ЖАЖДА ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ
Един живот не ми стига!...
Той мина като един ден, като една въздишка и само разпали жаждата ми за живот. Жаждата ми за живот е неизмерима, а времето ми – малко. Стоя пред вечността като пред огромна скала и искам да откъртя от нея още малко… още малко… още малко…
До кога?...
Някой ми каза: Има врата, има и ключ към вечен живот. Вземи ключа, отвори вратата и влез във вечния живот. Аз се замислих, мислих и продължавам да мисля. Така той, вечният живот, влезе в мен и вече не може да излезе. Аз съм пленен от него, обречен съм да го желая, да го търся и да го постигна. Аз живея в него и той живее в мен. При този съвместен живот, обикновеното в живота става стойностно, смислено и необикновено. Временното става пътен знак към вечното. Изгубих живота си, а го намерих. От борба за съществуване, реализация и възпроизвеждане, той премина в други измерения – истина, вяра и любов. Да се живее в тези измерения е несравнимо по-добре!
Аз имам настояще, защото имам бъдеще. Имам надежда, очаквам!... И в това очакване е залогът за очакваното. Както в една бучка каменни въглища е скрита енергията, топлината, светлината и свидетелството за живота на една била някога девствена природа, така в един смъртен и тлеещ живот, но поставен в нови измерения, е скрито безсмъртието и вечния живот. Аз имам залога, който залагам на неговия първообраз и той трябва да ме заведе при оригинала.
Аз съм Пейчо. Пълното ми име е Пейчо Динев Харбов. Роден съм в гр. Варна на 27 юли 1932 година. Имам навършени 77 години. Тази възраст се счита за старост, но по сърце аз не можах да остарея. По телосложение съм грацилен тип, висок 181 см, със синьо-сиви очи. Косата ми, някога руса, сега доколкото я има, е побеляла. Функционално съм добре, работя всякакъв физически труд. Строя сам в собствените си двор и жилище, обичам спорта и съм отдал много на туризма и планината.
По душа съм романтик. По убеждения – вярващ в Бога на Библията.
Роден съм в дома на духовно лице – пастор и сам бях такъв през активната част на живота си, а и досега, защото това призвание остава за цял живот.
Но не аз избрах това призвание, а то избра мен. Бях колоритна личност. Имах многостранни общи интереси. Когато през 1951 г. завърших Първа мъжка гимназия в София имах намерение да продължа образованието си в някоя от разните области на знанието: филология, математика или изобразително изкуство, към което имах влечение. Не бях допуснат до приемни изпити като идеологически неблагонадежден. За отдел „Кадри” представляващ атеистичната линия и в образованието, бях 100% буржоазна останка, която трябваше да се асимилира или превъзпита в друг бранш на обществото.
Изглежда все пак съм имал някакви качества, защото бях поканен да продължа дейността на баща си. Приех и под това знаме премина животът ми. Споменах, че съм го изгубил. Изгубих го в светски аспект. Не можах да се реализирам в нито едно престижно звание, степен или професия, които се считат за успех в този свят. Особената раздвоеност, с която навлязох в предложеното ми поприще, ми пречеше да се отдам и на него с посвещение. Все пак аз имах вяра и самата работа постепенно ме доведе до оценяване „наложеното” ми призвание. То ставаше все повече и повече по убеждение, по чувство и служене и в крайна сметка ме издигна до върховете на свещенодействието.
Сега, когато не съм активно заангажиран с работа като свещенослужител, мога да се отдам повече на естествено вродената си склонност към живописта. Този втори живот компенсира до голяма степен отнетото ми на младини и отваря пред мен врата, която през целия ми живот е била затворена. Сега обаче аз не отдавам на това първостепенно значение, защото имам ВРАТАТА и ключа към нея – вратата към ВЕЧНИЯ ЖИВОТ!
„Аз Съм ВРАТАТА…”
Йоан 10:7
„Аз Съм възкресението и живота. Който вярва в Мен, и да умре, ще живее” Йоан 11:25
Имам прекрасна съпруга и трима сина, които живеят и работят в чужбина.
През дългите години на живота ми се променяха и моите ценности. Сега най-интересното поле за изследване намирам в човешката ДУША.
„Там виждам и красотата, която ще спаси света.”
