хора, да сближи сърцата! Вслушайте се още как зове волна птица горе в небесата и примамват вечни върхове към светът велик на красотата. Нека днес възпеем пролетта с химните на радост и охота! Нека слеем младост с мъдростта – вечната опора на живота! Дайте път на този цар – трудът! и сладости богат, и пред жизнения кръстопът направете го приятел, брат! Добродетел нека ни краси и характер строен да градим, що от бурите не се гаси, нека днес отново се родим! Да гори в сърцето любовта, да цари възвишен идеал! Да върви към нов живот света - тази цел, която Бог е дал! Ах, повейте чудни ветрове в китната градина на душата! И сърца, души и умове изпълнете с истината свята! Преди 1984 г. ПЕСЕН НА ЗАВРЪЩАНЕТО ДУШАТА си изгубих, отивам да я търся по върхове планински и звездни висоти, по урвите усойни и бездни непребродни до портите дори, притихнали на гроба, где търсих мъдростта в зори и в ранна доба. Душата си изгубих, но тя от нейде вика в триумф или погром, но все така велика в шумът и в тишината, в мирът и във борбата. В приятелство сърдечно, в скръбта и самотата посланието вечно аз чувам на душата. ДУШАТА ми е пътник, а ИСТИНАТА – път пребродил бих за нея на длъж и шир светът. Познаваме се вече, не бих се припознал и ако имах случай, пак нея бих избрал, но без да я изгубвам, бих здраво я държал! С ДУШАТА си не искам аз да се разделя нито за чест и слава, ни за съдба добра. Пред нейните олтари положил съм венец, там моят стих невръстен изграждал е живец, там моя Бог почитах със жертва на творец! Написано около 19.10.1995 г. след дълъг, изнурителен период на ремонтна работа по къщата ни в кв. Речица на гр. Сливен. ПОД ЗВЕЗДИТЕ
Светли бисерни звезди, вечни Божии следи – небосвод осеян с прах и живот трептящ под тях! Аз по таз земя вървя, с звезден огън аз горя. В мене звездния синдром търси своя нов псалом! Нощ отваря ми врати към небесни висоти. Пълни ме с небесен плам сред космическия храм. Ето я Касиопея и Полярната до нея, неотклонно в своя път, като две сестри вървят. Там далече Андромеда през пространствата ме гледа, царственият Орион поздравява ме с поклон. Мечката венец изплела, Квачка пиленца повела и Стрелец стрелата вади сред безчислени плеяди. Всички като в един глас казват ми: Тръгни към нас! Тук всред вечните звезди дом и ти си съгради! Нощ отваря ми врати към небесни висоти, нощ прохладна с звезден цвят бди над моя гаснещ свят. О, мой дивен небосклон! О, мой Бог, пред Теб поклон! Приеми тоз мой псалом, дай ми място в Твоя дом! между 1988 и 1990 г. ПРЕД ВЕНЧАЛНИЯ ОЛТАР
О, сине мой, във тоз тържествен час пред тоз олтар със теб заставам аз за втори път, сега в преносен план на изпит същ, повторно призован. Със твойта младост, с моя опит стар сега е по-съдбовен тоз олтар, пред него искам нещо да ти дам в часа, делящ и свързващ, час голям… Помни, животът има висша цел и всичко твое някога си взел, дори да можеш с друго да платиш, знай, благодарност и любов дължиш. Желаеш щастие да ви сплотява, то по-нараства, колкото се дава. Да не застава нищо между вас – един във друг търсете свойто „Аз”. О, сине мой, щом дойдат дните трудни, ти мъж бъди, очаквай неща чудни. За първи път човек с цветя венчава, но истински венец животът дава. Със болка се постига красотата и в огъня се ражда чистотата. Гради характер, само той остава! Ненужното пък времето отвява. Трудът почитай, бягай от порока, пътеката към ада е широка… Пази сърцето си и ще те пази, учи го злото и греха да мрази! Великото и смешното са близо – едно във друго често те навлизат, на смешното отдай заслужен дял, но толкова! И остани си цял! Живей разумно, мъдро в този свят, но чакай Божия приготвен град. Със всички сили „на скала” гради! И с всички мили свои там бъди! О, сине мой, във тоз тържествен час „На добър път” ти пожелавам аз. Празнувам с теб и радост и разлъка, но радостна е даже мойта мъка! Речица, 7 април 1997 г. ПРИВЕЧЕР…
Летен ден, като пещ, привечер едвам прохлада. Тежък ден, сух, горещ – лист не трепва и не пада… Зимен ден, сив, студен... Бавно гаснат небесата. Пада здрач, сякаш плач, неизплакан в тишината. Привечер, все тоз час, и едно желание само: Искам рамо да поплача, искам плач до мойто рамо! Кюстендил, неопределено време ПРОВЕРКА Когато срещнеш думи от поета и чудиш се на смисъла във тях, слухът, умът са от възторг обзети, но пак в душата дебне смътен страх. Прегледай стъпките на тоз пророк върви ли той във чиста светлина? Дали е верен неговия „бог”, или порок го води в тъмнина... Виж стъпките – те няма да сгрешат не скриват се те по житейски път. Зад думи силни, огнени дори пак делото показва що гори! Виж стъпките при юнош и девица, виж стъпките във труден, мрачен час, виж стъпките при майка, брат, сестрица, дали са в тон с поетовия глас... Една е истината на света тя нека да е твоята любов – единство между ДУМИ и ДЕЛА по примера, да! - примера Христов! ПРОЩАВАНЕ С ПОЕТА на Яворовите скали Дойдох при бюста на поета, огрян от първата луна. Стоеше той все тъй замислен, а долу стенеше вълна… Поете, не за пръв път тука заставам, мисля и трептя, опит от приказката звездна и на морето песента. Но искам днес да побеседвам за порива на младостта, за чара, който ще преследвам, за моя блян по вечността. Що взе от нощите безсънни, прокълнатата самота? И в морски дълбини бездънни откри ли скрита радостта? Ей сам под бледата луна бленуваш ощ ли? Сякаш – да! И твойте стихове вълни обзират морски ширини, и пак зоват, зоват, зоват… КЪДЕ? Сам имаш ли ти път? Морето вечно ще зове. Сърцето някога ще спре, а после? Накъде?... И рече той: Море животът! Изплаках моите сълзи, изпях прекрасните си песни, вълна и мене поличи. „И някога за път обратен едва ли ще удари час вода и суша – необятен светът ще бъде сън за нас!” Прости, поете, тръгвам аз към други бряг във този час, по друм от пеещи вълни и по Христовите следи. Морето нека си бучи; скръбта в душата да звучи и зли стихии да фучат, аз знам единствения път, избрах Спасителя – Христос и Неговия пример прост: Върви след мен по тесен път и не служи на бог от плът! Върви през сълзи и Голгота – Аз Сам Съм ПЪТЯ и ЖИВОТА! Пустее приказен брегът… На морските вълни шумът, отекващ, призовава бездни… С Божествен огън във гърдите аз тръгвам смело по вълните, аз тръгвам към простори звездни! Поморие, 05 – 06.09. 1973 г. |
ПРОНИКНОВЕНИЕ
Ако песента на някого е станала и твоя песен, болката му –
твоя болка, а неговата радост прелива и в твоето сърце…
Ако доброто расте вътре в теб като изгряващ ден
и разцъфтява в душата ти като настъпила пролет…
Ако мисълта за някого или нещо, свързано с него, те прави по-силен в борбата,
по-верен в твоя дълг към дом, общество и вяра и по-готов да им служиш…
Ако лекувайки раните на някого,
намираш в това лек за своите собствени рани…
Ако правейки нещо за някого,
забравяш себе си и не усещаш как времето минава…
Ако правиш нещо, което има цена,
но не би приел възнаграждение за него…
Ако си готов да платиш за нещо цена,
която мнозина считат за твърде висока и не биха приели да платят…
Ако се улавяш, че правиш старателно нещо, което не ти е присъща черта
и което не би направил само по свой избор и желание…
Ако си намерил паднало на земята сърце
и си го поставил като цвете до главата си, като бисер в короната на цар…
Ако те привлича връх, на който може би никога няма да се изкачиш и не ще го докоснеш с ръка,
но все пак сърцето ти без него би обедняло…
Ако си изгубил, за да спечелиш някой и си обеднял,
за да се обогати, тогава ОБИЧТА не е вън от сърцето ти!
И не е само там!
„Нова заповед ви давам:
да се любите един друг,
както Аз ви възлюбих.”
Йоан 13:34
Ако песента на някого е станала и твоя песен, болката му –
твоя болка, а неговата радост прелива и в твоето сърце…
Ако доброто расте вътре в теб като изгряващ ден
и разцъфтява в душата ти като настъпила пролет…
Ако мисълта за някого или нещо, свързано с него, те прави по-силен в борбата,
по-верен в твоя дълг към дом, общество и вяра и по-готов да им служиш…
Ако лекувайки раните на някого,
намираш в това лек за своите собствени рани…
Ако правейки нещо за някого,
забравяш себе си и не усещаш как времето минава…
Ако правиш нещо, което има цена,
но не би приел възнаграждение за него…
Ако си готов да платиш за нещо цена,
която мнозина считат за твърде висока и не биха приели да платят…
Ако се улавяш, че правиш старателно нещо, което не ти е присъща черта
и което не би направил само по свой избор и желание…
Ако си намерил паднало на земята сърце
и си го поставил като цвете до главата си, като бисер в короната на цар…
Ако те привлича връх, на който може би никога няма да се изкачиш и не ще го докоснеш с ръка,
но все пак сърцето ти без него би обедняло…
Ако си изгубил, за да спечелиш някой и си обеднял,
за да се обогати, тогава ОБИЧТА не е вън от сърцето ти!
И не е само там!
„Нова заповед ви давам:
да се любите един друг,
както Аз ви възлюбих.”
Йоан 13:34