8.02.2010 г. П. Харбов
Сливен
Той мина като един ден, като една въздишка и само разпали жаждата ми за живот. Жаждата ми за живот е неизмерима, а времето ми – малко. Стоя пред вечността като пред огромна скала и искам да откъртя от нея още малко… още малко… още малко…
До кога?...
Някой ми каза: Има врата, има и ключ към вечен живот. Вземи ключа, отвори вратата и влез във вечния живот. Аз се замислих, мислих и продължавам да мисля. Така той, вечният живот, влезе в мен и вече не може да излезе. Аз съм пленен от него, обречен съм да го желая, да го търся и да го постигна. Аз живея в него и той живее в мен. При този съвместен живот, обикновеното в живота става стойностно, смислено и необикновено. Временното става пътен знак към вечното. Изгубих живота си, а го намерих. От борба за съществуване, реализация и възпроизвеждане, той премина в други измерения – истина, вяра и любов. Да се живее в тези измерения е несравнимо по-добре!
Аз имам настояще, защото имам бъдеще. Имам надежда, очаквам!... И в това очакване е залогът за очакваното. Както в една бучка каменни въглища е скрита енергията, топлината, светлината и свидетелството за живота на една била някога девствена природа, така в един смъртен и тлеещ живот, но поставен в нови измерения, е скрито безсмъртието и вечния живот. Аз имам залога, който залагам на неговия първообраз и той трябва да ме заведе при оригинала.
Аз съм Пейчо. Пълното ми име е Пейчо Динев Харбов. Роден съм в гр. Варна на 27 юли 1932 година. Имам навършени 77 години. Тази възраст се счита за старост, но по сърце аз не можах да остарея. По телосложение съм грацилен тип, висок 181 см, със синьо-сиви очи. Косата ми, някога руса, сега доколкото я има, е побеляла. Функционално съм добре, работя всякакъв физически труд. Строя сам в собствените си двор и жилище, обичам спорта и съм отдал много на туризма и планината.
По душа съм романтик. По убеждения – вярващ в Бога на Библията.
Роден съм в дома на духовно лице – пастор и сам бях такъв през активната част на живота си, а и досега, защото това призвание остава за цял живот.
Но не аз избрах това призвание, а то избра мен. Бях колоритна личност. Имах многостранни общи интереси. Когато през 1951 г. завърших Първа мъжка гимназия в София имах намерение да продължа образованието си в някоя от разните области на знанието: филология, математика или изобразително изкуство, към което имах влечение. Не бях допуснат до приемни изпити като идеологически неблагонадежден. За отдел „Кадри” представляващ атеистичната линия и в образованието, бях 100% буржоазна останка, която трябваше да се асимилира или превъзпита в друг бранш на обществото.
Изглежда все пак съм имал някакви качества, защото бях поканен да продължа дейността на баща си. Приех и под това знаме премина животът ми. Споменах, че съм го изгубил. Изгубих го в светски аспект. Не можах да се реализирам в нито едно престижно звание, степен или професия, които се считат за успех в този свят. Особената раздвоеност, с която навлязох в предложеното ми поприще, ми пречеше да се отдам и на него с посвещение. Все пак аз имах вяра и самата работа постепенно ме доведе до оценяване „наложеното” ми призвание. То ставаше все повече и повече по убеждение, по чувство и служене и в крайна сметка ме издигна до върховете на свещенодействието.
Сега, когато не съм активно заангажиран с работа като свещенослужител, мога да се отдам повече на естествено вродената си склонност към живописта. Този втори живот компенсира до голяма степен отнетото ми на младини и отваря пред мен врата, която през целия ми живот е била затворена. Сега обаче аз не отдавам на това първостепенно значение, защото имам ВРАТАТА и ключа към нея – вратата към ВЕЧНИЯ ЖИВОТ!
„Аз Съм ВРАТАТА…”
Йоан 10:7
„Аз Съм възкресението и живота. Който вярва в Мен, и да умре, ще живее” Йоан 11:25
Имам прекрасна съпруга и трима сина, които живеят и работят в чужбина.
През дългите години на живота ми се променяха и моите ценности. Сега най-интересното поле за изследване намирам в човешката ДУША.
„Там виждам и красотата, която ще спаси света.”
8.02.2010 г. П. Харбов
Сливен
